Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Вуду (16)

16.

Полунощ. Нора Кели крачеше с бързи крачки в тъмните дълбини на сутерена на музея, токчетата й отекваха меко в излъскания каменен под. Коридорите бяха слабо осветени и от отворените врати зееха сенки. Наоколо нямаше никой: дори най-упоритите куратори си бяха тръгнали преди часове и повечето от охранителите правеха обичайните си обиколки предимно в достъпните за посетители помещения.

Нора спря до една врата от неръждаема стомана, на която стоеше табелка „PCR лаборатория“. Точно както се беше надявала, подсиленият с метална решетка прозорец беше тъмен. Тя се обърна към таблото и набра поредица от цифри. Светлината на един от диодите, който светеше в червено, стана зелена.

Нора отвори вратата, надникна вътре и включи осветлението; огледа се с любопитство. Беше влизала тук само няколко пъти досега, за да остави проби за анализ. Термоблокът за PCR^[1] стоеше върху безупречно чиста маса от неръждаема стомана, покрит с полиетилен. Тя пристъпи, свали полиетилена, сгъна го и го остави настрана. Апаратът — Епендорф Мастърсайклър 5330 — беше изработен от бяла пластмаса, грозният му, нискотехнологичен вид прикриваше сложните му вътрешности. Тя се разрови из чантата си и извади принтиран документ, който беше свалила от интернет, с указания за използването му.

Вратата след нея се заключи автоматично. Тя си пое дълбоко дъх, след това опипа задната страна на машината с една ръка, най-сетне откри бутона за включване и го натисна. Според наръчника щяха да са необходими пълни 15 минути, за да загрее.

Тя остави чантата си на масата и извади контейнер от стиропор, свали капака и внимателно започна да изважда и подрежда епруветки с дебелината на молив. Една от епруветките съдържаше косъм, друга — влакно, в трета имаше късче от хартиена кърпичка, а последната съдържаше изсушени чрез замразяване кръвни фрагменти. Пендъргаст й бе дал всичко това.

Тя прокара ръка по челото си и при жеста забеляза, че пръстите й треперят леко. Опита се да изключи от мислите си всичко, освен лабораторната работа. Трябваше да е приключила и да си е тръгнала много преди да е настъпило утрото. Главата й пулсираше, беше смъртно уморена — не беше спала откак се върна вкъщи преди два дни. Но гневът и мъката й даваха енергия, подхранваха я, подтикваха я да продължи. Пендъргаст се нуждаеше от ДНК резултатите възможно най-скоро. Нора бе благодарна за възможността да бъде от полза — каквато и да е полза — ако това щеше да помогне за залавянето на убиеца на Бил.

Тя извади от лабораторния хладилник осем подходящи епруветки: малки, пластмасови контейнерчета с форма на куршум, предварително заредени с буферен разтвор, Taq-полимераза, дезоксинуклеозидтрифосфати и други реагенти. С изключително внимание се зае да прехвърля микроскопичните проби биологичен материал от тестовите в PCR-ните епруветки с помощта на стерилизирани пинсети, като бързо затваряше всяка. До момента, в който апаратът изпищя в знак на готовност, тя бе напълнила трийсет и две. Максимумът, който термоблокът можеше да побере наведнъж.

Нора мушна няколко допълнителни епруветки в джоба си за по-късна употреба, след което прегледа инструкциите за трети път. Отвори капака на машината, постави PCR-ните епруветки и го затвори с изщракване. След като нагласи контролните параметри, отривисто натисна бутон „старт“.

Щяха да са необходими четирийсет цикъла, всеки от които по три минути, за да се извърши полимеразната реакция. Два часа. Тя знаеше, че след това ще трябва да подложи получените резултати на електрофоретичен анализ, за да може да идентифицира ДНК.

Апаратът издаде ново приглушено писукане и екранът показа, че първият термичен цикъл е в прогрес. Нора се облегна назад и зачака. Едва сега си даде сметка каква мъртвешка тишина цари в лабораторията. Нямаше го дори обичайния звук от движещия се в циркулационната система въздух. Помещението миришеше на прах, плесен и на едва доловимата сладникавост на пара-дихлорбензенът от близките хранилища.

Хвърли поглед на часовника си: дванайсет и двайсет и пет. Да беше си взела книга. В тишината на лабораторията се намери сама със своите мисли — а те всички бяха мъчителни.

Тя се изправи и закрачи из помещението, върна се до масата, седна, отново стана. Прегледа лавиците, търсейки нещо за четене, но откри само ръководства. Замисли се дали да не се качи до офиса си, но винаги съществуваше опасността да налети на някого и да й се наложи да обяснява защо е в музея в такъв късен час. Нямаше право да се намира в PCR лабораторията. Не беше регистрирала влизането си. Дори и да беше, нямаше право да използва апаратурата.

Внезапно спря и се ослуша. Беше чула шум, или поне така й се струваше. Пред вратата.

Хвърли поглед към малкото прозорче, но там не се виждаше нищо, освен мрачният коридор, слабо осветен от крушка в метална клетка. Диодът на таблото на вратата светеше в червено — все още бе заключено.

Тя изпъшка и стисна юмруци. Беше безнадеждно — кошмарните образи продължаваха да прииждат неканени, промъквайки се в съзнанието й без предупреждение. Тя стисна очи и се опита да мисли за каквото и да е друго… каквото и да е…

Очите й отново се отвориха. Ето го пак този шум. Този път го различи: тихо драскане по вратата. Когато бързо вдигна поглед, зърна движеща се фигура зад прозорчето. Имаше натрапчивото чувство, че някой току-що я е гледал.

Някой от нощните пазачи? Възможно беше. С тръпка на възбуда се запита дали ще докладват неоторизираното й присъствие. После поклати глава. Ако подозираха нещо, щяха да влязат и да я попитат директно. Иначе как биха знаели, че няма право да се намира тук? В крайна сметка пропускът й бе у нея, тя очевидно беше куратор. Сигурно умът й отново й играеше номера. Правеше го откакто… Нора отмести поглед от прозорчето. Може би полудяваше.

Звукът долетя отново и очите й неволно се стрелнаха към прозорчето. Този път видя тъмен силует на нечия глава на фона на мъждивата светлина, която леко се поклащаше. Силуетът притисна лице към стъклото и в този момент осветлението от лабораторията разкри чертите му.

Тя затаи дъх, примигна и се взря отново.

Беше Колин Фиъринг.