Пол Дохърти
Тамплиерът (14)

Послепис на автора

Книгата „Тамплиерът“ се основава изключително на исторически свидетелства, които могат да бъдат прочетени във великолепната книга: The First Crusade. The Accounts of Eye Witnesses and Participants („Първият кръстоносен поход. Разкази на свидетели и участници“) под редакцията на А. С. Крей (Принстън, 1921). Прекрасно съвременно описание предлага и книгата на Кристофър Тайърман God’s War („Божията война“, Алън Лейн, 2006). Начинът, по който византийците са възприемали събитията, е представен ясно в „Алексиада“ на Анна Комнина, превод на Е. Р. А. Сютър (Пенгуин, 1976), а гледната точка на мюсюлманите — в The Damascus Chronicle of the Crusade („Дамаска хроника на кръстоносния поход“) под редакцията на Х. А. Р. Гиб (Дувър Пъбликейшънс, 2002). Колкото до кражбите на реликви и подвизите на хора като Магьосника, препоръчвам „Furta Sancta, кражби на реликви през Средновековието“ от Патрик Грей (Принстън, 1978). Реликвите, свидетелстващи за Страстите Христови, са били предмет на голям брой книги, но ви препоръчвам The Blood and the Shroud („Кръвта и плащаницата“) на Йън Уилсън (Уайдънфелд и Никълсън, 1998).

Първият кръстоносен поход е събитие, което до ден-днешен поражда спорове. Речта на папа Урбан е достигнала до нас в преразказан вид, но несъмнено е имала възпламеняващо въздействие върху населението на цяла Европа. Положени са усилия организирането на Първия кръстоносен поход да бъде предадено изключително точно в този роман. Всеки от участниците — от идеалистите до престъпниците и нездравите духом, е имал своя причина да тръгне на кръстоносен поход. Въпреки всичко поразяват смелостта и издръжливостта на първите кръстоносци. Жестокостта на битките и кръвопролитията очевидно се разминават с каквито и да било теории за свещена и справедлива война. В известен смисъл кръстоносните походи са били тотална война, в която не са вземани пленници и всяка от воюващите страни е имала за цел пълното унищожение на своя противник. Разбира се, около събитията все още съществуват загадки. Няма ясна причина за нападението над Реймон дьо Тулуз от страна византийците близо до Родосто, но ако отчитаме грабливата алчност на някои от неговите последователи, предложената в тази книга причина за това нападение вероятно е толкова основателна, колкото и всяка друга. Магьосника и федаините са действителни лица, а намирането на свещеното копие и психологическият ефект, което това събитие е оказало върху армията на франките — по мое мнение — е един от най-брилянтните примери за пропаганда във военната история. Фируз е имал пръст в извършеното предателство на Антиохия, а у някои хроники споменават, че към предателството го е тласнало страданието, причинено от жена. След падането на Антиохия Фируз незабавно изчезва от историческата сцена, но неговият брат е убит при първите кръвопролития. Придвижването на Карбука към Антиохия е протичало така, както съм го описал в книгата. Смятам, че Карбука е бил подведен. Има много свидетелства, според които армията на франките е завземала позиции, а той продължавал да играе шах!

И накрая — за тамплиерите! Произходът на ордена на тамплиерите, според историческите документи, е свързан с Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер (в някои документи го наричат Жофроа). Орденът е основан няколко години след превземането на Йерусалим, а по-късно придобива и упражнява огромна власт в Западна Европа, до унищожаването му от Филип IV Хубави в периода 1307–1314 година. Едно от най-ранните исторически свидетелства е това на Гийом от Тир в неговата Historia, където говори за тях, като за „посветили се на Бог“. Смятам, че с тези думи Гийом описва именно Ордена на Храма от неговите ранни години. В много отношения историята на тамплиерите вече е добре известна. Подчинявали са се на строг правилник, но любопитното е, че в своето Първо правило, потвърдено от събора в Троа, в член 53 изрично се упоменава, че „няма да се приемат вече сестри“. Това е достатъчно доказателство, че в първите години за членове на този тайнствен орден са били приемани и жени.