Пол Дохърти
Тамплиерът (8)

Част пета
Дорилея: Празникът на свети апостол Яков, 25 юли 1097 г.

Hominumque contentio mundi hujus et cupido.

Ден, в който ще секнат сред людете раздорите и ламтежите от земния живот.

„Съдният ден“, свети Колумба

Dens vult! Така иска Бог! Дрезгав боен вик отекна над долината, извиси се над обраслите с борове хълмове и подплаши птиците от кипарисовите дървета. Да, Deus vult, мислеше Елеонор, докато седеше на куп възглавници в отмъкнатата от противниците шатра близо до бойното поле на Дорилея. Облаци прах нахлуваха през отвора на великолепната, макар и поопърлена шатра от скъп плат и украсена със златни пискюли. Вдясно от входа имаше голямо петно от засъхнала кръв. Елеонор се насилваше да не му обръща внимание, докато диктуваше на писаря Симон — човек на много религии, както сам беше описал себе си. Беше копт, пленник, когото Елеонор спаси от смъртоносния боздуган на Изрода. Симон седеше и търпеливо чакаше неговата „господарка-сестра“ да си събере мислите. Беше приготвил всичко: дъска за писане, подострени пера, мастилници, пемза, малко пясък, както и свитъци плячкосан пергамент. Симон, чието коптско име Елеонор трудно произнасяше, гледаше с обожание към спасителката си и в същото време се поздравяваше наум за вродената си дарба да се измъква на косъм от смъртта. Обученият писар — владеещ гръцки и франкски, без да се споменават латинския и „лингва франка“, който се говореше по пристанищата — беше служил при фатимидски^[1], селджукски, гръцки, франкски, като и арменски, сирийски и еврейски господари. Като обучен писар, той умееше да изготвя ръкописи, да съставя шифри и да слави Бога така, както пожелае господарят му. Сутринта на 19 юли 1097 Симон се събуди като ревностен мюсюлманин. Но докато потъна в трескав и изпълнен с кошмари сън същата вечер — според добре нагласената история, скалъпена от него за Елеонор — той вече беше благочестив християнин, пленен от султана на Рум пред Никомидия^[2]. Въпреки всичко, Симон, както сам се бе кръстил на Симеон Стълпник — пустинникът, преживял години на върха на един стълб — съвсем искрено харесваше Елеонор. Допадаха му сериозното й бледо лице, обрамчено от черни коси, и живите й засмени очи. Ако тя желаеше да си припомня поразителните събития, преживени от франките по време на налудничавия им поход до Йерусалим както сама ги описваше, тогава тъкмо той беше човекът, който й трябваше. Но решението да не споделя вярата й беше непоклатимо. Ако турците ги нападнеха и ги разгромяха, Симеон тайничко си даде дума, че ще се скрие както и последния път, ще отърве кожата си от секирата, меча или копието и ще се обяви отново за най-благочестив мюсюлманин.

С крайчеца на окото си Елеонор също изучаваше Симон: мургавото му лице, старателно подрязаните му и намазани с масло мустаци и брада, костеливото му тяло, дългите ръце и слаби пръсти. Изглеждаше доста изтънчен мъж. Носеше гривни, обица на лявото си ухо и свободна тъмнозелена туника, която пристягаше на кръста с бяла връв. Симон е роден разказвач, мислеше си Елеонор, а тъкмо такъв й трябваше. И други пишеха хроники, записваха разкази и пишеха писма за случилите се събития, защо тогава тя да не продължи своята хроника с малко помощ от обучен човек?

— Запиши го така, както ти го разказах — рече тя на Симон.

Той събра длани и се поклони.

— Както пожелаеш, господарке-сестро, така и ще бъде сторено! — ясните му тъмни очи гледаха ведро, изражението на лицето му издаваше престорено робско смирение.

Е да, Deus vult, така си и беше, размишляваше Елеонор.

 

 

След като напуснаха Константинопол с кораби, кръстоносците се прехвърлиха през пролива на свети Георги, за да продължат пътя си към Йерусалим през Анатолия^[3] и Румския султанат. От самото начало турските съгледвачи не ги изпускаха от поглед. Божията армия следваше същия път, който бе изминала и сбирщината на Пиер Отшелника. По протежението му като страшно предупреждение турците умишлено бяха оставили останките от хилядите съсечени от тях при Елеонопол и на други места. Купчини гниещи скелети, отрязани глави, набучени на пръти, пръснати из трънаци и остри скали, около кладенци и извори, зловещо се взираха в тях. Следите от кървавото клане поуталожиха плама у някои, но други се настървиха за отмъщение. Божията армия бавно напредваше в стегнати бойни строеве, дълги върволици от каруци, коне, магарета и камили и пъплещи редици от мъже, жени и деца, които изнемогваха под палещото слънце. Вървяха към завладяния от турците град Никея^[4], с неговите отбранителни кули, огромни порти и олющени жълтеникави стени. Непревземаемата крепост Никея от три страни беше защитена с внушителни укрепления, а Асканийското езеро^[5] защитаваше четвъртата му страна. Въпреки това сред кръстоносците от Божията Армия духът беше висок. Разполагаха с достатъчно запаси от царевица, вино, пшеница и ечемик, а отъпканият, криволичещ път към Никея беше ясно обозначаван от съгледвачите им с кръстове от дърво или метал.

Като цяло пътят беше приятен и лек. Елеонор пътуваше в една от каруците, обзета от размисли повече за видяното в Константинопол, отколкото за очакващото ги в Никея. И Норбер, и Алберик се държаха вече по-дружелюбно, приветстваха я като истинска сестра, сякаш някаква невидима преграда по чудодеен начин се беше стопила. Дори въздържаната Иможен беше казала нещо по този повод. А иначе мислите на Елеонор се връщаха често върху наученото за федаините и техните заплахи. Как ли са стигнали толкова близо до Константинопол? Дали не са се предрешили и смесили с търговците или сарацинските наемници, които там бяха на всяка крачка? В знак на внимание и в подкрепа на казаното от него Теодор, видимо смутен, беше подарил на Елеонор малка икона, рисувана на дърво, много подобна на онези изображения, които беше видяла в „Света София“, напомняне за връзката между тях. Елеонор вече разбираше въодушевлението на Юг, както и строгата дисциплина, наложена сред Бедните братя от Храма. Бяха се отправили към Йерусалим не само за да освободят Божи гроб, но и за да открият доказателства за Страстите Христови и Неговото Възкресение. Юг твърдеше, че трябва да победят и да се пречистят, за да станат достойни за притежаването на толкова свети реликви. Нищо чудно, че намеренията им бяха обвити от такава тайнственост. Ловците на реликви като Магьосника — който и да беше той — не биха се поколебали и на убийство за подобни безценни светини, а и дума не можеше да става федаините да им позволят да влязат безпрепятствено на мястото, което си бяха избрали да пазят.

Елеонор, седнала в друсащата се по пътя каруца, се чудеше дали Просителите, които вървяха малко по-напред пред нея, приемат сред своите хора разбойници като Магьосника. Белтран изпитваше огромно недоверие към Жан и я беше предупредил да бъде нащрек с този негодник и сбирщината му. Впрочем, откакто бяха напуснали Константинопол, Белтран се беше присламчил към Елеонор и Иможен. Вдовицата се радваше на изключителното му внимание. Той се оказа приятен спътник, също като Теодор, а по собствените му думи, в друг случай трудно би напуснал Прованс, както бе привързан към всичките му прелести и най-вече към поезията и песните на юга. Не беше рицар, а оръженосец, нунций^[6] и пратеник, радваше се на добър прием сред всички кръстоносци и така научаваше за всички слухове и за свадите между водачите.

След дълъг преход най-накрая стигнаха Никея. Турците се бяха оттеглили в града, очакваха нападение. Юг заведе Елеонор да разгледа солидните укрепления, високите жълти стени с повече от сто кули, обградени изцяло от двоен защитен ров. Елеонор тъкмо се беше прибрала в шатрата си, когато се надигна вик „Au secours! Au secours!“^[7]. Рогове и тръби засвириха за тревога. Двете с Иможен се втурнаха по заобиколените от шатри сухи оврази, водещи към средата на лагера. Там стоеше огромна каруца, с по четири пръта във всеки свой край с бойни знамена на тях, с огромен дървен олтар и над него — прост черен кръст. Двама мъже, облечени като монаси в дълги черни раса, седяха гърбом към колелата на каруцата, с извадени мечове и ножове. Срещу тях се изправяше стена от враждебно настроени франкски пешаци, отпуснали пики и копия.

— Съгледвачи! Съгледвачи! — обвинително се издигна глас. — Хванахме ги при опит да избягат с рисунки на лагера и записани числа.

Един от заловените мъже се нахвърли към пешаците, размахал меч и нож. Многобройни пики го набучиха и почти повдигнаха от земята. Той се загърчи като риба на сухо, зарита с крака, от устата му излизаха хрипове, задавени от рукнала кръв. Другият на часа хвърли на земята оръжията си и коленичи, протегнал ръце в знак, че се предава. Набързо го заловиха, вързаха и повлякоха. Скоро след това се появи забързан Юг. Подновиха тревогата: екнаха рогове и фанфари, мъжете надаваха крясъци, изведоха бойните коне. Юг сграбчи Елеонор и я блъсна в шатрата.

— Бяха чужди съгледвачи — заяви той задъхано и замълча, щом Белтран, Теодор и Годфроа се втурнаха зад него в шатрата.

— Заловеният си призна. Султанът на Рум, Килидж Арслан, е тръгнал към нас начело на хиляди конници.

— Къде, кога ще нападнат?

— Боемунд обсажда северната стена на Никея, Годфроа дьо Буйон източната, а ние — южната, в тази посока се е отправил и Арслан. Ще поемем удара на първата атака.

Едва-що беше замълчал, когато отвън се надигна врява — подновеният вой на тръбите се примесваше с писъци и викове. Без да се бавят, излязоха от шатрата и видяха хората да сочат към хълмовете. Елеонор с ужас се взря към възвишенията зад лагера, където боровете растяха толкова нагъсто, че изглеждаха като плътна тъмнозелена стена. Тя заоглежда хората около себе си: момчета и жени, понесли вода в стомни, група монаси, увили молитвени броеници около ръцете си, насъбрали се за обедната молитва; готвач, стиснал в окървавената си ръка заклано пиле; момченце, прегърнало кученце с неустановена порода; рицари по ленени ризи — всички с ужас наблюдаваха бедствието, което се спускаше от хълмовете. Елеонор усещаше гърлото си свито и пресъхнало. Примигна и отново погледна нататък. Като рояк пчели сред боровете, стотици, ако не и хиляди конници, с развети бели роби, с блестящи на слънцето шлемове, препускаха между дърветата. Вече се вдигаха облаци прах. Чуваше се далечен тътен от тропота на конете. Вятърът развяваше пъстри бойни знамена. Дечица, които си играеха сред разрушените камъни на някакво гробище, се разсмяха и засочиха с пръстчета към конниците.

— Казаха, че носели въжета — прошепна Белтран, — за да ни вържат и отведат в плен.

Тълпата не откъсваше поглед от възвишенията. Някакъв монах подхвана напевно псалм: Domine libera nos — Освободи ни, Господи.

— Ти се моли — извика Юг, — а останалите на оръжие, на оръжие!

Страшната омая се разпръсна. Хората захвърлиха стомните, смъкнаха плащовете, метнаха кошовете на земята, разчистиха лагера. Рицари, оръженосци, монаси и свещеници, всички годни да се бият, забързаха да намерят оръжия, за да се отбраняват срещу вълната от конници, която се спускаше от хълмовете и скоро щеше да ги залее. За миг враговете изчезнаха от поглед, скрити от обраслите с гори склонове, но скоро отново се появиха. Турците надаваха пронизителни бойни крясъци на своята неразбираема реч. Пискливите им викове отекваха над конския тропот. Селджуците стигнаха подножието на хълма тъкмо когато франкската бойна линия, съставена от облечени в леки доспехи рицари, възседнали конете с набързо поставени седла излезе пред лагера. Конете на франките бяха буйни, много по-тежки и препускаха с все сила. Турците, изклали безмилостно жалко въоръжената армия на Пиер Отшелника, се слисаха пред яростния отпор на франките. Отговорът на франките стана още по-неудържим, когато върху селджуците се стовари тежковъоръжената конница, връхлетяла като придошла река върху надве-натри вдигнат мост. Турците, яхнали по-дребни и по-леки коне, бяха залети от рицарите и разпилени на малки групи, върху които се стовари ответният удар на франките. Въздухът звънтеше от страховития грохот на битката, ехтяха писъци и крясъци. Развяваха се знамена. Земята се покри с трупове в бели роби. Турците, непривикнали на подобна ожесточена битка лице в лице, се пречупиха и се заоттегляха към склоновете, преследвани от франките. Новината за този първи сблъсък вече обхождаше Божията армия. Норманите, французите, фламандците, гърците и кръстоносците от Рейнланд заляха лагера на граф Реймон. Елеонор наблюдаваше подготовката им, как обличат доспехите си, как прикрепват шлемовете си. Възседналите конете си рицари се строяваха, обвити в умишлено вдигнатите облаци прах и дим, за да бъдат заблудени турците, които отново се събираха на опасаните с дървета възвишения.

Юг, Годфроа, Белтран и Теодор — надянали доспехите си и въоръжени — бяха взели овалните си щитове и боздуганите. Норбер и Алберик, с пламнали лица, се присъединиха към пешаците, които се събираха зад конете. Черен дим се издигаше от току-що запалените огньове, чийто дим трябваше да скрие действията на Божията армия. Турската конница се събра за нова атака. Планът им беше прост: да нападнат, да притиснат франките към стените на Никея, да ги разгромят и да освободят града. Както записа по-късно в хрониката си Елеонор: турците допуснаха две грешки. Мислеха си, че цялата франкска армия се състои от отрядите на граф Реймон и че уменията им на бойното поле няма да са по-добри от тези на парцаливите последователи на Пиер Отшелника. Бързо разбраха, че са преценили зле. В ранния следобед за втори път конниците в бели роби като прииждаща река заляха склоновете. Франките, скрити зад пелената от черен дим, наблюдаваха и чакаха, после нападнаха. Подвижната, тежка, желязна завеса от възседнали конете си рицари връхлетя врага и бойната линия на турците се разкъса. Франките ги пометоха и настана такава кървава сеч, че пролятата кръв напоила земята, потече на тънки ручейчета по склоновете. После рицарите се върнаха и отново нападнаха. Турците не удържаха и побягнаха. Известно време франките ожесточено ги преследваха, а после победоносно се прибраха в лагера, със забучени на пики и копия ужасяващи трофеи, повели цели редици пленници, на чиито вратове бяха увесили отрязаните глави на другарите им.

Разкарваха насам-натам пленниците, надсмиваха им се и ги унижаваха. Добутаха единият от катапултите, даден им от Алексий, до ръба на големия защитен ров, опасващ Никея. По залез-слънце започнаха да мятат отсечените и събрани в рибарски мрежи глави в града. Някои от тях се размазваха в страховита каша в насипите. Други прелетяваха над назъбените стени и дори от отдалеченото място на което седеше, Елеонор дочуваше стенанията на затворените зад стените на града хора. Килидж Арслан беше претърпял поражение! Божията армия се сети отново за пленниците. Скупчиха ги в средата на лагера, накараха ги да паднат на колене, за да ги обезглавят. Писарят Симон беше сред заловените при товарните каруци. Той отчаяно умоляваше да му пощадят живота. Палачите не му обърнаха внимание. Изведнъж пленникът се отскубна и побягна през лагера, следван по петите от Грозника и Изрода, оръженосците на Жан Вълка. Симон с писъци тичаше по тесните пътечки, сподирян от подигравките и смушкван от пияни зрители. Елеонор, която се бе оттеглила в шатрата си, чу врявата и излезе. Беглецът почти връхлетя отгоре й и се строполи в краката й. Изрода и Грозника го спипаха.

 

 

— Не съм умолявал, сестро — спря да пише Симон.

— Не, Симон, не си. Само каза, че не искаш да умираш. Заяви, че си католик, пленен от турците. Ако си спомням точно — сухо добави Елеонор, — ти дори цитира каноничното право, макар това да не направи изобщо впечатление на онези две грозилища.

— Камилски фъшкии — прошепна той. — Но благодарение на теб, господарке-сестро… — приведе се напред. — А, впрочем, може ли да положа клетва като един от Бедните братя от Храма? Знам някои неща.

— Така ли, Симон? — Елеонор присви очи.

— Знам тайни за разни скрити неща. Дочух слуховете.

Елеонор стрелна с очи Иможен, която спеше върху куп възглавници.

— Симон, непрекъснато се изумявам от способността ти да дочуваш — усмихна се тя. — Но нека продължим с нашата хроника.

— Разбира се, господарке-сестро, при все това аз трябва да добавя благодарностите си към теб и твоя благороден брат, задето ми спасихте живота. Толкова съм ви благодарен…

— Хрониката, Симон…

— Да, господарке-сестро…

 

 

Грозника беше сграбчил Симон за гърлото и с мъка успяваше да го удържи мирен, за да не се наложи Изрода да замахва повече от един път с боздугана си. Елеонор им беше изкрещяла да спрат, но не друго, а появата на Юг и Годфроа, с издърпани мечове, накара убийците да се сепнат. Пияни и сипещи ругатни, те се затътриха нанякъде. Елеонор прибра Симон в своята свита, докато Божията армия празнуваше победата си и се готвеше за тежко изпитание: обсадата на Никея. Градът ги смайваше. Подобни военни укрепления франкските бойци не бяха виждали никъде из западния свят. Нямаха и лодки, затова не можеха да нападнат откъм езерото. Защитният ров пред стените беше към шест стъпки широк и също толкова дълбок. Първата отбранителна стена имаше поне шест стъпки на ширина и девет на височина, с издадени кули, които да пазят подстъпите. И да преодолееха тази стена, втората защитна стена, която се извисяваше над първата със своите трийсет и три стъпки ширина, беше укрепена от нова поредица кули, откъдето стрелците с лък и тези с прашка, както и военните машини можеха да засипят нападателите с истински порой от стрели. Сред Божиите воини се надигна ропот. Възторгът, споходил ги след поражението на Арслан, скоро се изпари, когато на няколко пъти безуспешно се опитаха да превземат града. Позапълниха рова, направиха катапулти и каменохвъргачки. Започнаха обстрел. И съоръженията, и войниците, които ги използваха, бяха обсипани с градушка от пламтящи стрели, камъни и копия. Изплетоха от върбови и трепетликови клони щитове и наметки, с които да предпазват стрелците, но от назъбените защитни стени върху тях се изля врял катран.

Една сутрин граф Реймон, съпроводен от Юг, Годфроа, Елеонор и останалите от Бедните братя отидоха на коне до рова, за да потърсят в него някое уязвимо място. От укрепленията им подхвърляха подигравки и обиди и ги засипаха с дъжд от стрели, които не улучиха никого. Беше ясен, топъл ден, вятърът носеше сладкото ухание на борове, кипариси и зрели плодове от близките овощни градини. Графът дръпна юздите на коня си.

— Имаме дървета колкото си щем — единственото око на Реймон се взираше в Юг и Годфроа, докато с ръка сочеше дърветата — но какво можем да направим с тях?

Юг сграбчи юздите на жребеца на графа.

— Елате, господарю, искам да ви покажа нещо.

Продължиха в галоп покрай вонящия ров.

Елеонор намираше дребния кон, който й бяха дали, за муден и неповратлив, затова Теодор задържаше коня си и яздеше между нея и турците, които бяха горе на назъбената защитна стена. Сграбчи юздите на коня и й смигна.

— Не искам турците да видят красотата ти и да решат да ни нападнат — прошепна й той.

Елеонор се изчерви, а Теодор си заподсвирква трубадурска песен за някаква девойка, затворена в кула. Юг ги отведе до най-източната точка на защитната стена.

— Вижте, господарю.

Елеонор погледна накъде сочи брат й.

— Теодор ми разказа за него — добави Юг. — Огледайте внимателно основата на кулата: зидът се руши, наследство от миналия век.

Графът внимателно оглеждаше мястото, после радостно плесна с ръце. След два дни дървен навес, изработен от кипарис, върба и трепетлика, с покрив от дъбови клони и кожа, посипан с мокър пясък, прехвърляше моста, направен, за да се обстрелва Наклонената кула, както я наричаше Елеонор. Стрелците се криеха под широкия полегат покрив на навеса и така стреляха по врага. Строителите скоро намериха начин да проникнат през стената, като подпираха отвора с греди, докато ровеха трескаво в рушащата се зидария зад тях. Елеонор стоеше и ги наблюдаваше, застанала в безопасност зад линията от защитени с щитове каруци. Зидът се срути точно при падането на нощта, но на следващата сутрин лагерът беше вдигнат на крак по тревога. Все още сънена, Елеонор изтича от шатрата си и се сля с тълпата, устремила се през сутрешната мъгла към източния край на рова. Спряха и се втренчиха слисани към Наклонената кула. През нощта неуморните защитници на крепостта бяха зазидали издълбаната в нея пролука. Граф Реймон не беше на себе си от ярост. Като същински Ахил, той се оттегли да се муси в шатрата си, а останалите продължиха да упорстват с обсадата. Поражението на Килидж Арслан беше ожесточило съпротивата на жителите на Никея. Врагът се беше погаврил с техните мъртви, затова защитниците на града спускаха куки, с които закачаха телата на франките, издърпваха ги, събличаха ги, провесваха ги през стените и ги оставяха да гният там. Когато кръстоносците нападаха, главите и гърбовете им бяха обсипвани с камъни и стрели. Щом Божиите воини се покажеха, по тях се посипваше истинска градушка от огнени стрели.

За около седмица обсадата се превърна в лишена от всякаква логика и ред битка между противници, които се дебнеха един друг като въртящи се в кръг кучета. После изведнъж положението напълно се промени. Граф Реймон се поокопити след пристигането на Татикий — гръцкия военачалник. В лагера се появиха балисти и каменохвъргачки от арсенала на Константинопол. Откараха ги долу до Наклонената кула, но защитниците ги засипаха с камъни и стрели. Прокопаха нова дупка. Нощта се осветяваше от буйни огньове и изстреляните към кулата горящи стрели. Този път турците не успяха да поправят пробойната в стената. Звездното небе беше прорязвано от огнени езици, тишината нарушавана от съсъка на стрелите, трясъка на дърво и камъни и крясъците на защитниците и на нападателите. Призори Бедните братя от Храма — с викове „Deus vult!“ и „Тулуза!“ се подготвиха да поведат отрядите на граф Реймон към построения през рова мост. Юг и Годфроа целунаха Елеонор, преди да пристегнат връзките на плетените си шлемове. Открити останаха само очите им. Завързаха шлемовете, прикрепиха щитовете към ръцете си и извадиха мечовете.

Юг и Годфроа заслизаха начело на отрядите към моста, където стрелците с лъкове и арбалети и строителите непрестанно обстрелваха стените. Катапултите бяха разположени още по-близо, за да подсилят атаката. Елеонор не изпускаше от поглед сцената пред очите си. Когато Юг и Годфроа минаха по неустойчивия мост, сърцето й се качи в гърлото. Гъст дим се носеше натам, отекваха писъци и крясъци. Рицарите от Тулуза се тълпяха около нея. С развети знамена, войниците в пълно бойно снаряжение чакаха своя ред, за да подсилят втория щурм срещу изключителните защитни укрепления на града. Ужасът и грохотът на сражението бяха притъпили сетивата на Елеонор. Сякаш някакъв лутащ се демон беше сграбчил в хватката си душата й, съзнанието и въображението й. Тя погледна към безоблачното синьо небе, което се издигаше над величествените укрепления от жълтеникав камък. Прорязваха го изстреляни с прашки камъни и стрели. Димящи снопове клонки профучаваха, запратени от защитните стени и от тях изригваха огнени пламъци. Елеонор отново погледна към своите. Юг и Годфроа, вдигнали високо щитове, бяха стигнали средата на моста, когато екна оглушителен ропот, надвил грохота и шума на битката. Хората сочеха нагоре към защитните стени, където се развяваха издигнати знамена в жълто и златно с великолепния орел на Алексий Комнин. Никея беше превзета! Гръцките войски бяха влезли в града. Турците се бяха предали! Тръбите засвириха отбой. Юг и другарите му се оттеглиха обратно, а горе се издигаха още императорски знамена, които се вееха над защитната стена. Пронизителен скърцащ звук проряза въздуха. Огромните порти на Никея се отвориха и катафрактите със сребристосините емблеми на високо разветите си знамена, с шумен тропот преминаха през тях. Иможен изруга и забърза да намери Белтран. Елеонор, обзета от слабост и желание да се измъкне от суматохата след сражението, се върна в шатрата си. Отиде да полегне на приготвения сламеник, но замръзна приковала поглед в двата извити ножа, с бели костени дръжки, които проблясваха, забити в една от валчестите възглавници. Остриетата им бяха обвити с кървавочервена връв…

— Знай — прошепна глас зад гърба й, — ще загубиш онова, което притежаваш и накрая то ще се върне при нас.

Елеонор бавно се извърна. В началото не видя нищо, после различи сянката, очертана на светлината от пролуката в шатрата, през която се беше вмъкнал натрапникът. Седеше, кръстосал крака на земята, облечен в бяла роба, с черен тюрбан, обвил главата и лицето му и скриващ всичко освен очите му.

— Картата на вещицата — той изговаряше думите на развален нормански френски. — Знам, че Фюлше ти я даде.

Протегна към нея облечена в ръкавица ръка, с другата хвана дръжката на ножа, затъкнат в червения пояс. Елеонор нямаше сили да проговори.

— Картата! — настоя мъжът.

— Брат ми — нечуто се отрони от устата й.

Отвън шумовете се засилиха, последвани от гласа на човек, който се приближаваше към шатрата. Погледът на Елеонор се стрелна към входа на шатрата, после отново се върна обратно, но от тайнствения посетител нямаше и следа.

Писарят Симон, който отново си приказваше сам — Господ беше го дарил не само с умело перо, но и с бъбрив език — влетя в шатрата и заразказва разпалено новините. Императорът бил докарал кораби с волски коли до Асканийското езеро и ги използвал срещу защитниците на Никея. Как благодарение на тези кораби дори пленили съпругата и семейството на управителя на Никея, тъкмо когато се опитвали да избягат. Турците разбрали, че ако на корабите има войници от Божията армия, градът им ще бъде опустошен с огън и меч. Незабавно влезли в тайни преговори с Алексий, обещали му да се предадат, ако те и тяхното имущество бъдат пощадени от Божията армия. Алексий се съгласил, изпратил високопоставен пратеник на име Бутумитес в града, за да приеме поражението им. Военачалниците от Божията армия подозирали нещо, но когато всичко се разчуло, франките незабавно обвинили Алексий в двуличие и предателство.

Плъзнаха слухове, че Бутумитес насърчил Татикий да убеди граф Реймон да нападнат, като му изпратил съобщение: „Сега ние водим играта, атакувайте стените. Не позволявайте на франките да разберат какво е истинското положение, ами по изгрев тръгнете в атака към града.“ Военачалниците на Божията армия знаели за корабите и за натиска, който те щели да упражнят върху турските защитници, но изобщо не очаквали те да се предадат така бързо. Императорът ги държал в пълно неведение. Измамата му беше всеобща тема на разговорите из лагера и след падането на нощта. Страстите се разгоряха, особено сред норманите от южна Италия, предвождани от Боемунд дьо Тарант, затова Алексий бързо взе мерки да ги уталожи. В лагера пристигнаха каруци, препълнени с нови запаси храна и вино, кошове, кошници и сандъци със скъпоценни камъни, злато и сребро, оръжия, купища бродирани платове и цели върволици от добре охранени коне с лъскав косъм. Бедните братя от Храма взеха дела си — десет златни монети, които прибраха в общия сандък, оставен на грижите на Годфроа. По-късно през нощта Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик, Норбер, Теодор и Симон се събраха. Писарят беше допуснат до съвета им, заради уменията си да документира, а и защото познаваше светилищата в Йерусалим, особено Храма на хълма. Теодор каза няколко встъпителни думи, приветства новоприетия и подчерта, че няма нищо чудно в охотата, с която писарят е положил клетва да пази тайна, след като единствените му защитници от ширещата се към него ненавист в лагера са Юг и Елеонор. През тази нощ, когато вратите на Никея до една бяха отворени и пратениците разгласиха, че Божията армия скоро ще се отправи към Антиохия, Елеонор им разказа за тайнствения си посетител.

— Кой ли може да е? — попита Алберик. — Всички от нашето братство бяха събрани при Наклонената кула.

— Трябва да е някой от Божията армия — настоя Елеонор. — Така е станало и в Константинопол.

— Федаини — опитваше се да осмисли новината Теодор. — Може би техните убийци са се промъкнали тайно и дебнат сред нас? Глупаво е да се правят празни предположения, но нали само ние знаехме за картата на Анстрита. Господарю Юг, скрил си я добре, нали?

— Да — отвърна разсеяно Юг. — Всички я видяхте, но почакайте…

Имаше да им предава новини. На следващата сутрин отрядите, предвождани от Боемунд, потегляли. Граф Реймон искал от Бедните братя от Храма да се присъединят към войските на Боемунд и да бъдат свързващо звено между двете армии. Никой не възрази пред възможността така нареченото от Юг „същинско поклонничество“ да започне по-рано.

До последния си ден Елеонор нямаше да забрави заминаването им от Никея. Тръгнаха мигове преди изгревът на слънцето да обагри с кървавочервени пламъци просветляващото синьо небе. Какво подходящо предзнаменование щеше да се окаже този изгрев за дните, които им предстояха, време на гняв, ярост и начало на истински ужас. Макар, както по-късно Елеонор бе записала в хрониката си, тогава нищо да не сочеше подобно развитие на събитията. Тя седеше изправена в една от каруците, до нея се беше присвила Иможен. Предвожданата от Боемунд колона се точеше тромаво из стария римски път, който водеше през долини и прашни полета надолу към Антиохия. Прекосиха древни каменни мостове, издигнати над потопи и ручеи, минаха покрай рушаща се византийска отбранителна кула. От двете им страни се простираха диви полета, осеяни с летни цветя, понякога виждаха дълги червеникавокафяви ивици обработена земя. Тук-там имаше по някое стопанство, обикновено построено до останките на съборена господарска къща. Из хълмистото поле растяха пръснати гори от черници, зелен дъб, ясен, върби и кипариси. Пътят им водеше покрай самотни села с прашни улички, скитащи кози, кладенци, скрити под каменни куполи, потънали в тишина лозя и каменни корита, в които мачкаха гроздето за вино. Сутрин въздухът се огласяше от скърцането и трополенето на каруците, звъна на сбруите, дрънченето на оръжията, виковете и крясъците на тежко пристъпващите войници. Виеха се облаци от прах, който полепваше по черните раса на монасите. Върховете на копията и пиките проблясваха на слънцето. Лицата — бели, червени и мургави, се покриваха със слой прах. Децата си играеха или се боричкаха. Пееха химни. Неколцина благородници във великолепни пъстри одежди се отделиха от колоната, съпровождани от конярите си, облечени в зелено и кафяво. Соколи пляскаха с криле, накацали по китките им или на прътовете, а звънчетата по каишките им прозвънваха. Младежи със запретнати крачоли бяха нагазили в потоците с въдици или мрежи да наловят прясна риба. За Елеонор денят приличаше не на ден от военен поход, а на разходка из полето; сякаш приятели се бяха запътили към дома; ден, в който всички са решили да се порадват на хубавото време. Съгледвачите се върнаха в галоп. Бяха се натъкнали на турски постове, но в този ден не се случи нищо.

Вечерта стигнаха до кръстопът, близо до две самотни долини. Входът към всяка от които приличаше на зейнала паст. В тях не растеше нищо друго освен шубраци и тук-там дървета, пръснати сред канари и скали. И двете долини започваха с обширно, обградено с тръстика тресавище. Боемунд, разтревожен от все по-честите срещи с турски съгледвачи, както и от слуховете, че по всяка вероятност във всяка от долините се крият много други като тях, използва блатото като защита за лагера си. Нищо не се случи тази нощ, която отмина тихо и мирно под звездите. На изгрев-слънце свещениците събраха хората около олтарите, издигнати на каруците. Във фенерите заблестяха свещи и дим от тамян се примеси с гъстата утринна мъгла. В същото време отряд бойци начело с Танкред обхождаше долината на изток.

Литургията тъкмо приключи, когато Танкред се върна забързан и с тревожни новини: надолу из долината се появили турски конници. Все още подвластни на въодушевлението от това, което считаха за своя победа в Никея и приспивното въздействие на мирното утро, кръстоносците се развълнуваха и заразпитваха за още новини. Изпратиха конници да разузнаят повече за врага. Деца и жени се смесиха с водачите, начело на колоната. Най-накрая ги принудиха да се отдръпнат назад, където от реда сред вървящите не остана и помен. Погледът на Елеонор попадна на облечения в ризница, извисяващ се в цял ръст над всички и страховит в снаряжението си Боемунд. Сред вдигналия се до небето прахоляк, към тях устремно яздеха конници, обръщаха се на седлата и сочеха назад. Елеонор разпозна Юг, Годфроа и Теодор. Виковете им будеха тревога. Боемунд се обърна към хората и им нареди да се отдръпнат. Юг, Годфроа и останалите с усилие си проправиха път, скочиха от седлата си и започнаха да викат за сбруите и оръжията си.

— Елеонор, Елеонор! — Теодор я бутна обратно в шатрата. Вътре грабна мокра кърпа и избърса прахта от лицето си. — Намери си оръжие — сподавено рече той. — Не са турски съгледвачи. Цялата армия на Килидж Арслан върви през долината, хиляди и хиляди конници. Ще ни пометат!

Посочи към Иможен, която седеше вцепенена от ужас.

— Оръжие! — ревна той, после сграбчи юздите на коня си и се метна на седлото. — Господарят Боемунд ме прати обратно, за да предупредя останалите. Елеонор… — искаше да добави нещо, но сви рамене, обърна коня си и изчезна в галоп.

Ужас и паника завладяха лагера, когато се прибраха и други от съгледвачите. Турците напредвали бързо в боен строй. Боемунд си пробиваше път през събиращите се отряди и въвеждаше ред. Разположиха каруците за отбрана. Освободиха бързо воловете и магаретата, а дисагите и вързопите използваха, за да запушат пролуките. По заповед на Боемунд конниците застанаха отпред. Задната част на лагера беше защитена от блатото, а полукръг от пешаци и стрелци щеше да го защитава от двете страни. Виком се даваха разпореждания за хода на сражението. Без да се помайват, воините нахлузваха доспехите си. Мечовете и ножовете бяха готови да бъдат извадени от ножниците. Тревога обхващаше кръстоносците, страховете им набираха сила. Хората се молеха на колене, хлипайки, за помощ.

— Ето ги! — чу се вик.

Изправена в една каруца, Елеонор наблюдаваше мъглата, която се издигаше от входа на долината. После мъглата се отдръпна и разнесе, и от нея лумнаха цветове и блясък на ризници. Земята потрепери под грохота на приближаващата се войска. Носеше се прах до небето, после прашният облак се прокъса. Елеонор затаи дъх, видяла мощта на врага. Бяха цели пълчища ездачи, въоръжени с кръгли щитове, с готови за стрелба лъкове, с опънати тетиви. Наближаваха сред оглушителен тропот на копита, барабанен звън и цимбали. Неизброимата тълпа се насочваше в тръс към смълчаните редици на франките. Крясъци прорязаха въздуха. Високо вдигнати зелени знамена се вееха от утринния полъх на вятъра. Развели своите знамена, франките отговориха с бойни викове, после, като ловджийски псета, се втурнаха в бесен галоп напред. Искаха да ударят врага като стенобойна машина, но турците ловко се разделиха вляво и вдясно. Щом го направиха, стрелците им засипаха залп след залп редиците на франките, а после въоръжените със секири и ятагани пешаци ги нападнаха отстрани. Към облечените в ризници конници полетяха куки, които ги събаряха от седлото. Върху главите им се стоварваха стомана и кремък, заваляха камъни. Ръце и крака биваха отсичани с един-единствен замах. Второто крило на франките се готвеше да нападне, но турските коне — пъргави и с лек товар — обкръжиха разгърнатия за бой първи ред и се втурнаха към изчакващите редици, които покосиха с порой от стрели. Рухваха коне, други се втурваха в галоп от страх, но турците ги наобикаляха и събаряха на земята коня ведно с ездача. На Боемунд толкова му и трябваше. Военните знамена на Нормандия заплющяха, бойният му вик прокънтя във въздуха. Рицарите му се хвърлиха напред към врага.

Измъчена от непоносимия пек и потънала в лепкава прах, Елеонор разбираше, че тактиката на турците се състои в нападение и веднага след него престорено отдръпване. Появиха се нови вражески сили. Елеонор се озърна. В лагера цареше неописуема неразбория. Мъже, жени и деца разбраха, че ако бойният ред на рицарите на Боемунд се разкъса, турците ще ги връхлетят и съсекат. Вдигна се чудовищна врява — изсвирвания с рог, барабани, цимбали и тръби, примесена с крясъци, викове и грохота на битката. В синьото небе се появиха лешояди — отблъскващи черни сенки, реещи се над мястото на кръвопролитието. Извеждаха ранените от битката, та да се погрижи за тях лечител или свещеник. Един рицар — целият в рани и драскотини, дойде присвит на една страна и се свлече до каруцата. Елеонор се отърси от вцепенението, скочи и разтвори плетената му ризница и елека. Под тях ризата беше прогизнала от кръв. Помъчи се да спре кръвта, съсиреците вече привличаха мухите.

— Недей, заведи ме при лечител — каза хрипливо мъжът, сграбчи ръката на Елеонор и посочи към предната линия. — Трябва им вода.

Елеонор извика към лечителя, коленичил до друг ранен, от чийто потръпващи устни излизаха предсмъртни хрипове. Лечителят сви рамене, натъпка напоена с вино кърпа в устата на умиращия войник и забърза към нея. Елеонор стана, извика към Иможен и група жени и деца да донесат мехове с вода, стомни, и всичко, в което може да се носи вода. Някои от свещениците вече се занимаваха с тази задача, други навличаха бели одежди и бързаха към бойното поле, за да дадат последно причастие и последно опрощение на греховете. Елеонор стигна до задната редица на конницата — куп вонящи, ранени рицари. Кръв се стичаше по лицата им и се процеждаше през ризниците им. Прикрити зад труповете на своите коне, чиито кореми вече се подуваха, рицарите се опитваха да си поемат глътка въздух. Някои от бойците сякаш бяха плували в море от кръв, мечовете им бяха окървавени до дръжките, съсиреци покриваха секирите и боздуганите им. Гледаха към нея с гневни очи, придобили стъклен блясък от яростта на битката. Тя им поднасяше съдове с вода. Сграбчваха ги и пиеха жадно. Тъмни рояци мухи жужаха около тях. Пред нея отекваше грозният тътен на битката. Боемунд беше променил тактиката си. Армията му губеше твърде много коне, затова франките вече стояха подредени като извита дъга срещу турците, които ги нападаха, а после пъргаво се оттегляха. Порой след порой островърхи стрели се посипваше върху тях. Мъжете проклинаха и се молеха, когато отново се връщаха в битката. Имаше и такива, които се шегуваха, че когато превземат турския лагер, ще се къпят в шуртяща кристална вода, ще носят венци от уханни рози, а косите си ще напръскат с канела. Други оставаха, за да се погрижат за ужасяващите си рани.

Елеонор съгледа седналия изтощен на коня си Юг, до него беше Годфроа. Извика ги по име, но земята се разтресе от тътена на ново нападение и оглушителния, пронизителен боен вик на турците. Във въздуха засвистяха стрели. Коне цвилеха в агония. Мъже пищяха за милост. Елеонор искаше да стигне до Юг, но смразяващ кръвта крясък я накара да побегне обратно към лагера. Спря до една каруца и загледа, невярваща на очите си. Отряд турци си беше проправил път през блатото и сега ги нападаше от другата страна на лагера. Тук-там войници се опитваха да ги отблъснат, но турците напредваха като рояк разгневени стършели, обсипваха ги със стрели, а после измъкнаха ятаганите си и започнаха да секат наляво и надясно. Жени, деца и свещеници бяха съсечени и накълцани. Турците слизаха по двама, по трима от конете си, сграбчваха бягащите жени, връзваха ги и ги мятаха на земята. На Елеонор й се струваше, че краката й са пълни с олово и не може да ги помръдне за нищо на света. Беше като вцепенена от гледката, гледаше като омагьосана, сякаш сънуваше кошмар, от който не можеше да се събуди. Пешаците застанаха в линия, за да защитят останалите от лагера, но зад тази линия се разиграваха картини от ада. Един свещеник, все още облечен в одеждите си за литургия, побягна, за да спаси живота си, но главата му беше отсечена с един замах. Отстъпващ назад монах се сблъска лице в лице с преследващите го конници и спря, после рязко се наклони на една страна и сам отряза главата си със собствения си меч. Спрял войник се опитваше да измъкне забитата в гърдите му стрела. Турчин се изправяше, след като беше изнасилил някаква жена, после с ножа в дясната си ръка я разпори от утробата до гърлото. Други грабеха палатките, тичаха, понесли стомни и купи и — като че ли — отрязани глави.

Линията на франкските пешаци между Елеонор и турците се придвижи напред. Отзад стрелците засипваха със стрели и свои, и врагове. Нов крясък. Линията на франките се движеше по-бързо, докато изпратен от Боемунд конен отряд връхлетя върху турците, които сега бяха попаднали в клопка между палатките и каруците. Елеонор усети как напрежението спада, макар стомахът й да бе свит на топка и по краката и гърба й да преминаваха тръпки на ужас. Беше като онемяла. Сега вече франкските рицари съсичаха поголовно облечените в бели роби конници, а във въздуха все по-силно се носеше викът: „Тулуза! Тулуза! Deus vult! Deus vult!“ Теодор бе успял! Останалата част от армията на франките се втурна към бойното поле. Нахвърлиха се върху турските флангове, а хората на Адемар, повечето въоръжени с боздугани, за да трошат кости, а не да секат плът, нападнаха турците в гръб. Страшни викове разнесоха вестта, че Боемунд е повел хората си напред, а ходът на битката се бил обърнал.

Елеонор отиде при Иможен под каруцата, за да пие разредено с вода вино и да хапне малко сух хляб, преди да изпълзи отново навън, за да помага на ранените, да утешава оцелелите и да участва в пренасянето на мъртвите. Късно следобед се появиха конете на франките. Ездачите им носеха ужасяващи, набучени на пиките или привързани за косата към седлата им трофеи от великата победа. Носеха прекрасни новини: почти сигурното поражение се превърнало в голяма победа! Сред сражаващите се били видени ангели в блестящи ризници, да се бият на страната на Божията армия. Турците били напълно разгромени, лагерът им превзет и разграбен. Ездачите носеха и заповеди: останалата част от армията трябваше да слезе към турския лагер и да се настани в него. Пеейки възторжени, радостни химни, цялата армия напусна долината, за да завземе — както обяви Пиер Бартелеми „шатрите и имуществото на своите врагове“.

Същата нощ имаше голямо угощение, стотици огньове и факли разпръскваха нощната тъмнина. На стъкмените скари и шишове се печеше прясно месо. Песни, химни и пиянски викове се носеха над заобикалящите ги хълмове. „Deus vult! Deus vult!“ Непрекъснато се повтаряше този вик. Божията армия ликуваше под тъмносиньото кадифено небе, под блестящите звезди, сякаш и някакъв небесен гост ги наблюдаваше. Понякога обаче омаята се раздираше и от слаби стенания и скръбни вопли. Елеонор оглеждаше редиците мъртъвци — мъже, жени и деца, майки и свещеници, както и бойци като брата на Танкред, безкраен низ от окървавени трупове. Хората си разказваха за изнасилванията и убийствата, дела на нахлулите в лагера откъм блатото турци. Бедните братя от Храма със сигурност бяха загубили неколцина от своите хора: Ришар Тепавичаря, Озбер и Ана, Матилда от Екс и четири от децата й, майстора на пиво Гийом, съпругата му и трите им деца. Всички те бяха обвити в парцаливи покрови. В коравата земя зееха изкопани гробове. Труповете, всеки с малък дървен кръст, бяха положени в земята, а душите им предадени на Бога в радостно очакване на възторженото събитие: очакващото ги възкресение. На роднините на мъртвите дадоха допълнителна награда от разпределянето на плячката. Изложени бяха купища съкровища, върволици от коне и планини от оръжия. Имаше сандъци и ракли, натъпкани с инкрустирани със скъпоценни сребърни съдове, чаши от слонова кост, оникс и яспис, златни чаши, позлатени ризници, бродирани тъкани, изкусно направени брони, изработени от кървавочервена кожа, плащове, мантии, обувки и пояси, медальони и монети, каквито те никога дотогава не бяха виждали.

Тъмнината стана по-гъста и шумът на празненството се издигна чак до небесата. Водачите на Бедните братя се събраха около своя огън. Всички бяха въодушевени и тържествуващи. Отървали се на косъм от клането, Алберик и Норбер имаха само леки наранявания. Юг и Годфроа също, макар и на двамата конете да бяха убити. Главната тема на разговора беше жестокостта на турците.

— Граф Реймон — заяви Юг, захапал поизгорено от огъня парче телешко — казва, че войната се променя. Bellum in extremis — война до край!

— Войната винаги е такава — отвърна Норбер. — Както казах, справедлива война няма, свещена война няма.

Полузаспала над нащърбен бокал с вино, Елеонор се опита да отърси съзнанието си от отблъскващите гледки от деня. Белтран се съгласи с Юг, че не трябва да се проявява милост, нито да се очаква такава. След бясната езда, за да се притече на помощ, изтощеният Теодор се усмихваше на Елеонор над играещите пламъци на огъня.

— Нашето дело е справедливо!

Елеонор вдигна поглед към Пиер Бартелеми, чийто глас екна като тръба.

— Сатаната кръстосва наоколо — продължи пророкът. — Сатаната язди кон като велик господар. Трябва да се въоръжим срещу него, да вдигнем оръжията на спасението.

Юг улови погледа на Елеонор й направи знак с глава, че е време да се оттеглят. Пиер Бартелеми продължи с пророкуванията си, докато двамата се отдалечаваха в тъмнината. Юг сграбчи ръцете й.

— Елеонор, граф Реймон ни помоли да се присъединим към Боемунд, за да мога да проверя някои съмнения.

— За какво, за самия Боемунд ли?

— Не — Юг се приближи. — И Годфроа знае. Помниш ли как при Родосто гърците ни нападнаха скоро след като граф Реймон напусна лагера? Как така те са научили за отсъствието му? Как бяха успели така бързо да се приготвят за бой?

Елеонор кимна.

— И тази сутрин — Юг сви рамене, — Килидж Арслан много бързо узна, че Боемунд се е отделил от останалата част от армията — той пое дълбоко въздух. — Елеонор, по всичко личи, че сред нас има предател. Зад всеки храст граф Реймон вече вижда вълк. Има вероятност Бедните братя от Храма да дават подслон на враг.

— Защо ние? — разпалено възрази Елеонор. — Защо не Просителите? Заради тях гърците ни нападнаха при Родосто.

— Така е — отвърна той, — но тъкмо Бедните братя разбраха и че граф Реймон се е отправил към Константинопол. Останалите научиха много по-късно, а тогава гърците вече бяха готови, само си търсеха повод…

— И?

— Знаем, че турците имат шпиони сред нас — продължи Юг, — както и ние имаме сред тях. Граф Реймон е получил неподписано съобщение, че ако търси предателя, трябва да го търси сред Бедните братя от Храма.

— Това е клевета! — възпротиви се Елеонор. — Някой иска да ни навреди.

— Граф Реймон ни вярва — отговори й Юг — на теб, на мен, на Годфроа и останалите, но както изтъкна той, Алберик, Норбер и Теодор са поскитали доста по земята Божия, кой тогава им е господар? Дали не крием сред нас предател, сестро?

Елеонор размишляваше върху въпроса на Юг, докато седеше в тази заграбена от турците шатра и наблюдаваше играта на мушиците на постоянно менящата се слънчева светлина, която се процеждаше през пролука в платнището.

— Господарке-сестро? — писарят Симон се озърна. Шатрата вече беше празна. Иможен излезе да изпие чаша вино с братята. — Сестро, шпионин ли?

— Знаеш, Симон… — Елеонор се усмихна. — Знаеш, че ти вярвам, а ти можеш да вярваш само на мен.

Тя потупа Симон по рамото.

— Пък и не сме при Родосто — Огледа се. Щеше й се да бъде в своята шатра, нищо че беше мизерна и окъсана. Тази й напомняше за кървавото, ужасяващо клане, на което беше станала свидетел. Армията планираше да се отправи към Антиохия след три дни. С радост щеше да напусне това място. То беше пропито от твърде много пролята кръв и твърде много злонамереност. Демоните, които криеше, бяха безчет.