Пол Дохърти
Тамплиерът (10)

Част седма
Антиохия: Празникът на свети Лаврентий, 10 август 1098

Quo vulneratus insuper, mucorne diro lanceae.

Където бил ранен от удар с островърхо копие.

св. Венанций Фортунат, „Химн в чест на Кръста“

Лятото отиваше към края си. В града имаше вода в изобилие, но пазарите все така пустееха. Фируз, обзет от горчивина, беше станал по-нетърпелив и от Теодор в желанието си Божията армия да се намеси. Положението вътре в Антиохия и пред вратите й се влошаваше. Армията изравяше трупове, за да се изхранва и из лагера вилнееше канибализъм, докато в Антиохия цените на храната се повишиха дотолкова, че мнозина от жителите й излизаха на улицата, за да просят храна. Около Портата на моста и Портата на свети Георги ставаха жестоки стълкновения, защото Яги Сиян правеше отчаяни опити да разруши изградените укрепления и издигнатите редути, но франките продължаваха да увеличават обсадния натиск. Понякога до жителите на Антиохия достигаха новини. Карбука, атабегът^[1], на Багдадския халиф и емир на Мосул, се приближавал с голяма бързина към града, начело на многочислена армия, решен да смаже франките. Тези новини окуражиха Антиохия. Боемунд и другите водачи засилиха още повече обсадния натиск. Фируз отново настоя пред Яги Сиян за справедливост, но Яги Сиян отказа да предприеме каквото и да било, понеже имаха нужда от Балдур за отбраната на Портата на моста.

Към края на май и обсаждащите, и обсадените отчаяно търсеха начини да разгромят противника си. Антиохийски търговци създадоха у Божията армия невярното впечатление, че градът е склонен да се предаде. Пратеници на франките тръгнаха към Портата на моста, предвождани от френския конетабъл Валон. Те бяха обкръжени и избити, а отсечените им глави бяха изстреляни с катапулти обратно във франкския лагер. Кървавата разправа с пратениците засили още повече натиска на обсадата. Притеснен, че Яги Сиян може да разкрие заговора, Теодор реши, че Фируз е готов. На един от празниците, посветени на Пресветата Дева, в последния ден на май, в 1098 година от рождението на Спасителя, двамата с Фируз тръгнаха по защитната стена на „Близначките“. Теодор изстреля в обгръщащия ги мрак прикачено на стрела съобщение. В отговор присветна три пъти фенер — знак, че съобщението е прието и разбрано. Жребият беше хвърлен. „Близначките“ трябваше да бъдат предадени в нощта на втори юни.

Часовете до предаването на „Близначките“ бяха напрегнати и тревожни. Градът се готвеше за нови нападения, засилваше се недостигът на храна. Дойдоха новини, че Карбука, начело на десетки и десетки хиляди воини, бил на един ден път от Антиохия. Божията армия щеше да падне в клопка пред стените на Антиохия и да бъде напълно разгромена. Не можеха да си позволят да губят нито миг. Часовете минаваха. Рано сутринта на втори юни, по време на третата стража, Теодор събуди Елеонор. Беше наредил на Симон да пази Иможен, а те двамата с Елеонор последваха Фируз до отбранителната площадка на главната кула. Арменецът не продумваше и дума, решен да изпълни замисъла си докрай. Теодор съзнаваше, че Фируз вече е затворил една врата в живота си и е готов да отвори друга.

На Елеонор й се струваше, че се движи като в сън. Откъм мрака под краката им не се дочуваха никакви звуци, само лек ветрец охлаждаше запотените им лица. Тя стоеше на най-горната площадка, напълно скрита в мрака на ходника. През това време Фируз и Теодор си приказваха със стражите, които топлеха ръцете си на мангал. Внезапно се чу свистене на стомана и прищракване на арбалет, последвани от предсмъртните стенания и вопли на стражите. Извикаха я и тя забърза по посока на гласа. Труповете бяха пръснати по бойната площадка. По улеите се стичаха струйки кръв. Теодор се беше надвесил на стената, между бойниците откъдето спускаше насмолено въже. Фируз прикрепяше другия му край към една кука в стената. Елеонор притича, впери поглед надолу и съгледа мъждукащата светлина на фенер. Усилващият се вятър донесе звън на доспехи. В подножието на стената се събираха мъже — отчаяни, гладни и настървени да проливат кръв. Теодор въздъхна шумно, когато издърпа обратно въжето. На другия му край беше привързана стълба от волска кожа. Фируз я прикрепи здраво към парапета. Сякаш вечност измина, докато Елеонор и Теодор чакаха, скрити в сенките. От тъмнината под тях тя долови сподавено дишане и стенания. Изведнъж се показа Юг и пристъпи по бойната площадка, следваше го Годфроа. Теодор подсвирна и двамата тръгнаха към тях. На оскъдната светлина и Юг, и Годфроа изглеждаха като безплътни, посивели призраци, с лица, почти напълно скрити под плътно прилепналите качулки на плетените ризници и шлемовете с широки предпазители за носа. Юг прегърна Елеонор, лъхна я мирис на кожа, пропита с пот. Той я помилва нежно по главата, прошепна няколко думи и изчезна навътре в кулата. Годфроа я целуна по устните, смигна й и последва Юг. Теодор забърза след тях. През парапетите се прехвърляха нови и нови кръстоносци. Не след дълго и на отсрещната кула вече можеха да се различат постоянно изникващи сенки, които тръгваха по бойната площадка. Чу се тих звън на стомана, някакви силуети се свлякоха. Елеонор дочу вик.

— Стълбата! — извика Фируз. — Скъса се.

Притеснен, пусна отново въжето, издърпа нова стълба и я закачи здраво. Елеонор продължаваше да стои в мрака, както й беше наредил Теодор. Все нови и нови рицари се изкачваха и тръгваха напред с очи, пълни с гняв и страх. Бяха изпълнени с желание за битка, разкъсвани от ужас и от желание да си отмъстят на врага. С извадени мечове те бързаха надолу по стъпалата на кулата. Фируз тръгна след тях. Звън и дрънчене долитаха отдолу. Рицарите се опитваха да разбият страничните врати. По протежение на стената започнаха да проблясват светлини. Ударите по стоманата отекваха като камбана за тревога към съседните кули. Накрая някакъв силен трясък я накара да забърза надолу по стъпалата. Около нея пробягваха сенки. Тясното, криволичещо стълбище вонеше на пот, кожа, коне, носеше се и смрадта от лагера. На прага на кулата сред локва кръв лежеше мъртвец. Дворът, на който се излизаше от стълбището в кулата, беше пълен с въоръжени мъже. Страничните врати бяха разбити. Исполин на черен боен кон нахлу в двора сред оглушителен тропот на копита. Кървавочервеното знаме, което носеше, се развя сред викове и възторжени възгласи. Беше дошъл Боемунд, вдигнал с една ръка знамето, а с другата — меча си. С гръмовен глас, раздрал тишината, той обяви, че смъртта е влязла в Антиохия.

— Deus vult! Deus vult! — подхванаха наоколо вика. — Антиохия падна!

Започна свирепо клане. Божията армия завзе и други порти, а сетне връхлетя като придошла река из улиците и площадите. Турците — мъже, жени и деца — побегнали навън в нощта, бяха съсичани, докато накрая настланите с камък улици се превърнаха в кървав килим. Неописуеми писъци и смразяващи сърцето викове се носеха в нощта, надвиваха трясъка на битката и глухите удари на секирите, забиващи се в дърво. Портата на моста беше превзета и отворена. Реймон дьо Тулуз и неговите провансалци се втурнаха във вътрешността на града като глутница кръвожадни вълци, пръснаха се из уличките. Навън армията беше изнемогвала на вятър, дъжд и непоносим пек. Бяха се хранили с листа и корени, бяха пили вода, толкова кална, че им засядаше на гърлото. Сега, в този даден им от Бога ден — Денят на гнева, Денят на отмъщението — те бяха постигнали целта си. Кръвта щеше да очисти и измие страданията, през които бяха преминали. Антиохия трябваше да бъде наказана с меч.

Франките нахлуха в джамиите, настървени да открият следи от какви ли не светотатства, но не откриха друго освен покой, тишина, сладко ухание на свещи и първите лъчи на зората, които проникваха през украсените с резбовани плетеници прозорци от цветно стъкло. Красотата на тези молитвени места беше дивашки унищожена. Никаква милост не беше проявена към имамите и духовниците, които набожно коленичеха с лице към Мека. Мюсюлманските духовници посрещнаха смъртта достойно. Молитвените килимчета, на които коленичеха, прогизнаха от кръв. Франките се развилняха из палатите, за да търсят злато, сребро и скъпоценни камъни. Завличаха стенни украси, килими, завивки, тъкани, блуждаеха, излезли обратно на улиците, натоварени със заграбените ценности. Разбиваха скринове, ракли и сандъци. Нахвърляха се върху жените от харемите — красиви арменки и черкезки — изнасилваха ги жестоко на скъпите възглавници и прекрасните бродирани дивани. Светлолики гърци пееха молитви, кръстеха се и вдигаха високо разпятието с надежда за милост от ръката на тези убийци, които помитаха Антиохия и чиито мечове отнемаха живот с един замах, както вятърът гаси свещта с един порив.

Залавяха и изтезаваха турците. Разпаряха стомасите им, изсипваха вътрешностите им, за да ги горят или развеждат като псета, докато не рухнеха мъртви на земята. Гарнизонът се оттегли на сигурно място в крепостта, където развяха своите зелени и бели знамена в очакване на помощ. Боемунд незабавно нападна крепостта, която сега се командваше от синовете на Яги Сиян, докато стрела не го улучи в крака и не го накара да се оттегли. Самият Яги Сиян се уплаши и побягна. Пиян, обзет от ужас, той не можеше да се задържи на коня и накрая хората от личната му стража, които искаха да се измъкнат час по-скоро, го изоставиха на земята. Намери го някакъв арменски касапин, който му отсече главата, взе я заедно с доспехите и бронята и ги занесе на Боемунд, за да получи награда.

Елеонор научи по-късно за всички тези събития, които се бяха разиграли, докато тя се криеше в „Близначките“, изморена и изтощена до смърт. Теодор дойде, за да й донесе храна. Върнаха се и Юг и Годфроа, но Елеонор лежеше неподвижно на възглавниците с празен поглед. Призна тихо на Теодор, че мечтае да се прибере у дома. Той го отдаде на напрежението, което беше преживяла преди падането на града. Останала сама, Елеонор се отдръпна още по-навътре в мрака на кулата. Отвън кръвопролитията постепенно затихваха. На четвърти юни, Теодор я събуди и задъхано обясни, че турски ездачи и съгледвачи са се появили в подножието на планината на север от Антиохия. Онези, които все още се отбраняваха в крепостта, бяха издигнали черен боен флаг и заплашваха да слязат в града.

— Трябва да дойдеш — настоя Теодор. Накара Елеонор да се облече бързо, събра малкото й вещи, и я изблъска през вратата, а после и надолу по стъпалата, вън от кулата. Докато бързаха по прашните пътеки, той я предупреди какво да очаква. Влязоха в прокълнатия град. Улиците все още бяха пълни с трупове. Белите стени на къщите и останалите сгради бяха станали пурпурни от кръв. Воня на разложение се носеше навсякъде, отравяше въздуха и разбъркваше стомасите. Адемар дьо Льо Пюи правеше всичко по силите си, за да събере труповете от площадите и пазарите. Буйно горяха огромни погребални клади, лютивите черни пламъци се издигаха нагоре и ближеха като зли езици светлото синьо небе. Плячкосването отново набираше сила. Божията армия се оказа затворена в Антиохия. Храната продължаваше да не достига. Боемунд и останалите водачи яздеха из улиците с развети знамена. Пред тях бързаха вестители, свикваха мъжете отново под бойните знамена. Елеонор имаше чувството, че прекосява адската пустош. Горяха клади. Навсякъде се виеше черен пушек. Единствено ръката на Теодор, обвила раменете й, я защитаваше от безкрайната безнадеждност, която заплашваше да я погълне. Черна като катран нощ заплашваше да удави душата й. Една мисъл се въртеше натрапчиво в главата й: Фируз! Не знаеше какво се е случило с него. Действително, неговата лична мъка беше причинила тези събития. Асмая го беше предала, а като разплата за изневярата й той беше предал Антиохия. Но ако не беше го сторил, какво щеше да се случи с Юг, Годфроа и останалите? Дали този живот, питаше се тя, не беше предателски отворена врата, която води към друга? Свещениците проповядваха за ада. Елеонор изпитваше усещането, че вече е погребана. Щеше ли да има спасение, или тя и всички други — арменци, гърци и турци — вече бяха преживели Страшния съд и сега изкупваха греховете си с вечно наказание? Елеонор, настанена в спалнята на някакъв турски търговец, бълнуваше тихо, повтаряйки преследващите я размисли. Собственикът на къщата беше мъртъв или избягал. Повиканият знахар я накара насила да изпие някаква горчива напитка и тя заспа, цялата плувнала в пот.

През следващите няколко дни Елеонор ту пропадаше в съня, ту отново изплуваше от него, но започна да предусеща бурята, която заплашваше да се стовари върху Божията армия. Карбука беше пристигнал с армията си, която наброяваше най-малко седемдесет хиляди души, готови да се нахвърлят срещу франките, чиято численост беше трийсет хиляди — изгладнели бойци, на които все така не достигаха доспехи и коне и все така нямаше какво да ядат и да пият. Градът отново беше обсаден. Разгоря се кърваво и жестоко сражение. Кулата „Mahomerie“, държана от Робер Фландърски, беше обсадена. Турците донесоха катапулти и балисти, за да сеят смърт сред франките. Робер Фландърски опожари кулата и се оттегли през Портата на моста. Междувременно в града турците, които се отбраняваха във вътрешната крепост, преминаха в настъпление, хвърляха се в свирепи нападения. Боемунд организира отбраната по хребета на хълма срещу крепостта. Въпреки непрестанния дъжд върху Божията армия се сипеше порой от копия, стрели и камъни. Битките продължаваха от зори до здрач, така че онези, които имаха хляб, нямаха време да го изядат, а онези, които имаха вода, нямаха време да я изпият. Не липсваха нито смелост, нито рицарски подвизи. Робер дьо Барневил заедно с петнайсет рицари, нападнал турски отряд конници, но беше обкръжен от много повече. Опитал се да се измъкне и да потърси защитата на града, но го пронизала стрела. Конят му също бил улучен. Пронизали го с копие в главата, която по-късно отсекли и набучили на пика, за да дразнят онези, които наблюдавали през бойниците на защитната стена.

Боемунд се утвърди като водач. Той съсредоточи силите си върху крепостта. Там постоянно се вееше кървавочервеното му знаме. Макар и с ранен и превързан крак, той отблъскваше турците. Опожари околните къщи, а пламъците от тях бяха подхванати от вятъра и опустошиха града, но изкараха наяве и франкските дезертьори, които Боемунд и неговите военачалници начаса подкараха в бой с врага. Вътре в Антиохия Адемар упорито изпълняваше зловещата си задача — да очисти улиците и да изгори труповете. Отново отвориха църквите и ги осветиха. Възстановиха старият патриарх, който дотогава се бе укривал. Божията армия все още се надяваше на помощ от император Алексий, но надеждата им беше жестоко попарена. Потоците от дезертьори се умножили. Дори Етиен дьо Блоа, че и други от предводителите се присъединиха към напусналите армията на кръстоносците, които се спускали надолу по стените на Антиохия, измъквали се от турските съгледвачи и се стопявали в неизвестното. Събития от този род наливаха още вода в мелницата на врага и разказите за тези бягства се ширеха все повече, стигнали до пристанището „Свети Симон“ и пропъдили моряците. Турците нападнали пристанището и опожарили всичко, което останало след нападението. Онези, които не смогнали да го напуснат, били изклани. Алексий на свой ред се беше отдръпнал, решил, че Божията армия отвсякъде е обкръжена в Антиохия и ще бъде изтребена до крак. Самите франки вече бяха на същото мнение. По-далечните укрепления бяха опожарени и изоставени, а армията стоеше затворена в Антиохия, изправена пред враг, който двукратно я превишаваше. Най-лошото предстоеше.

Гладът започваше да върлува. Липсата на храна стана повсеместна. Франките се видяха принудени да се хранят с листа от смокини, магарешки бодили, кожени колани и дори изсушена кожа от мъртви животни. Главата на мъртъв кон без езика се продаваше за три златни монети, вътрешностите на коза — за пет, а жив петел за десет златни монети. Рицарите бяха толкова озверели от глад, че източваха кръвта на собствените си коне и магарета и я пиеха, за да оцелеят. Франките дори започнаха преговори с Карбука, който поиска от тях пълна и безусловна капитулация, както и да се отрекат от религията си. Божията армия беше изправена пред пълно унищожение. Юг и Годфроа обаче решиха да се бият до смърт. Заедно с Елеонор направиха последните си изповеди и се заеха отново да кроят планове. Бяха стигнали до заключението, че Господ има нужда от помощ тук, на земята.

Една вечер, седмица след падането на града, Елеонор седеше на плоския покрив на къщата на търговеца с Юг, Годфроа и Теодор. Видяха как падаща звезда прекоси небето, разби се на искри и падна зад турския лагер. Граф Реймон дьо Тулуз се присъедини към Бедните братя, за да споделят бъчвичка скъпо вино, открито в избите на арменски търговец. Отначало разговорът не вървеше. Всички бяха единодушни, че надеждата за спасение е незначителна, затова само седяха и се наслаждаваха на виното и на прохладния вечерен повей. Не откъсваха поглед от проблясващите светлинки в лагера на Карбука. Елеонор пиеше полека, с едно ухо заслушана във високопарните брътвежи на пророкуващия Пиер Бартелеми, който се щураше напред-назад из покрития с калдъръм двор. Мощният глас на Пиер отекваше в нощта. Той редеше псалми и проклинаше враговете на Божията армия.

… напрати на тях насекоми да ги жилят и жаби да ги погубват;

земните им сеитби предаде на гъсеници и труда им — на скакалци;

лозята им уби с град и смоковниците им — със слана;

добитъка им порази с градушка и стадата им — с гръмотевици;

напрати върху тях пламъка на Своя гняв, и негодувание, и ярост, и нещастия — напрати зли ангели;

уравняше пътеката на Своя гняв, не вардеше душите им от смърт и добитъка им предаде на мор;^[2]

Граф Реймон беше допил чашата си, здравото му око се взираше в Юг.

— Остана ни само вярата в Бога — заяви той. — Импера торът няма да ни помогне. Турците искат да се предадем или да ни вземат главите, а всъщност нищо чудно да искат и двете. Водачите ни изоставиха своето стадо.

Думите му бяха прекъснати от викове и крясъци.

Елеонор не откъсваше поглед от огнените дири, които прорязваха нощното небе. Ярки, кървавочервени пламъци разкъсаха тъмнината. От града се понесоха възгласи: „Deus vult! Deus vult! Това е поличба! Поличба!“

— Искаха поличба, дай им поличба! — Реймон се приведе и тикна чашата си в ръката на Юг. — Дай им я незабавно!

Стана, наклонил глава, сякаш се вслушваше в бръщолевенето на Пиер Бартелеми, подето с нови сили, после си тръгна.

Малко по-късно Бедните братя от Храма се събраха отново на покрива на къщата. Този път с тях бяха Алберик и Норбер. Приличаха си като братя с покритите с качулки глави, измършавелите си до краен предел лица, по които плътта се беше стопила от преживените лишения. Независимо от това очите и на двамата пламтяха и както винаги не пропускаха нищо. Изглеждаше, че изгарят от нетърпение да се втурнат в някакво важно начинание. Към тях се присъедини и Белтран. Той открито се беше зарадвал, когато откри, че Иможен е жива и здрава и на драго сърце се събра с нея. Даде израз и на огорчението си от начина, по който и той, и неговата любима бяха измамени. Юг отмина всичко с вдигане на рамене, не отдаде значение на охладняването на Белтран, като заяви, че за да се увенчае с успех замисълът на Боемунд, е трябвало всичко да се запази в тайна.

— Добре, добре — промърмори Белтран, усмихна се насила и отмести поглед. — С предателство ли ще се измъкнем? С измама ли или с хитруване?

— Какво да сторим? — озъби му се Юг, тонът му беше станал остър заради подигравките на Белтран.

— Какво може да бъде сторено? — продължи все така иронично Белтран.

— Трябва да се бием! — заяви Теодор. — Не можем да устоим на обсадата. С всеки изминал ден изнемогваме все повече и повече. Нямаме друг избор, освен да излезем от Антиохия и да се бием с Карбука.

— За да ни победят ли? — попита Белтран.

— Отчаяни сме! — намеси се Юг. — Нямаме друг избор. Теодор е прав. Армията трябва да се вдигне. Видяхте небесните знаци. Божията армия трябва да изживее своя миг на възраждане. Трябва да се покаем и пречистим. — Гласът му, който до този миг се извисяваше, се сниши до шепот. — Графът знае какво обсъждахме с него. Да се изпълни Божията воля.

Двамата с Годфроа станаха и слязоха по стълбището. Малко по-късно към тях се присъединиха Алберик и Норбер. Най-после и Белтран промърмори няколко думи за сбогом и се оттегли, като остави Теодор и Елеонор сами.

— Добре ли си?

Тя му се усмихна едва-едва.

— Уморена съм, гладна, мръсна и…

— Изгубена? — попита Теодор.

— Да, изгубена.

— Всички изгубихме пътя си.

Елеонор наклони глава към него. Пиер Бартелеми беше млъкнал.

— Какво замисля брат ми, Теодор?

— Знакът — той се приближи и седна на натрупаните до нея възглавници. — Знак от Бога.

— С малко помощ от моя брат ли?

— Вероятно… — усмихна се Теодор. — Господ помага на онези, които се обръщат към него с молба за помощ.

— И вероятно — продума едва чуто Елеонор — на тези, които сами са склонни да помогнат Нему?

— Именно — прошепна Теодор. — Елеонор, в Йерусалим са скрити светите реликви, свързани със Страстите на нашия Спасител. Ами ако — той погледна към небето — подобна реликва бъде открита и тук?

Отговорът на въпроса на Теодор дойде много бързо. Пиер Бартелеми, който беше изчезнал мистериозно за няколко дни, се появи отново и се представи пред граф Реймон и Адемар дьо Льо Пюи, твърдейки, че е получил откровение. Молбата на Пиер за аудиенция при графа беше като отговор на молитва. В града вече се ширеше паника, хората се чудеха каква ли съдба ги очаква. Новините за откровението се разпространиха като пожар по стърнище и когато Пиер се яви пред графа, това, което бе изрекъл с мощния си глас, незабавно започна да се повтаря из целия град.

— Сеньори — започна той, — свети Андрей, апостолът на нашия Господ Иисус Христос, наскоро ми се яви за четвърти път. Нареди ми да върна на вас, след като този град падне, копието, с което бил пронизан нашият Господ. Не му се подчиних. Днес излязох от града с останалите, за да взема участие в сражението. Бях притиснат между двама конници, които едва не ме задушиха. Избягах и седнах отчаян и полумъртъв на някаква скала. Сили не ми бяха останали, бях изнемощял от глад, страх и мъка. Свети Андрей ми се яви като в сън и не беше сам. Заплаши ме строго, че ако не ви донеса бързо новините…

При тези думи и графът, и епископът го прекъснаха и го помолиха да обясни думите си.

— Преди месеци, когато първото земетресение разтърси Антиохия, не ви казах нищо, Бог да ми е на помощ. Една нощ, когато си легнах, земята под мен отново се разлюля. Страхът ми нарасна, а когато вдигнах очи, пред мен се явиха двама мъже. Стояха пред мен, облечени в най-светли одежди. Единият беше по-стар и червенокос. Имаше широка и гъста брада, беше среден на ръст. Другарят му с него беше по-млад, по-висок и по-красив от всеки човешки образ. По-старият мъж ми каза: „Какво правиш?“ Бях загубил ума и дума от страх, но отвърнах: „Кой си ти?“ Мъжът ми рече рязко: „Стани и не се страхувай. Слушай какво имам да ти река. Аз съм апостол Андрей. Събери епископ дьо Льо Пюи и граф Реймон дьо Тулуз и им кажи следните думи: Защо епископът е занемарил проповядването и появата си пред хората на кръста, те имат нужда от това?“ И добави: „Ела, ще ти покажа копието на Нашия Господ Иисус Христос и ти ще го предадеш на граф Реймон, понеже Бог е отредил той да го притежава още от рождението му.“ Тогава се изправих и последвах свети Андрей през града, облечен само в риза. Вървях из улиците и турците не ми сториха нищо лошо, а той ме въведе в църквата „Свети апостол Петър“, която турците бяха превърнали в джамия. Вътре в църквата само два светилника пръскаха светлина като цялото слънце. Каза ми да чакам и ми нареди да седна в основата на една колона близо до стъпалата към олтара. Както вървеше пред мен, изчезна, сякаш се стопи в земята. После се показа, носеше копие, което сложи в ръцете ми. Рече ми: „Виж копието, което прониза ребрата Му и от което произлиза спасението на целия свят.“ Поех го в ръцете си и заридах от радост. „Господи“ помолих се, „ако това е волята Ти, ще го занеса и предам на графа.“ И тогава той ми каза „Не сега, понеже скоро градът ще бъде превзет. Падне ли градът, ела с дванайсет мъже и го потърси на същото място, откъдето го извадих аз и където ти ще го намериш отново.“ И той върна копието. След като ми се случиха тези неща, отново бях отведен в лагера при моята шатра. Когато се събудих, се замислих над собствената си нищожност, и твърде много се страхувах да се приближа към вас. Беше първият ден на Великите пости, около първи петли, свети Андрей ми се яви, в същото одеяние и със същия си другар и около тях сияеше ярка светлина. „Буден ли си?“ попита свети Андрей. „Не спя.“ „Стори ли, каквото ти наредих?“ Аз отвърнах „Молих се Богу да прати друг при тях вместо мен. Аз съм само един нищожен човек, няма да ми повярват.“ Той отвърна, че Бог избрал Пиер Бартелеми измежду мнозина мъже, както пшеничено зърно се избира от плява, защото виждал у мене добродетел и достойнство.

Пиер обясни после, че съобщението го успокоило, но той все пак запазил мълчание до този миг.

Новините за виденията на Пиер Бартелеми се пръснаха из града, както и предложението му да проверят истинността на предаденото му съобщение, отивайки до църквата „Свети Петър“, където да потърсят копието. Явиха се и още пророци, които също заразправяха подобни истории. Ясновидци и предсказатели припомниха падащата звезда над Антиохия, земетресението и твърдяха, че в редиците им били видени небесни воини.

Елеонор слушаше с интерес. Опитваше се да поговори за това с Теодор, но той само допираше пръст към устните й и не й отговаряше. Юг и Годфроа също мълчаха. И двамата отчаяно и нетърпеливо се опитваха да накарат графа да идат до джамията, възвърнала си положението на църква „Свети апостол Петър“ и да потърсят копието.

— Това е единствената ни надежда — шепнеха те. — Ако то бъде открито, великата реликва ще сплоти нашите войски.

Най-накрая графът склони. Придружен от Теодор, Юг, Годфроа, Пиер Бартелеми и останалите, той отиде до църквата „Свети Петър“. Изведоха молещите се от нея, но хората се струпаха пред вратите й, слухът се разпространи из града и тълпата непрестанно нарастваше. Каменните плочи на пода бяха вдигнати. Затърсиха трескаво на мястото, посочено във видението. Не откриха нищо. Граф Реймон напусна „Свети Петър“, сподирян от подигравки. Но Юг, Годфроа и Пиер Бартелеми продължиха да копаят. По-късно Теодор разказа на Елеонор какво се случило. Копаели земята, продължили още по-надълбоко, и тогава Пиер Бартелеми слязъл сам в изкопаната дълбока дупка, облечен само в риза. Коленичил за известно време, отдаден на горещи молитви към Бога, и малко по-късно махнал някакъв камък в купчината пръст около себе си, мушнал ръка в отвора и измъкнал острие на копие, свещеното острие на свещеното копие. Целунал го и го подал нагоре.

— Поличба! — извикал той. — Така иска Бог! Бог одобрява делата ни!

Новината за намереното свещено копие бързо обходила града. Даден бил знак! Случило се чудо! Водачите незабавно се събрали на съвет и се съгласили, че командването на цялата армия през следващите петнайсет дни трябва да поеме Боемунд. Адемар обявил тези петнайсет дни за дни на пост и молитвени процесии из улиците, по време на тези дни щели постоянно да бъдат отправяни молитви към Бога, да бъдат четени ектении и литургии. Отчаянието отстъпи място на ликуването. Франките вярваха, че ангелът на смъртта се е отдръпнал. Армията се събра и се приготви да напусне града, да се срещне с Карбука в открита битка. Елеонор, изтръгната от летаргията си, направи опит да се присъедини към празненствата, но двамата със Симон бяха задържани в къщата на търговеца. Елеонор не възрази, понеже не искаше да се превръща в тежест за останалите. Вече имаше отворен път напред. Възможностите бяха две — да се бият или да се осъдят на бавна смърт.

Елеонор се възхищаваше на лукавството на брат си, макар да беше доверила на Теодор, че промяната в характера на Пиер Бартелеми, пред когото Божията армия благоговееше и на когото всеки отдаваше почит, я притеснява. От устата му се лееха описания на нови и нови видения, той се беше превърнал едва ли не в главен наместник на Всемогъщия. Водачите приеха свещеното копие, но сред тях започваше да се шири и завист, породена от думите на Пиер Бартелеми, че Бог бил избрал граф Реймон да стане негов пазител. Юг и Годфроа осъзнаха, че новоизлюпеният им пророк трябва да бъде държан по-изкъсо. Посъветваха се тихо и свещената реликва беше предадена тържествено на епископ Адемар на публична церемония. Водачите бяха удовлетворени, но Боемунд, разбеснял се из града като ненаситен лъв, проявяваше пренебрежение към копието и беше съсредоточил силите си върху подготовката на армията за битка. Франките вече наброяваха около двайсет и пет хиляди, но имаха само триста коне, годни за бой. Независимо от това Боемунд възнамеряваше да рискува. Избраната от него тактика приличаше на тактиката, възприета срещу Ридуан от Алепо. Организира пет бойни части. Рицарите, които нямаха коне, бяха причислени към отрядите на пешаците. Разясниха им тактиката на турците, обясниха им колко е важно да се държат заедно и безпрекословно да се подчиняват на своите преки командири. Елеонор не можеше да разбере защо Боемунд, с вече късо подстригана коса, червендалестото си лице и горящите си сини очи е станал постоянен посетител в къщата й на Улицата на благоуханията. И което беше още по-странно, той постоянно носеше скъпи храни с кошове и купи със сладкиши и деликатеси. Къщата имаше своя конюшня, в която бяха доведени три коня, добре охранени и силни, на които също се осигуряваше отлична зоб. Елеонор прецени, че храната, доставяна тайно, по мрак, скритом от любопитни очи, беше предназначена предимно за нея, Теодор и Симон.

На празника Рождество на свети Йоан Кръстител Боемунд, облечен в смрадлива, изпоцапана кожена ризница и тъмносини панталони, с износени и прокъсани ботуши от испанска кожа, дойде при тях на вечеря. Обяви, че свети Йоан бил неговият светец покровител и че щял отпразнува деня на светеца си. Появи се в къщата, гръмогласен както винаги, стисна ръцете на Юг и Годфроа, потупа Симон по рамото, потупа по рамото и Теодор, и прегърна Елеонор толкова разгорещено, че чак я повдигна от земята. Наболата му брада одраска лицето й. Пусна я на пода, сякаш тръшна топ сукно, а после започна да бърше капките пот по врата си.

— Бог знае само колко обичам жена да се извива под мене, но не го споменавайте на епископа!

Боемунд разпери ръце и гръмко се разсмя на шегата си. После се отпусна на възглавниците и махна на останалите да се присъединят към него. Грамадните му ръце начупиха безквасния хляб, набитите му пръсти затърсиха маслини из купата. Големите му бели зъби разкъсваха печения пъдпъдък. От време на време отпиваше от чашата си и рязко я поднасяше на Симон отново да я напълни. Оригна се и смигна на Елеонор, после облиза пръстите си, приведе се напред и й благодари за предаването на „Близначките“.

— Ами Фируз? — попита тя.

— Мъртъв е — Боемунд изпъна мрачно лице, очите му бяха скръбни. — Убиха го по погрешка още при първата атака.

Елеонор долови някакво трепване в светлите сини очи и се запита дали Фируз още от самото начало не е бил набелязан като човек, от чиито услуги повече нямаше да се нуждаят.

Най-накрая великанът заяви, че е сит и скочи, както сам каза, за да нагледал „прекрасните си момчета“, които пазеха вратите и подходите от шпиони и подслушвачи.

— Не само от турците — измърмори Теодор. — Между Боемунд и Реймон се разгаря съперничество за властта над Антиохия.

— Чух те — Боемунд се върна в стаята, потупа Теодор по гърба и седна на възглавниците. — Но преди да продаваме мечата кожа, нека първо да убием мечката!

Потопи пръст във виното си и нарисува на бяла кърпа груба карта на Антиохия.

— Тук е крепостта на планината Силпиус, която държат турците. Те могат да предават съобщения до врага пред портите на града със знамена, както и с вестоносци. Всяка от главните порти: на свети Георги, на моста, Портата на херцога и тази на свети Павел, сега е обсадена от турците. По-нататък е разположен главният лагер на Карбука. Имат около осемдесет хиляди души срещу нашите двайсет и пет хиляди. Трябва да са чули за проклетото… — Боемунд се поправи — за нашето свещено копие, но със сигурност не знаят, че смятаме да се бием! Тактиката ни е проста. Божията армия е разделена на пет части. Първата ще се предвожда от Юг дьо Пари. Той ще нанесе първия удар на врага, после ще се отдръпне, като ще даде възможност на останалите да тръгнат.

— През коя порта? — попита Юг.

— Цялата армия ще излезе през Портата на моста. Франките от севера, под командването на Робер Нормански и Робер Фландърски, ще последват Юг дьо Пари. След това идва ред на Годфроа дьо Буйон, който предвожда германците, а епископ Адемар ще поведе провансалците. — Боемунд сви рамене. — Разбирам, че граф Реймон все още не се е възстановил от болестта. Танкред и аз ще предвождаме петия отряд. Щом излезем от града, ще се разположим в полукръг и ще тръгнем за среща с Карбука през равнината, като Оронт ще остане от дясната ни страна. Няма нужда да ви обяснявам слабостите и недостатъците на плана.

— Щом се разгърнем — заяви Юг, — турците, които обсаждат вратите, ще ни нападнат по фланговете и отзад.

— И което е по-лошо — добави Годфроа, — ако Карбука тръгне бързо насреща ни, ще ни обкръжат и разбият.

— Много добре, много добре — пое си дъх Боемунд. — Предположих, че ще кажете това, но врагът няма да ни очаква. Танкред и аз ще поемем всяка атака, която идва отзад. Турците от другите страни ще трябва да пресекат Оронт. Ще се качват на лодки, ще разкъсат строя си, ще са лесни за отблъскване, ще бъдат повече дразнител, а не сериозен враг. Главната заплаха идва от Карбука, но той допусна голяма грешка. Разстоянието между Антиохия и главния му лагер е твърде голямо. Ако можем да излезем, да се разположим, да се справим с предните постове и да се насочим като стрела право към армията на Карбука, може и да извоюваме победата. Хората ни са отчаяни, но вдъхновени. Вече си дават сметка, че трябва да излязат на бой, защото в противен случай са обречени на сигурна смърт!

Стомахът на Елеонор се присви, тя усети по гърба си студените тръпки на страха. Можеше да прозре намеренията на Боемунд. Планът беше грубо нахвърлян, прост, но и много ефективен. Божията армия се изсипва през Портата на моста и се разполага в равнината. Ще напредват на север, десният фланг ще е защитен от реката. Турците, които обсаждат портите, може и да атакуват, но все пак ще бъдат изненадани. Ще им се наложи да се прехвърлят през реката и няма да успеят да вземат надмощие над множеството франки. Онези в крепостта няма да могат да сторят кой знае какво. Опасявайки се от предателство или измама, те ще останат вътре, докато не стане ясен изходът от битката. Ако обаче Карбука тръгне с многочислената си армия към тях, Божията армия щеше чисто и просто да бъде обкръжена, хваната в капан и унищожена. Тя вдигна рязко очи. Юг и Годфроа избягваха погледа й. Теодор се взираше в грубата карта, по която Боемунд почукваше с пръст. Седналият до нея Симон трепереше едва забележимо.

— Трябва да убедите Карбука да не тръгва срещу нас — каза тя. Боемунд не сведе погледа на леденосините си очи. — Вече сте започнали да го убеждавате, нали?

Той кимна едва доловимо.

— Как?

— Лесно. Един от командирите ми беше убит при крепостта. Разиграхме цяла драма с опити да приберем тялото му, но накрая се оттеглихме. Той беше добър войник. — Боемунд присви очи. — Истински боец. Обичаше слънцето и виното. Отправи се на поход на изток, за да стане голям сеньор. Положи пред мен клетва, че ще ми служи и в живота и в смъртта. И наистина ми служи така. Преднамерено оставих писмо в трупа му. Турците в крепостта ще го прочетат и ще го предадат на Карбука. В това писмо до император Алексий аз разкривам, че съм бил провъзгласен за главен предводител на Божията армия, че имам намерение да избягам от Антиохия и да оставя граф Реймон сам на съдбата му. — Боемунд се усмихна. — Все пак неприязънта между двама ни е добре известна, както и фактът, че възнамеряваме да се отправим обратно към владенията на императора.

— Затова Карбука няма да помръдне — проговори Симон. — Ще си остане в лагера, където има достатъчно прясна вода и е далеч от заразите около града. Знае, че е достатъчно само да седи и да чака. Гарнизоните му при градските порти ще ти причинят загуби, вероятно ще отслабят армията ти…

— Именно — Боемунд потупа по масата. — А когато стигнем до Карбука, ще бъдем изтощени, изпепелени от слънцето, гладни и жадни. Може да се предадем, може и да се съпротивляваме, но… — той сви рамене — защо му е на Карбука да ни търси, когато сами ще идем при него? Ние трябва да бъхтим под слънцето, през облаци прах и да понасяме нападения. Той се има за ловец, който само чака капанът да хлопне.

— А как можеш да бъдеш сигурен, че Карбука е прочел писмото ти?

— Много просто — продължи замислено Боемунд. — Не е помръднал от мястото си. Научил е от шпионите си, а и от стражата на крепостта, че се готвим да напускаме града. Независимо от това не е напуснал лагера си, нито е подсилил предните си постове около градските порти. Не, мисля, че писмото е там, той чака. Онова, което трябва да направим — той посочи Елеонор, — което ти трябва да направиш, е да го убедиш, като му съобщиш точното време, ден и място на нашето потегляне.

Елеонор усети как дъхът й секва и се облива в пот. Погледна обвинително към брат си и Годфроа. Те избягваха усърдно погледа й, и тогава Елеонор си даде сметка, че нещата са се променили. Най-важното за тях, по-важно от кръвната връзка, роднинството и някогашните спомени, беше бъдещето, тяхната обсебваща идея: Йерусалим! Всичко, в това число и тя, беше чисто и просто средство за постигането на главната цел. Погледна към Теодор. Той изглеждаше по-спокоен, затова пък нямаше съмнение, че зъбите на Симон тракат.

— Как ще стане? — попита тя бързо. — И защо аз?

— Както и преди — безизразно продължи Боемунд. — Ти, Теодор и Симон. Следобед на двайсет и седми юни, денят, преди да напусна града, ще избягате и ще препуснете към Карбука. Предишната нощ Теодор ще изпрати стрела към лагера на врага със съобщение, в което осведомява турците, че ще избяга на другата утрин и че има да предава жизненоважни сведения на атабег Карбука. Ще излезете от града на тези коне, за които бяха полагани особени грижи и бяха добре хранени. Тъкмо затова и вие получавахте по-добра храна. Искам Карбука да повярва, че сте се крили в града и сте решили да се измъкнете.

— Но те сигурно знаят… — объркано рече Елеонор — че сме предали „Близначките“ с помощта на Фируз.

— Чуй ме — намеси се Теодор — Тъкмо затова сме и избрани. Това е нашата история. Избягали сме от Божията армия и сме намерили подслон при Фируз, който се е скарал с Яги Сиян. Фируз е бил предател. Той е отговарял за кулите, не ние. Той единствен ги е предал на франките, затова сме го убили за отмъщение.

Боемунд скочи на крака, излезе от стаята и се върна с две кожени торби. Развърза въжето на първата и измъкна отсечена глава. Лицето имаше мъртвешки цвят, очите бяха затворени. По полуотворените устни имаше кръв. Фируз! Съсечената кожа на врата се беше съсирила в тъмночервено. В другата торба имаше втора отсечена глава, която Елеонор смътно разпозна.

— Братът на Фируз — обясни Теодор, — убит близо до кулата и също осъден като предател.

— Но той не беше такъв. Аз знам — настоя Елеонор. — Фируз действаше сам. Боеше се да не бъде издаден.

— Разбира се — намеси се Юг. — Фируз и брат му бяха убити по погрешка при първата атака, когато кръвта се лееше като река. Трудно беше да различиш своите от враговете. Въпреки това и двете глави ще бъдат представени пред Карбука като глави на изменници, които са предали Антиохия на франките.

— И кой ще повярва на тази история? — почти проскимтя Симон. — Че ние, сити, с добре хранени коне, сме успели да се крием три седмици в Антиохия, а после да излезем на коне с отсечените глави на предателите?

— А защо не? — настоя Теодор. — Не забравяй, Антиохия е разположена на голяма площ, има овощни градини, паркове, изби и проходи. Из града все още се крият доста турци, добре въоръжени, сити, скрили богатствата и храната си. Трябва да са чули, че Карбука идва насам с армия. Знаят, че вътрешната крепост все още не е превзета. Стига да успеят да се укриват достатъчно дълго, освобождението ще дойде. Ние сме просто трима души от онези, които се крият. Спотайвали сме се, колкото сме могли, после сме решили да се измъкнем. Всеки ден някой се измъква, защо не и ние? Божията армия изнемогва от изтощение и глад.

— А сведенията, които ще му предадем? — попита Елеонор, като се помъчи гласът й да не звучи хрипливо, за да не издаде страха й. — Как сме се сдобили с тях?

— Много просто — сви рамене Теодор, — нали сме в Антиохия. Арменци и турци се движат из улиците, кръвопролитията са привършили, смесили сме се с тълпата, говорили сме с този и онзи. Елеонор, ако не искаш да идваш, не идвай. Както и ти, Симон. Но ще бъде по-логично, по-убедително, ако и тримата заедно разкажем как, след падането на „Близначките“ сме се крили, успели сме да оцелеем, смесили сме се с Божията армия, били сме разкрити и сме избягали. Граф Боемунд има право. Каквото и да става, Карбука не трябва да напуска лагера си.

Въпросите следваха един след друг. Елеонор се насили да прикрие тревогата си от проницателния поглед на Боемунд. Планът й се изясни напълно. Беше чула слухове, че хората напускат Божията армия, че бягат, тогава защо и те да не го сторят? Обяснението им беше достатъчно убедително. Всеизвестно беше, че из горите, долините, парковете и овощните градини на града, се крият добре въоръжени и опасни турци.

— Ще излезете през страничната врата, близо до Портата на свети Георги — обясни Боемунд. — Ще ви преследват и ще стрелят по вас, но вие ще успеете да се измъкнете. Щом се доберете до турците, ще бъдете в безопасност. Ако те повярват на разказа ви, и Карбука ще повярва.

Елеонор погледна към Симон, който седеше със затворени очи, поклащаше се напред-назад, и нечуто се молеше.

— Ще отида — прошепна Елеонор, — но Бог ми е свидетел, това е много опасно. Питам ви, какво ще стане, ако Фируз е казал някому? Ако някой от турците знае, че ние сме му помогнали да предаде „Близначките“ и този турчин сега е с Карбука?

— Не! — Теодор замаха с ръце, за да засили убедителността на доводите си. — „Близначките“ паднаха през нощта. Само граф Боемунд, Юг и Годфроа знаеха за нашата намеса. Всички останали мислят, че Фируз е действал сам. В нощта, когато кулите паднаха, Симон и Иможен бяха затворени. Ти, както ти казах, остана скрита в тъмнината. Хората, които минаваха покрай теб, бяха овладени от яростта на битката. Аз изчезнах веднага заедно с Юг и Годфроа…

— За предстоящото предателство ли се подготвяше вече? — позасмя се Елеонор.

— Не — отвърна Теодор. — Приготвях се за провал, за възможността нападението над Антиохия да бъде отблъснато. Щеше да се наложи да скалъпим някаква история, много подобна на сегашната — че Фируз е бил предател, а пък ние сме били верни съратници на Яги Сиян.

— След миг ще отида при Иможен — прекъсна го Юг, — но освен нея, а вероятно и Белтран, само хората в тази стая знаят истината за предаването на „Близначките“. Фируз и онези мъже са мъртви, и сега това е предимство за нас.

Елеонор си припомни осеяния с трупове праг на кулата и шуртящата на мъждукащата светлина кръв. Дали, чудеше се Елеонор, случилото се с Фируз е случайност? Или той и останалите са били нарочно избити от тези безмилостни мъже? Почувства, че мръзне, обзе я чувство на отчуждение.

— Ами ако някой шпионин от Антиохия им разкаже истината? — настоя Симон.

— Каква истина? — попита Боемунд.

— Че когато градът е паднал, сме се присъединили към Божията армия, която се е отнесла към нас като към герои, каквито сме!

Боемунд отново ги загледа преценяващо. Юг и Годфроа седяха, превили рамене. Юг дъвчеше ъгълчето на устната си, сякаш вече беше обмислял думите на Симон и знаеше отговора.

— Кой знае, че сте били приети? — отговори Годфроа. — Намерихте подслон в тази къща през последните три седмици. Колко души знаят? Никой освен неколцина доверени членове на Бедните братя от Храма.

Елеонор разбра защо ги държаха нея и Симон. Наистина малцина бяха разбрали какво точно се бе случило в „Близначките“. Това беше строго пазена тайна.

— Може да има предател — проговори Юг — сред нашите братя, така мисли граф Реймон. Но спомнете си, че само хората в тази стая заедно с Иможен и Белтран знаят за истинската ви роля в предателството на Фируз. Кълна се, че откакто Антиохия падна, и двамата — и Белтран, и Иможен — бяха държани затворени и следени отблизо — той се усмихна. — Мисля, че и те го знаеха. А и вие ще избягате от Антиохия късно следобед на двайсет и седми юни. Ние ще излезем през Портата на моста сутринта на двайсет и осми. Нито един шпионин няма да разполага с достатъчно време да изпрати вест до Карбука, а вие ще носите със себе си отсечените глави като доказателство за историята, която ще разкажете. Защо Карбука да не ви повярва?

— Ще идем — прошепна Елеонор. — Опасно е, но и тук не сме в безопасност. Можем поне да опитаме — тя погледна към Боемунд. — Но ако е рекъл Бог и стигнем Йерусалим, ти трябва да се закълнеш, че каквото и да поискам, за каквото и да помоля, ще го получа. Ако не от теб, господарю мой Боемунд — тя се обърна към брат си и Годфроа, — тогава от вас или от граф Реймон.

И тримата тържествено се съгласиха. Теодор изглеждаше изненадан. Симон промърмори нещо за свободата си, захленчи за предстоящите опасности, после срещата приключи.

Два дни по-късно накараха Теодор да се изкачи до уединен участък от защитната стена близо до Портата на свети Георги. На хората на Боемунд, които трябваше да стоят там на стража, беше тихомълком наредено да изоставят постовете си. Към една от дървените колони на моста беше изпратена стрела. Понесъл запалена факла, към нея изтича турчин. Стрелата беше измъкната и мъжът изчезна в мрака. По-късно на следващата сутрин Елеонор, Теодор и Симон се промъкнаха през вонящите улици към огромен парк, който граничеше с Портата на козата — тясна като иглено ухо врата на около шейсет стъпки от Портата на свети Георги. Елеонор, цялата в пот и изпълнена с мрачни предчувствия, мъкнеше дисаги, натъпкани с малкото й вещи. Беше постоянно нащрек, дебнеше всичко и всеки. В началото на тъмна уличка едно куче душеше труп. Двама войници се биеха около кошница с диви треви и билки, минаха покрай неколцина младежи, чиито кореми се бяха подули от глад.

Бързаха по тъмна пътека, която минаваше през парка. Под дърветата на стража стояха хората на Боемунд. Малко по-нататък, по протежението на един каменен дол, други чистеха отпадъците и разчистваха гредите, запречващи страничната врата. Трите коня бяха оседлани. Юг и Годфроа в пълно бойно снаряжение ги пазеха. Помогнаха на Елеонор да се качи на седлото, прошепнаха й, че я обичат и й желаят успех. После като в някакво нощно съновидение Теодор пришпори коня си напред. Последва го Елеонор, след нея идваше Симон. Конете им предпазливо избираха пътя си надолу по хлъзгавата глинеста почва на скалистия дол. Страничната врата проскърца и се отвори. Един войник им махна с ръка и те минаха през вратата. Теодор пришпори коня си напред, и тримата тръгнаха в лек галоп по криволичещата пътека, после преминаха във вихрен галоп към тесния мост над Оронт. Започна и престореното преследване, водено от Юг и Годфроа. Войници с изтеглени мечове се провряха през портата с крясъци. В отворите на парапетите горе на защитната стена стрелците изпращаха стрели, които минаваха на косъм от тях. Елеонор усещаше под себе си препускащия кон, чиято глава се поклащаше равномерно, а копитата му чаткаха. Из въздуха се носеше ужасяващата сладко-кисела воня на разложение. Трупове и остатъци от оръжие се търкаляха навсякъде по земята.

Виковете зад тях заглъхваха. Конят й забави ход, а после продължи след този на Теодор. Тропотът от копитата им се понесе по дъските на тесния мост, после по каменистата земя. Тревата беше изсъхнала и рядка. Теодор свърна вдясно, галопираше по протежение на речния бряг. От защитната стена се чуваха викове и крясъци. Теодор забави ход, когато чуха приближаващ се тропот от конски копита. Наближаваха турски конници с развети наметала. Теодор дръпна юздите на коня си, Елеонор и Симон го последваха. Теодор вдигна бързо дясната си ръка с разперена длан и високо се провикна, повтаряйки задъхано едни и същи думи. Турците ги обкръжиха, очите им блестяха изпод смъкнатите над тъмните им лица бели качулки. Пъргаво измъкнаха меча и ножа на Теодор от бойния му колан. Облак прах обви Елеонор, полепна по гърлото и по клепачите й, и тя размаха ръка пред лицето си. Отново се разнесе вик и един командир в броня с блестяща предница, с шлем от дамаска стомана и развяващо се синьо наметало показа с жестове, че ездачите трябва да се разделят. Напрежението беше непоносимо. Турците се двоумяха какво да предприемат. Единственото, което спаси бегълците беше, че бяха преследвани след излизането им през портата и че те се бяха насочили направо към турските предни постове. Командирът дръпна юздите на коня си, извади парче пергамент от маншета си. Хвърли го към Теодор, който кимна, посочи назад към портите и заговори бързо. Говореше подчертано тревожно и няколко пъти спомена името на Карбука. Играеше добре ролята си на беглец, донесъл жизненоважни новини, които новопридобитите му съюзници на всяка цена трябва да научат. Говореше разпалено, сякаш тъкмо той се бе сдобил с най-важната тайна на граф Реймон и на останалите. Потупа и двете кожени торби, здраво завързани за седлото му. Спомена името на Фируз, обърна се, изкашля се и плю в прахта. Командирът, увлечен от драматичната сцена, беше убеден. Извика нещо на хората си, които върнаха оръжието на Теодор, после ги поведоха в див галоп. След тях над Антиохийската долина се вдигна огромен облак плах. Трябва да бяха изминали в езда към пет мили, когато най-сетне достигнаха постовете пред лагера на Карбука. Забавиха ездата, когато навлязоха в централната пътека, която водеше към средата на лагера. Сърцето на Елеонор замря. Армията на Карбука беше най-многочислената войска в Азия. Главатари и емири бяха отвърнали на призива на халифа франкските нашественици да бъдат унищожени. Пълчища от пешаци се бяха струпали, облечени в бойни доспехи, имаше и тежка конница с шлемове и плетени ризници — всички въоръжени с копия, ножове и ятагани. Там бяха и непогрешимите турски стрелци на своите пъргави, чевръсти коне. Докъдето поглед стигаше, пред Елеонор се простираше гора от шатри в различни цветове и от различни тъкани. Изглежда, че армията беше добре снабдена, лагерът беше разположен до река и езера. Конете бяха събрани в безчетни табуни, добре охранени, с лъскав косъм. На земята близо до тях се виждаше безкраен ред високи седла, използвани от турските стрелци.

Наредиха им да слязат от конете, после ги поведоха към шатрата на атабега — огромна, пурпурна, със сребристи въжета и златни пискюли. Тази шатрата и няколкото по-малки, които я заобикаляха, бяха отделени от останалите в лагера с ограда, двойната й порта се пазеше от пищно облечени войници в бляскави доспехи. Вътре бяха подредени знамената на атабега, прикрепени към дръжки, забити в земята. Елеонор видя коняри да разхождат в тръс загладени коне. Писари седяха под заслони с нагласени в скутовете дъски за писане. На входа на една яркочервена шатра стояха няколко красиви девойки със свободно разпуснати черни коси и златиста кожа, обвита с прозрачни воали от ефирен и прозрачен плат. Дочу се смях и музика. При тези звуци Елеонор се поободри. Карбука явно беше решил да не тръгва в атака. Беше достатъчно самоуверен и явно гледаше на неизбежната битка като на вече спечелена.

Личната стража на Карбука взе оръжието на Теодор. Претърсиха ги и после, с по един страж от всяка страна, бяха въведени в прохладната, изпълнена с благоухания шатра. Карбука седеше на куп възглавници. Оказа се млад мъж с властно и безочливо изражение на лицето, малки черни очи и орлов нос над тънки устни. Носеше бял тюрбан и свободна бродирана роба. Изглеждаше загрижен за развоя на събитията върху разположената пред него лакирана шахматна дъска, на която имаше фигури от слонова кост. Говореше гневно на противника си, стар белобрад мъж, после се обърна към тримата си посетители, които накараха да коленичат още при входа. От двете страни на Карбука седяха емирите му. На слабата светлина Елеонор виждаше само тъмни лица, цветни тюрбани, тук-там нещо се белееше и проблясваха златни и сребристи бродерии.

Отначало Карбука беше открито враждебен. Бутна настрани шахматната дъска и седна с кръстосани крака, отпуснал ръце между коленете си, докато разпитваше Теодор. Елеонор се опитваше да се успокои. Карбука беше самонадеян, а Теодор беше изключително умен. Каза на атабега точно това, което Карбука искаше да чуе. Че граф Реймон бил болен, а водачите на франките — разделени, че нямат коне, гладуват, че са слаби, обезверени, че искат да се върнат по домовете си и открито се бунтуват. Че възнамеряват да напуснат Антиохия през Портата на моста призори на следващата сутрин и да се отправят на север, но не за да се бият, а за да преговарят за свободно преминаване през византийска територия. От Карбука зависело, заключи Теодор победоносно, дали те ще умрат или ще живеят. Атабегът открито се зарадва на наученото. Кимаше усърдно, обръщаше се към хората си с намерението да им покаже, че чутото от Теодор съвпада с неговите собствени преценки за положението. Не трябваше да предприемат нищо, а само да оставят отрядите си при Антиохия да тормозят франките. Основните турски сили трябваше да останат на място, да чакат и да затягат примката. Надигнаха се възражения, но Карбука не им обърна внимание. От дясната страна на Елеонор се приближи някаква сянка. Един от турците се поклони, поздрави със „Селям алейкум“ и започна да представя мнението си пред Карбука. Елеонор затаи дъх. Балдур! Хубавият капитан, който беше съблазнил Асмая, истинският виновник за падането на Антиохия! Теодор и Симон също го бяха разпознали, но не загубиха присъствие на духа. Балдур, каквито и мисли да минаваха през ума му, очевидно правеше всичко по силите си, за да прикрие своя дял в трагичните събития, довели до падането на кулите „Близначките“. Нямаше да се осмели да сподели своите съмнения, за да не влезе в открит спор, в който да бъде обвинен. Прелъстяването на съпругата на военачалник щеше да бъде счетено за отвратителен грях от тези благочестиви мюсюлмани, както и от водачите на Божията армия. Антиохия беше паднала заради сластолюбието на Балдур — това щеше да му навлече смъртна присъда.

По-късно Симон пошушна, че вместо да обвини Теодор, Балдур само настоявал Карбука да поиска от гърка някакви препоръки. Теодор — както после откри Елеонор — предвидливо се беше съгласил. Посочи към Елеонор и я описа като своя съпруга. После разказа за бягството им от Божията армия, че Яги Сиян ги приел и поверил на грижите на изменника Фируз, пазител на кулите „Близначките“. Че Фируз предал службата си срещу жалка печалба и че Теодор, обхванат от ярост, убил и Фируз и неговия брат. На това място от разказа си той побутна напред двете кожени торби, които един слуга беше поставил до него. Отсечените глави бяха показани и предизвикаха одобрителен шепот, последван от проклятия към отвратителните трофеи. След това развитие на разказа Карбука плесна с ръце. Донесоха леден шербет и шафранови сладкиши на новодошлите, които той вече наричаше свои гости. Теодор, Симон и Елеонор си отдъхнаха. Поднесоха храна и напитки — значи ги бяха приели.

Теодор стана разговорлив. Разказа как прерязал едната от стълбите от волска кожа, спуснати от Фируз, известна на турците подробност, после обясни как са се крили в Антиохия, как са крали храна и коне, докато са се спотайвали в гъста градина, близо до Козята порта. Как се смесили с франките и са научили плановете им, докато най-сетне събудили подозрения, затова не им останал друг избор освен да избягат. Теодор не каза, че е приел исляма, нито изрази желание да служи на Карбука. Подчерта само, че е наемник, който си е дал сметка, че с франките е свършено и е време да бяга от тях. Накрая Карбука кимна, плесна с ръце, огледа лицата на своята свита. Решението беше взето. Нека франките излязат от Антиохия. Предните постове ще им създадат достатъчно главоболия, а после щяха да бъдат унищожени от основната армия. Теодор, Елеонор и Симон получиха позволение да се оттеглят. Дадоха им малка шатра, в рамките на заграденото за атабега място. Тримата се настаниха и зачакаха развоя на събитията. Елеонор прекара напрегнат ден, а през нощта спа на пресекулки. Носещите се из лагера шумове я стряскаха. Едва по-късно научи какво точно се бе случило.

Боемунд излязъл според уговорката от Антиохия, но Карбука не бил наясно, че франките възнамеряват да се бият до смърт. И дума не можело да става за преговори и планове за предаване на града. Божията армия се изсипала през Портата на моста. Всички коне били събрани и нахранени с каквато храна успели да намерят. Юг дьо Пари препуснал напред, за да отстранява препятствията. Стрелците му ожесточено нападали турците, които се оттеглили стреснати от свирепото и неочаквано нападение. Норманските франки, предвождани от Робер Фландърски и Робер Нормански, вървели след отрядите на Юг дьо Пари, след тях идвал Годфроа дьо Буйон със своите германци. Адемар дьо Льо Пюи бил начело на провансалците. Рамо до рамо с войнствения епископ яздел капеланът му, вдигнал вместо знаме свещената реликва, Светото копие, което, както обявил епископът, щяло да им осигури пълна победа. Зад всички тях с оглушителен тропот под своите кървавочервени знамена яздели хората на Боемунд. Изпълнението на плана на Боемунд било безукорно. Божията армия бързо се разположила в груб полукръг, дълъг около миля. Единият фланг бил откъм подножието на хълмовете, другият откъм река Оронт. Турските отряди, обсаждащи градските порти се насочили към франките, за да ги притиснат. Райнхард от Тул, с отряди от френски и германски рицари, се обърнал да ги посрещне, но не за да се защитава. Вместо това те връхлетели върху турците като глутница подивели, ненаситни псета.

В лагера на Карбука спокойно строявали армията, разделяйки я на две големи дивизии. Развели знамена и флагове. Подели свещения възглас: „Аллах е нашият бог! Няма друг бог освен Аллах!“. Набожните мюсюлмани, щом приключила молитвата им, се надигнали от проснатите си наметала и всевъзможни други импровизирани молитвени килимчета, и облекли бойните си доспехи. Турците вярвали, че са устроили клопка на врага си и че лесно ще унищожат франкската армия веднъж завинаги. Но те не знаели, че към тях напредват обвити в облаци прах пълчища от отчаяни бойци, които също се уповавали на своя Бог. Търговци и земеделци, облечени в парцали, въоръжени с ръждиви куки и брадви, непоколебимо следвали водачите си. Някои дори водели за ръце своите синове, още деца. Облечени за литургия свещеници пеели молитви и стискали в ръце сопи и тояги.

Предните отряди на турците нападнали франките отдясно. Запалили и сухата трева по десния бряг на реката. Божията армия, която вървяла под свещените знамена, чисто и просто прекосила огъня, като гасяла пламъците с плащовете си. Димът обвил всичко. Турските конници галопирали през него като вихър — свирепи призраци, въоръжени с копия и кръгли щитове. Посрещнал ги жесток отпор, поваляни били и конници, и коне. Копия, пики, брадви и ножове разсичали въздуха. Вдигали се и падали тояги, съскали мечове, които сечели наляво и надясно. Божията армия претърпяла много загуби, хората били ранявани тежко и поваляни. Оставяли ги на земята с малко трева или китка цветя в устата вместо нафора за последно причастие. Ранените шептели предсмъртните си изповеди на вятъра и предавали оръжието си на онези, които още можели да се бият.

Турската конница нападнала, но франкската пехота устоявала твърдо. Турците отново връхлетели, но после се отдръпнали ужасени, защото през мрака на битката към тях препускали с грохот конници, подобни на сиви сенки. Облечени в ризници рицари, с насочени пики, връхлетели върху бойния строй на турците. Появили се и още рицари, вече без пики, с дълги мечове, сеещи смърт. Турците падали, за да бъдат пометени от франкските пешаци, които не спирали да вървят напред. Земята под краката им станала хлъзгава от пролятата кръв. Мъже се олюлявали и виели от болка, с разпилени вътрешности или падали, покрити с рани, от които шуртяла кръв. Тогава дошъл мигът за решителния удар! Появило се аленото знаме на Боемунд! Облеченият в ризница великан яздел начело на най-добрите си бойци и се врязал в турските отряди. Божията армия се втурнала напред като огромна, неотклонима каменна лавина, връхлитаща върху тях откъм планината. Турците загубили присъствие на духа и се вцепенили от страх. Въздухът бил разцепен от възгласите „Deus vult! Deus vult!“ Бронирани конници екзалтирано пеели химни и псалми. Някои рицари дори сваляли шлемовете си и ги хвърляли към враговете си. Сред бойните редици на франките били съзрени небесни бойци, които се сражавали на тяхна страна. Първата бойна линия на турците била напълно разбита. Турците били победени и побягнали.

В лагера на Карбука, Теодор вече се беше погрижил за безопасността на Елеонор и Симон. В настъпилото объркване те бяха намерили конете си и препуснаха към гъст шубрак около близкото езеро. Лагерът на турците бил обхванат от хаос, редът се изгубил постепенно, но безвъзвратно. Атабегът не знаел какво да прави. Не можел да повярва, че сведенията, които му носели от мястото на сражението, са истина. Втората бойна линия била подредена. Основната армия едва-що била тръгнала, когато първият отряд от турската конница се върнала в луд бяг, хората пищели от ужас и сочели зад гърбовете си към облаците прах и демоните, възседнали коне. Аленото знаме на Боемунд наближавало. Двете турски дивизии се смесили. Обхванала ги паника, настанало объркване. Редиците били разкъсани. Командването се провалило. Знамената падали наляво и надясно. Командирите не можели да издават заповеди. Турците започнали да се избиват помежду си в отчаяните си опити да избягат. Паниката се превърнала в бягство, когато Божията армия — конници и пешаци — връхлетяла върху разпиляната вече войска на Карбука. Турските водачи побягнали в див галоп. Армията им ги последвала. Франкските пълчища залели лагера, избивали жени, грабели от храната, плячкосвали украсените шатри, тършували из сандъците и раклите от кедрово дърво. Грабели с шепи от купчините перли и скъпоценни камъни, мъкнели гоблени, великолепни украшения за стена и килими.

Когато Елеонор и Симон се върнаха в лагера, победата вече беше сигурна, а поражението на Карбука — пълно. Боемунд и останалите водачи бяха установили съвета си в шатрата на атабега. Теодор, Елеонор и Симон си проправиха път дотам и бяха поканени вътре, за да им бъдат изказани специални благодарности от водачите. В ръцете им сложиха чаши с вино и шербет, както и мек сладък хляб с резени печено месо. Боемунд заяви гръмогласно, че каквото си харесат очите им, ще го получат. Елеонор не помръдна от възглавниците. Теодор докладва изпълнението на задачата си, още веднъж получи благодарност от великана нормандец, после ги освободиха. Елеонор помоли да я заведат някъде на спокойствие и тишина. Командирите вече бяха започнали да въвеждат ред сред войската, когато някой повика Теодор по име. Обърнаха се и се върнаха. Германски рицари водеха окован пленник. Елеонор разпозна Балдур, този път загубил обичайната си изисканост. Германците сочеха пленника и един от тях на шега вдигна меча си и замахна, сякаш щеше да му отсече главата. Теодор тихо поговори с тях и германците почтително свалиха мечовете си. Теодор направи знак с ръка на Балдур да се приближи, Елеонор отиде зад Теодор.

— Какво искаш, братко? — попита Теодор.

Балдур облиза мръсните си, окървавени устни.

— Моля за живота си, братко. Подозирах каква е истината, но не те издадох.

— Така е — кимна Теодор. — Не ме издаде.

Теодор се обърна към германския военачалник.

— Дай на този човек хляб и вода, оръжията му и кон. Пусни го да си върви. Граф Реймон става негов гарант.

Германецът плю в прахта, вдигна рамене и се разпореди. Преди да го отведат, Балдур се обърна и направи крачка назад. Измъкна колана си и го хвърли в ръцете на Теодор.

— Когато откриеш своя предател — прошепна той, — обеси го на него.