Пол Дохърти
Тамплиерът (4)

Част първа
Енорийската църква на Свети Нектарий в Оверн
Навечерието на празника на свети Игнатий Антиохийски, 16 октомври 1096

Dies irae et vindicatae tenebarum et nebulae.

Ден на гняв и мъст, на мрак и черни облаци.

„Съдният ден“, свети Колумба

Бяха се появили поличби: имало хора, които видели над дървета, израсли гъсто едно до друго като тъмна стена, орли в двубой, а в нощното небе други различили насочени една срещу друга пики и над тях кръстосани мечове. Сватбени факли се превърнали в погребални. Ветровете бяха довяли облаци, от които косо като стрели падаха огнени мълнии и сееха ужас сред хората. Комети прорязваха небето. Адска жега настъпваше през летата, а зимата сковаваше земята в лед. Къде ли не виждаха сатаната. В онази далечна и непозната част на големия океан, наречена Морето на мрака, която гъмжала от чудовища, можело да се види как от обвитите в гъста мъгла води изникват дяволите — свирепата свита на Принца на демоните. Това беше страховито предзнаменование за събитията, които предстояха да се случат. Ударил беше часът на сблъсъка.

Миналия ноември словата на светия отец, папа Урбан II, бяха полетели като стрели. Йерусалим трябваше да бъде освободен от турците. Такава беше волята Божия. Мъже, жени и деца започнаха да се въоръжават, за да тръгнат на война. Всички наизваждаха щитове с олющени гербове и оголени ръбове, пики с изкривени върхове, мечове, ножове и копия, съвсем почернели или ръждясали. Из селата оживяха огнищата на ковачниците, звън и тропот заогласяха селцата до късно нощем. Светлината от пламъците танцуваше по стените, на които горяха факли. Поправени и с нови остриета, оръжията се готвеха да събират кървава жетва. Преглеждаха копитата и зъбите на конете. Товарни кончета в тръс прекосяваха заскрежените ливади и биваха внимателно оглеждани. Франките се отправяха на път, отиваха в Йерусалим, за да освободят Светите места от властта на турците. Хората от западните земи бързаха да изпълнят пророчествата и предзнаменованията. Денем небето стоеше забулено в облаци, а нощем се раздираше сякаш от звъна на митични оръжия. Отслужваха се литургии, големи и малки свещи горяха пред статуите на безчет светци-закрилници. Редяха се непрекъснато молитви „Отче наш“, „Богородице Дево“ и „Слава Тебе“. Изповядваха се грехове, грешници се покайваха. Мъже, жени и деца се просваха по лице из стотици мразовити църкви и приемаха кръста. Зимната мъгла се стелеше на талази над плесенясалите плочи, покриващи подовете, а от олтарната преграда измъченото лице на техния Спасител, издълбано в дървото, ги гледаше отвисоко.

Големите сеньори залагаха владенията си, даряваха доходите си на кръста, молеха за опрощение на греховете си и приемаха парите, предлагани им от добрите братя от ордена на свети Бенедикт, за да превърнат палешниците на ралата в мечове, а сърповете в копия. Съпрузите даваха обети за вярност на своите съпруги, заклеваха се да не предадат своя род, изказваха последната си воля и съставяха завещания. Йерусалим ги чакаше! Гробът Господен ги зовеше! Воините на Господ щяха да го освободят от властта на турците. Deus vult! Така иска Бог! Викът отекваше като призив на тръба из земите на франките. Божията воля щеше да се изпълни! Имаше и друго, което ги примамваше. Кръстоносците мечтаеха и за изумруденозелени морета, за безкрайни владения и ширнали се летни поля, за коне със снежнобели гриви, за мраморни портици, за прескъпи дрехи от камлот^[1], дамаска и брокат, за скъпоценни камъни, едри колкото гълъбови яйца, за топли, златни дни далеч, далеч от студения въздух на усойните гори или мрачните, обвити в мъгла лесове на западните земи. Надеждите се разгаряха неудържимо навсякъде из земите на франките. Гореща вяра, надежда и смирение пламтяха заедно с амбицията, алчността и изкушението. Божията воля трябваше да се изпълни в тези последни дни. Хората твърдяха, че Апокалипсисът е неизбежен, обхванати от изненадващ възторг пред Съдния ден, който щял да настъпи и никой нямало да може да го избегне. Всички трябваше да са готови за него!

Светът се беше преобърнал от предишната есен, когато мъглата обгръщаше и пълзеше над черните ниви, пусти след прибирането на жътвата. Сивите стени на Клермон се бяха превърнали в стени на светилище, привлякло духовници с къси наметки и благородници, понесли триъгълни флагове и хоругви^[2] в червено, златно и снежнобяло, които плющяха на вятъра. На пурпурен подиум мъж с къдрава брада и рамене, приведени под чисто бял, извезан със злато палиум^[3], предаде Божието послание. Папа Урбан II добави и своя призив.

— Обръщам се към вас, които сте тук — започна той със звънлив глас. — Известявам и онези, които не присъстват, че такава е волята на Христа. От границите на Йерусалим до Константинопол се носят потресаващи новини. Някакво племе се е появило от земите на персите: варвари, които нахлули в земите на християните на изток и ги прогонили от домовете им с огън и меч, а владенията им опустошили. Тези нашественици, турци и араби, са навлезли във Византия чак до Средиземно море и до Пролива на свети Георги^[4]. Жестока рана е нанесена на Византийската империя. Допреди година империята беше наш защитник, сега тя бедства и се нуждае от помощ. Тези турци са отвели в своята страна със себе си много християни като пленници. Те са разрушили Божите храмове или ги използват за собствените си ритуали. Да ви разказвам ли още? Слушайте тогава: неверниците оскверняват олтарите с мръсотиите на телата си. Обрязват християни и разливат кръвта от обрязванията над нашите олтари или в светата утвар. Използват църквите ни, в които вече не може да се служи на нашия Бог, като конюшни за конете си. Така е, благочестивият народ вече не може да извършва богослужение в тези църкви. Само турците влизат в тях. Дори в този миг турците изтезават християни, връзват ги, пронизват ги с безчет стрели или ги карат да коленичат, навеждат главите им, за да могат техните воини да отсекат главите им с един-единствен замах на ятагана. Да споменавам ли насилването на жените? Да се говори за насилването е дори по-страшно, отколкото да се мълчи. Вие във Франция сте дочули слуховете за страданията отвъд границите на Иберия^[5]! Може и да дойде време, когато сами на своя земя ще видите своите съпруги насилени и децата си отведени в робство.

— Помислете и за онези свои братя християни, които са прекосили моретата като поклонници. Носят ли пари, принуждават ги да плащат такси и налози пред всяка градска порта и на входовете на църквите. Обвинят ли ги в някакво престъпление, принудени са да откупват свободата си. Ами онези, които нямат друго освен обета си за лишения, тях какво ги чака? Претърсват ги. Разрязват и мазолите по петите им, за да проверят дали не са зашили нещо там. Дават им да пият отрова, за да си изповръщат и червата, та да се види дали няма погълнати монети. Много често направо разпарят стомасите им, като ги претърсват, вадят вътрешностите им и ги съсичат, за да видят дали няма нещо скрито в тях. Има ли някой, който може да остане безучастен към тези разкази? Това са наши братя по кръв, деца на Христа и синове на Църквата. На кого другиго да се падне дългът за възмездие и въздаване на правда, ако не на вас, които сте си извоювали такава слава с оръжие в ръка? Вие, които в душите си имате кураж, а в телата си сила, за да възпрете ръката, вдигнала се над вас.

Урбан, с треперещ от вълнение глас, сега насочи гнева си към слушателите.

— Надянали сте рицарски доспехи, но ви изпълват високомерие и гордост! Нахвърляте се настървено върху братята, съсичате един, сетне друг. Така ли се служи на Христа? Ще ви го кажа открито — за наш срам: отклонили сте се от пътя! Оставяте деца сирачета, грабите вдовици, съсичате хора! От вас вони на светотатство! Вие сте убийци, които очакват своето възмездие за пролятата кръв. Преди битка се сбирате като лешояди, съгледали отдалече труп. Сквернота! Щом искате да спасите душите си, отхвърлете тогава греха на подобно рицарство и се изправете в защита на Христа! Вие, които сте се загрижили за владенията си, тръгнете на война срещу турците! Вие, които сте се превърнали в крадци, станете воини, бийте се в справедлива война, заслужете опрощението си вовеки! Нека трудностите не ви отклоняват от целта. Уредете делата си, запасете се с храна и в края на зимата поемете на път. Бог ще ви води…

Урбан замълча, приведен над подиума. Оглеждаше насъбралата се тълпа. Мъжете плачеха, скрили лице в ръцете си, жените бяха свели поглед и тогава се понесе призивът: „Deus vult!“ Виковете прераснаха в грохот, когато сред звън на стомана мъжете наизвадиха мечовете и ножовете си и гласовете им стигнаха чак до небето. Урбан вдигна ръце и ги призова да замлъкнат.

— Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях — напевно извиси той глас. — Ако Господ Бог не беше във вашите души, не бихте извикали „Deus vult!“ Казвам ви, не друг, а Бог изтръгна от вас този вик. Нека това да бъде и бойният ви вик, когато тръгвате срещу врага. Нека вашият боен призив бъде: така иска Бог! И още: нека всеки, който се присъедини към похода, да положи обет и да носи кръстния знак на главата и на гърдите си. Да не тръгват старите и болните, както и негодните да носят оръжие. Жените да не поемат на това свещено поклонение без своите съпрузи, братя или настойници, иначе ще се превърнат по-скоро в тежест, отколкото в помощ. Нека богатите помогнат на бедните. Да не ви задържат имотите ви, нито любовта, която храните към дом, деца и родители. Помнете казаното в Евангелието, че трябва да се отречете от всичко и да последвате Христа. Затова поемете своя път към Божи гроб, изтръгнете от нашествениците тази земя, в която текат мед и мляко, и я задръжте за себе си! Йерусалим — най-плодородната от всички земи, където нашият Господ живя и бе разпнат за нас. На Божи гроб коленичете и Му благодарете за своята вяра. Вървете и се не бойте. Имотите ви тук ще са в сигурни ръце, а самите вие ще вземете от враговете още повече съкровища. Защо да се страхувате от смъртта в земята, където Христос жертва живота си за вас? Греховете на онези от вас, които се разделят с живота си в този поход по суша или по море, или в битка срещу турците, ще бъдат опростени. Опрощавам греховете на всички, които тръгнат на поход, с властта, дадена ми от Бог. Не се бойте от болка и страдание, защото те са мъченически венец. Пътят ще бъде кратък, наградата — вечна. Да, говоря ви като пророк. Грабнете оръжията си. По-добре е да паднете в битка, отколкото да видите мъката на своите хора и оскверняването на Светите места…

Така тръгнаха призивите. Адемар, епископ на Льо Пюи, пратеник на Урбан, беше определен за онзи, който говори от името на Бог и превръща волята Божия във воля народна. Урбан беше от Клюни и неговите облечени в черни раса събратя от ордена на бенедиктинците на свой ред заразнасяха вестта из полета, села и градове. Те рисуваха картината на райските наслади, очакващи онези, които последват кръста: Йерусалим, небесният град с високите му отбранителни кули, с основи от скъп камък, и градски врати, които сияели по-ярко от звездите, дори защитните му стени сияели с кристален блясък. Улиците на града били настлани със злато и сребро, дворците били от блестящ мрамор, лазурит и скъпоценни камъни. От златните чучури на водоскоците бликали кристалночисти води, а тръби със сребърни краища напоявали целебни дървета, благоуханни цветя и лековити треви. В свирепата зима, когато месото гранясва, плодовете и зеленчуците почерняват и гният, хлябът е по-твърд от камък, а най-лошото тепърва предстои, представата за този райски град оказваше въздействие по-силно от който и да е псалм или химн. Младежите изоставяха конете и ралото, и се хвърляха по очи пред олтарите на своите църкви. Закачаха на раменете им две ивици червен плат, зашити под формата на кръст. Няколко дни по-късно заставаха в същата тази кънтяща църква, застлана с каменни плочи, за да получат торбата и тоягата — отличителните знаци както на поклонника, така и на кръстоносеца.

Зимата се точеше мрачна и сурова. Хората се хранеха основно със сушени плодове и корени, а мекият хляб, прясното месо и сочните плодове от лятото се превърнаха в отдавнашен спомен. Увеличи се броят на онези, които завиждаха на crucesignati, на белязаните с кръста. Мисълта да се къпят в топлите води на Йордан, да се разхождат сред райска градина с плодни дръвчета и да се гощават с вкусни, крехки меса и най-сладка манна небесна беше толкова примамлива, колкото и мисълта за вечния живот. Подобни съновидения смекчаваха вледеняващия зимен студ из ветровитите помещения, в които димът от торфа в огнището се виеше и опушваше старо месо, провесено от гредите на покрива или натикано в процепите над огнището. Така иска Бог! Вестта се разпространи, обходи селата, над които непрестанно валеше, и скованите от мраз махали с изровените пътеки, смрадливи кошари и вонящи къщурки. Кръстът, двете ивици червен плат, щеше да промени всичко.

„Така иска Бог!“ Думите се повтаряха като припев на песен из зали и дневни, където потъмнелите от дима гоблени се диплеха и полюляваха покрай иззиданите от варовик стени в безплоден опит да спрат промъкващото се ледено течение. Deus vult. Славен път се беше открил към спасение на този свят и изкупление в следващия. Защо, чудеха се хората, трябва да чакат пролетта, защо да чоплят в твърдата земя, да се взират в облаците и да се молят отчаяно за добро време? Защо да не се отправят на изток към чудесата на Йерусалим, да разгромят враговете на Бог, да си върнат светите места и да спечелят вечното покровителство на Всемогъщия? Стига злочестини, стига войни със съседите, стига превиване на гръб над нивата или изпълнени с опасности пътувания от едно място на друго сред спускащия се мрак и сред стелещата се в горите мъгла. Зовеше ги великолепието, златото, среброто и скъпоценните камъни, които украсявали приказните градове на Византия. И те се поддаваха лесно. Дори онези, които бяха наемни войници, бързаха да положат клетва, проснати по очи пред олтарите на безброй църкви. Хората залагаха земите си, стига да можеха, уреждаха дългове, помиряваха се с враговете си, съставяха завещанията си и се посвещаваха на делото. Колко копия, колко стрели щяха да са нужни? Какви доспехи? Колко товарни коня? Те увличаха със себе си и други, бивши противници се позоваваха на Божието примирие, което означаваше, че воинът, повел война в името на кръста ставаше недосегаем — същото се отнасяше и за неговата собственост, и за семейството му.

Богатите сеньори също се изкушаваха. Така стана и с Реймон, шейсетгодишния граф на Тулуза, херцог дьо Сен Жил — наричан така по името на светеца, комуто беше особено предан. Реймон стана ревностен кръстоносец. Беше дребен и жилав, косата и посивелите си мустаци и брада носеше късо подстригани. Имаше лице на воин. Говореше се, че загубил едното си око във войните с неверниците в Иберия. Други пък казваха, че бил на поклонение в Йерусалим и му извадили окото, защото отказал да плати на турците таксата, която вземали от всеки пожелал да се помоли на Божи гроб. Същите хора шушукаха, че Реймон пазел окото си в специална торбичка и че се бил заклел да си отмъсти за него. Реймон дьо Тулуз заложи владенията си, уреди дълговете си, положи клетва и разпрати вестители. Провансалците, поданиците на графа, слушаха и се дивяха на поличбите, които съпровождаха неговите призиви. Една вечер луната се показала кървавочервена. Някакъв овчар видял величествен град в небето. Появила се звезда, която поела на изток. Огнени дири прекосили небето. От небесата се спуснал меч с необичайно дълго острие и се посипал водопад от звезди, всяка от които означавала смъртта на неверник. В потоците рукнала кръв вместо вода — така щяла да се лее кръвта на враговете. Родили се близнаци със свързани тела; дали пък това не идеше да покаже, че Изтокът и Западът ще се обединят? Навсякъде виждаха кръстния знак. Дори звездите веднъж изгрели скупчени в грамаден кръст. Небесата се били отворили пред очите на един свещеник и пред погледа му се появил огромен кръст. Друг свещеник разправяше, че имал видение, в което в небето се биели рицар и турчин. Битката била на живот и смърт, рицарят съборил неверника от коня и го убил, нанасяйки смъртоносния удар с кръст — сигурен знак, че небето е на тяхна страна. Така иска Бог!

Из кръчми и странноприемници твърдяха, че животът щял да стане по-добър. Щяло вече да се сложи край на безкрайното, безотрадно и угнетяващо чоплене на коравата земя. Походът към Йерусалим беше бягство не само от смрадливите, сумрачни кръчми и влажните коптори, но и от оковите на живота. Жените обличаха мъжки дрехи и с войнствени заплахи размахваха копия. Обезумели свещеници приемаха кръста, дори без да се допитат до своите епископи. От манастирите наизлизаха монаси. Измежду тях имаше такива, които не бяха излизали зад стените на манастира от младини, и въпреки това абатите не можеха да ги спрат. Онези, които се присъединяваха към святото дело, бяха освободени с папски указ от всякакви налози и задължения към своя сеньор, ако той не бе приел кръста. На длъжниците не се търсеше отговорност, докато бяха кръстоносци. Законът не преследваше онзи, който носеше свещения знак, защото кръстът беше защита срещу почти всяко престъпно деяние. Затворници получаваха свободата си, щом станеше ясно, че ще идат да се бият срещу турците. Крадци, тормозили съседите си в продължение на години, биваха посрещани с мир и отворени обятия. Нямаше човек с толкова тежки грехове, че да не могат да бъдат опростени, прегърнеше ли делото на кръста и дадеше ли обет. Жените насърчаваха съпрузите, любимите и синовете си да се включат в святото дело. На онези, които стояха настрана, гледаха като на предатели на Христа и срам за общността. Пращаха им женски дрехи. Мъже и жени прегаряха кръстния знак на телата си и жигосваха гърдите на децата си, включително и пеленачетата, с най-важния от всички знаци. Появи се свещеник с дълбоко прогорен на челото кръст, за който твърдеше, че му бил пратен от небето.

Но никъде Божието слово не беше разтърсило душите на хората така, както в селото Свети Нектарий, близо до Клермон, където Урбан беше произнесъл своята проповед. Селото се намираше сред пустош, осеяна тук-там със зелени горички и сухи дерета, в които растяха полски цветя, а из прорязаните във варовика клисури течаха буйно ручеи. Цветовете на пейзажа тук преливаха един в друг като на гълъбово крило. Призивът за кръстоносен поход беше отекнал силно и отчетливо из тези земи. Житейските тегоби щяха да се стопят по време на славното пътуване към Йерусалим, за който разправяха, че бил само на петстотин мили — или май бяха пет хиляди?

В навечерието на празника на свети Игнатий Антиохийски, в 1096 лето от рождението на Господа Иисуса Христа, хората от имението в Свети Нектарий се събраха в мразовитата енорийска църква. Присъстваха всички до един. За това недвусмислено свидетелстват и народната памет, историческите извори от онова време, както и хрониката, написана от Елеонор дьо Пайен. Положиха клетва. Проснаха се по очи на ледения под на призрачната, мрачна църква, съвсем наскоро осквернена от пролята кръв. Олтарът й беше омърсен в мига, когато извлякоха оттам вещицата Анстрита, за да я обесят над лумналите пламъци на кладата. Свидетелите и участниците в това жестоко деяние сега се опитваха да се отърват от спомена за него, насочваха мислите си към времето, когато са били обладани от злото, и душите им неистово жадуваха опрощение на греховете. Селяните от Свети Нектарий взеха тоягата и торбата, и станаха кръстоносци. Зовеше ги Йерусалим. Щяха да ликуват, когато нозете им стъпеха на свещените улици, зад светите стени и съградените в самите небеса порти. Сатаната щеше да се провали в дън земя. Господарят на всички души щеше да се присъедини към тях. Пееха стиховете на псалма:

Едно само молих от Господа,

само това искам:

да пребъдвам в дома Господен през всички дни на

живота си,

да гледам Господнята красота

и да посещавам Неговия свети храм…^[6]

Когато псалмът свърши със звънливо „Амин“ и те насядаха на грубите пейки пред олтара, отец Алберик ги помоли да погледнат към изтерзаното лице на разпнатия Христос, да помислят за своите грехове и да се помолят за опрощение. Един по един те минаваха през изповедалнята, където на пейката седеше отец Алберик, облечен в прашното си черно расо, и изслушваше, поучаваше и даваше опрощение.

Мястото за покаяние се намираше в потъналия в мрак трансепт, скрито зад ниска, масивна колона. Там гореше приветливо една-единствена свещ от чист пчелен восък — дар от Юг дьо Пайен. Трепкащият й пламък осветяваше стенописите около нея и картините оживяваха: сцена от Апокалипсиса, преследването на Божиите избраници от сатаната, потокът от издевателства, избълван от владетеля на пъкъла срещу Църквата. Първа пристъпи в това обгърнато от сенки място за покаяние и опрощение вдовицата Елеонор дьо Пайен. Тя бе напуснала зелените поля на Компиен по левия бряг на Сена до Париж и последвала брат си. Също като него беше приела кръста и сега трябваше да получи опрощение на греховете си. Воал скриваше изящното, но строго лице на Елеонор. По кожата й нямаше следи от разкрасяване, пълните й устни бяха полуотворени. Брадичката й беше упорито издадена напред, а светлосивите й очи гледаха тревожно. Изповедта я затрудняваше. Открай време беше така. Тя коленичи пред пейката за изповед, изреди незначителните си грехове, после замълча със сведена глава.

— После? — прошепна отец Алберик. Винаги следваше това „после“.

— Отче, аз съм вдовица. Съпругът ми Одо… — Елеонор замълча — една нощ падна и сам причини смъртта си.

— Чух за случилото се.

— Но не сте чули цялата истина, отче. Той беше много пиян, а аз го подтикнах да се напие.

— Защо?

— За да го държа далеч от себе си, но той все пак ме потърси. В Компиен — продължи Елеонор припряно — замъкът ни представлява каменна кула с прилепена към нея дървена постройка. Покоите ми бяха високо в кулата. — Тя пое дълбоко въздух. — Той се качи при мен, отче. Бях сама. От устата му се сипеха грозни ругатни, скверни намерения пълнеха сърцето му, евтиното вино клокочеше в търбуха му. Пресрещнах го на стълбището. Сборичкахме се. Блъснах го, отче, той падна, удари главата си в стената, в острите ръбове на каменните стъпала…

— Направи го, за да се защитиш, нали?

— Отче, като го видях да пада, ме обзе радост.

Елеонор не можеше да каже повече. Не можеше да признае греховете си до един, тайното задоволство от смъртта на Одо, дългите часове, през които беше седяла в стаята си, без да иска да узнае какво е станало с него.

Отец Алберик обаче кимаше с разбиране, ръката му вече се вдигаше, устните му шепнеха „Absolvo te“^[7].

Елеонор си тръгна от изповедалнята. Ръцете и китките я боляха от напрежението, сковало тялото й, докато стоеше приведена над пейката. Алберик беше казал, че поклонението ще бъде изкупление за нейните грехове. Прекоси нефа и коленичи пред олтара на Пресветата Богородица, вперила очи в издяланото от дърво лице на Девата. Елеонор затвори очи и зашепна отново предизповедната молитва.

— Признавам пред всемогъщия Бог и пред вас, мои братя и сестри, че съгреших много…

Елеонор се питаше дали ще намери покой и опрощение за греховете си в Светите земи. Щеше ли да успее да коленичи на Божи гроб и да помоли за прошка? Или лицето на Одо, изпълнено с гняв, омраза и бяс пред неговото собствено мъжко безсилие, щеше да я преследва като нощна сянка? Никой не знаеше цялата истина, дори и многообичният й брат Юг, нито неговият близък приятел Годфроа дьо Сент Омер, към когото тя изпитваше силно влечение. Нима и тези нейни съкровени мисли и желания бяха също грях? Нямаше нищо чудно, че поемаше на поход към Йерусалим. Беше отхвърлила възраженията на брат си, а срещата й с Годфроа дьо Сент Омер още повече я насърчи да последва кръста. Пък и как да остане в подгизналото от дъжд имение в Компиен, сама и беззащитна, и да чака призраците да се върнат… Елеонор се сепна и въздъхна. Не беше тръгнала на поклонение по безкористни подбуди. Прехапа устни и се замисли за брат си…

В изповедалнята Юг дьо Пайен също търсеше опрощение за мрака, който го беше обзел след смъртта на жена му по време на раждане, за уличниците, с които се утешаваше и най-вече за непрестанните си участия в сражения и турнири, за нуждата, даже за жаждата му да се бие. Да можеше само да се отърве от всичко това, да се пречисти и да постави меча си в служба на Господ и светата Църква…

Отец Алберик го изслуша. Свещеникът беше доволен, че тъкмо Юг е техен водач. Беше истински рицар, умел воин и владееше меча. Душата си беше пречистил в битки срещу неверниците в Иберия. Дали не беше фанатик, питаше се Алберик. Юг имаше изпито лице, тъмни очи, тънки устни и леко гърбав нос, който му придаваше доста жестоко, хищническо изражение. Висок и строен, с дълги, силни ръце на боец, който здраво върти меча и с душа, която жадува за песен — такъв е той, заключи Алберик и вдигна ръка, за да му даде опрощение. Да, свещеникът се радваше, че тъкмо Юг дьо Пайен не само ще поведе техните хора, но и ще бъде негов съюзник в тайното търсене на истината, което отецът беше предприел.

Същото се отнасяше и за Годфроа дьо Сент Омер, който беше следващият. За разлика от Юг, Годфроа беше набит, възнисък младеж с гладко лице, сърдечно изражение и рошава русолява коса. Ясните му сини очи гледаха на света с погледа на объркано дете. Годфроа дьо Сент Омер, единствен и многообичан син на своите родители, създаваше впечатлението, че в този живот нищо не е кой знае колко сериозно. Щом започна да изрежда греховете си, Алберик осъзна, че нравът на Годфроа, неговият сеньор, комуто принадлежеше и правото да назначава свещениците в тази църква, напомня на горско езеро: ведра повърхност, прикрила под себе си истинско тресавище. Независимо от кроткия си външен вид и дружелюбно поведение, Годфроа също беше взел участие в походите в Иберия. Покорен от Chanson de Roland^[8], от епичните подвизи на Карл Велики и неговите паладини^[9], той беше участвал в битки с неверниците из каменисти клисури и планински проходи. Стаил дълбоко терзание, той се беше превърнал в рицар, съзнаващ, че войната не е благородно дело. Бе разказал на отец Алберик за мрачните, пълни с отчаяние дни и смразяващия студ в планините. За непрестанния дъжд и безмилостните градушки, които събаряли шатрите, поболявали конете, доразкапали и без това загнилото свинско месо, за гъмжащите от гадини сухари. Разказа как от дъжда ризниците им са се покрили с дебел слой ръжда. Описваше кървави кланета из прашни равнини, извори и речни корита, задръстени от трупове. От тези походи Годфроа се беше завърнал със стаено съмнение питайки се какво общо може да има всичко това с Христовата любов. И сега беше задал същия въпрос и получил неизменния отговор: така иска Бог! Урбан го беше казал в проповедта си и Църквата го подкрепи. Пък и нима в Стария завет Бог не кара воина Давид да се вдигне в защита на народа си? Нали и в Новия завет Христос казва на Петър само да върне ножа на мястото му, не да го захвърли. Отец Алберик безмълвно се поздрави за изкусната софистика, на която го беше научил един каноник от Авранш. Тъкмо щеше да даде опрощение, когато Годфроа вдигна глава и го погледна прямо и непоколебимо.

— Остава и въпросът с Анстрита, отче. Тя също беше замесена в нашите тайни търсения. Смъртта й ни постави в затруднение.

— Това не може да ни отклони от търсенето. За нея говореха, че била вещица.

— Която бе потърсила убежище в нашата църква.

— Не можех да й помогна — изсъска Алберик — и никой от вас не можеше да й помогне. Господарката Елеонор и господарят Юг бяха в Клермон. Ти беше с тях. Събитията се развиха много бързо, смъртта й не тежи на нашата съвест.

Годфроа кимна, изправи се и се отдалечи. Алберик скри лицето си в ръце и се престори, че се моли. Така даде знак на следващия, чакащ за изповед, че свещеникът още не е готов.

А пред кого да се изповядам аз, мислеше свещеникът. Спомените му го завладяха, подобни на гибелна прокоба. Старите врагове будеха спомена за старите грехове. Бойната линия при Сенлак се разпадаше. Облечените в доспехи конници се въртяха в кръг. Островърхи шлемове с широки предпазители за носа скриваха лицата им. „Боецът“, бойното знаме на Уесекс, клюмаше като крило на ранена птица. Писъците на облените в кръв мъже късаха сърцето му. Пръстенът на верните около Харолд Годуинсън^[10] се раздираше и цепеше като дърво, ударено от мълния; собствената му смелост чезнеше като вино от пукната чаша.

„Страхливец!“

Думата изгаряше душата на Алберик със същата сила, както по времето, когато скитосваше из пътищата с брат Норбер. Анстрита беше само прясна драскотина върху стара рана. Тя беше учена жена, веща в познанията за тревите и билките, но криеше в душата си и тайни, които я водеха по пътя, следван и от Алберик, Норбер, Юг и Годфроа в търсене на истината. Дали наистина не можеше да я защити по-добре? Нямаше съмнение, че я бяха набелязали за жертва. Възползвайки се от отсъствието на своя сеньор, селяните, прикрили лица с качулки и забрала на шлемове, я бяха нападнали в бедния й дом в покрайнините на селото. Само Бог знае защо им бе притрябвало да я нападат! Някакво дете било умряло. Храната не достигала. Поличби имало. Търсеха си жертва и Анстрита стана жертвено агне. Беше се добрала до тази църква, за да моли Алберик за помощ. Той наистина възнамеряваше да й се притече на помощ, Бог му е свидетел! Но страхът сякаш го вкамени. Анстрита можеше да го посочи като свой съучастник в тайнствените си занимания. Бързо се беше шмугнал в сакристията, когато разбиха вратата, през която изнасяха покойниците, и тълпата нахлу в църквата. Алберик се скри в тясното, изпълнено с мирис на тамян помещение зад олтарната преграда. През това време сганта измъкна Анстрита. Обесиха я на набързо скована бесилка над запален огън. Мина цяла вечност, докато стихнат писъците й. На следващата седмица господарят Годфроа се прибра, но въпреки неговата ярост и гнева на господаря Юг, виновниците останаха ненаказани.

Тежка кашлица накара отец Алберик да открие лице. Управителят на имението Робер — същинско въплъщение на гнева, чакаше. Сприхавото му лице цяло се беше сгърчило от нетърпение. Свещеникът се почуди дали Робер няма пръст в смъртта на горката Анстрита. Съмняваше се, че управителят ще направи подобно признание в изповедта си. Пък и в очите на мнозина от селото Анстрита си оставаше вещица, която си беше заслужила смъртното наказание — справедливо деяние, на което Бог би погледнал с одобрение. Зад Робер чакаха останалите: Иможен, хубавата тъмнокоса вдовица, която господарката Елеонор бе склонила да я съпровожда по време на поклонението, за да има кой да й помага и с кого да споделя пътуването; ковачът Фюлше, Пиер Бартелеми — младият гърбушко, спохождан от видения сред тъмните, влажни гори, а зад гърбушкото — и още много други, сред които и близкият приятел на Алберик — Норбер, бенедиктинския монах. Норбер обаче нямаше да коленичи пред пейката за изповед. Той седеше приведен в основата на една колона, докато другите се тълпяха наоколо. Нямаха търпение свещеникът да приключи с изповедите, за да могат да се нагостят с хляба, виното и вкусните меса, наредени на грубо сковани маси. Каните и стомните бяха украсени с венци от полски цветя. Тази вечер щяха да празнуват, а до седмица да се присъединят към Реймон дьо Тулуз, граф дьо Сен Жил, в похода му към Йерусалим. Засега изповедите продължаваха, въпреки че дрезгавият шепот вече се заглушаваше от нарастващия шум на разговорите. Към отрупаните подноси се плъзгаха гладни погледи, хората започваха да се питат дали всичко е наред с конете им, вързани отзад в гробището. Най-после отец Алберик приключи. Качи се на грубо скования дървен амвон и всички се скупчиха около него.

— Господ е силен воин — подхвана напевно Алберик думите от „Изход“ — и затова трябва…

Отец Алберик подмени думите и изразите от южното наречие, langue d’oc — и премина към langue d’oil — говора на севера^[11], докато описваше подвизите на великите воини, воювали в името Божие в Стария завет. Елеонор, заслушана в свещеника, облегната на една колона, трепна, когато проповедта му бе прекъсната от рязкото отваряне на църковните двери. Тя се извърна и впери поглед в новодошлия — облечен в черна туника и черен панталон, със здрави ботуши от волска кожа, на които звънтяха шпори. Под черната туника носеше бяла, която се провиждаше изпод гънките на мантията му. На преметнатия му през рамо боен колан висяха ножница, нож и къс остър меч. Първото впечатление на Елеонор беше, че странникът е самият дявол, дошъл да се препира с тях. Лицето му беше мрачно, косата — късо подстригана, и въпреки сумрака в проницателните му очи проблясваше присмехът, който носеше в душата си.

— Аз съм Белтран — той говореше на langue d’oc като някой трубадур. Погледна игриво към Елеонор. — Поет съм, а също и войник, но най-вече съм пратеник на негово превъзходителство Реймон, граф на Тулуза, fidelis miles Christi et Papae, верен войник на нашия Господ Иисус Христос и на папата.

Размаха малък свитък, привързан с червена панделка.

— Тук съм по волята на графа, за да стана ваш водач.

— Имаме си водач — Елеонор посочи брат си.

— Тогава ще му стана съветник — на лицето на Белтран се появи усмивка. — Нося ви и едно от личните знамена на графа.

— Дали сме клетва пред Бог — разпалено заяви Годфроа. — Не дължим вярност нито като васали, нито като рицари на който и да е сеньор.

— Не, не става дума за това — отвърна развеселен Белтран. — Графът ви предлага своята закрила под своето знаме.

Той разкопча елека си и измъкна оттам знамето на сеньорите Сен Жил в синьо и златно.

— Трябва да прегледам също провизиите и запасите ви. Е — вдигна той ръка, — с какво име да ви наричам?

— Бедните братя от Храма — отвърна му рязко Юг и излезе напред. — Хрумването ни дойде от думите на псалма, в който се пее как да живеем в Божия дом всеки ден от нашия живот.

— Да, знам го.

Белтран подхвърли знамето към Юг, който го улови и вдигна. Църквата екна от възторжени викове. Присъстващите вдигнаха мечове, ножове, копия и брадви с викове „Deus vult, Йерусалим!“ и „Тулуза, Тулуза!“ Отец Алберик сви рамене и слезе от амвона си, а Юг се разпореди пиршеството да започне.

На следващата сутрин Бедните братя от Храма тръгнаха малко след уреченото време. Слънцето вече се издигаше високо над зелените хълмове и черните вулканични скали наоколо. Забави ги неочакваната смърт на управителя Робер. Откриха го съвсем вкочанен да се носи по лице във водата. Очевидно се беше удавил, когато на пияна глава опитал с несигурни крачки да пресече един бърз поток. Смайващо лош късмет. Бог е свидетел, че съвсем наблизо имаше брод, а и никой не можеше да си обясни защо му е било на Робер да се препъва из гробището по тъмно. Отец Алберик измърмори под нос последно опрощение и после погребаха набързо Робер под старите тисови дървета. Вдовицата Иможен отбеляза, че управителят вече се бил пренесъл в новия Йерусалим. Отец Алберик я чу и тихо се помоли да е станало тъкмо според думите й, понеже малцина се нуждаеха от Божията милост така, както управителят Робер.