Пол Дохърти
Тамплиерът (7)

Част четвърта
Константинопол: Утрото на празника на свети Атанасий, 2 май 1096

In quo cessabit mulierum amor et desiderium.

Ден, в който влечението към жените и любовта ще секнат.

„Съдният ден“, свети Колумба

Елеонор дьо Пайен, от Компиен в графство Шампан, приела кръста, сестра на Юг дьо Пайен, вдовица на Одо дьо Фюрневал, до последния си ден се кълнеше, че Константинопол, старият Византион^[1], най-много се доближава до представите за небесния град Йерусалим, въпреки предателствата, убийствата и заговорите, които клокочеха във великия град, заобикалящ врязалото се в сушата море. Елеонор и другарите й пристигнаха в Константинопол на празника на свети евангелист Марко. Водачът им Теодор им описа града като неправилен триъгълник, къпан от две страни от морето и обграден от две напълно равностойни по якост защитни стени. Влязоха през Златните врата — три реда внушителни двойни порти, вградени в стена от бели тухли и червени плочи. Над тях се извисяваха две големи, златни статуи на богинята на победата и четири огромни слона, изваяни от същия скъпоценен метал.

Бедните братя се присъединиха към граф Реймон в богатата вила, предоставена на провансалския предводител от императора Алексий Комнин, която се намираше съвсем близо до главния път, водещ към Златните врата. Графът ги прие радушно. Обзе го гняв при новината за гръцкото нападение, но оцени високо действията на Юг. Не си позволяваше нито миг спокойствие. Преговорите както с останалите предводители, така и с императорския двор бяха в разгара си. Настоя те да си отпочинат, докато чакат. Изкъпаха се, облякоха чисти, свободни роби, нахраниха се с пресен хляб, с плодове и прясно агнешко, печено в мента и други подправки, пиха от виното, което — както ги уверяваше Теодор — някога утолявало жаждата и на великия Александър Македонски и неговите военачалници.

В следващите дни, Теодор се показа като изключително начетен, любезен и прозорлив водач. Показа им величието на града. Подкани ги да изкачат мраморните стълби към великолепните дворци, където варягите^[2] — воини от севера, стояха на стража, облечени в алени плащове, обточени със злато. На главите си носеха сребърни шлемове, а в ръцете си държаха двуостри брадви. Наричаха ги „Безсмъртните“ — личната императорска стража на Алексий. Покрай стражата ситнеха слуги в пантофи, обшити със сребро, чиято едничка цел бе да изпълняват волята на василевса, Избраника на Бог, техния Възлюбен в Христа император. Елеонор и другарите й се разходиха и по грамадните градски стени, високи трийсет стъпки и дълги трийсет километра. От самия връх на Златните врата наблюдаваха керваните от каруци, камили, магарета и коне, с които империята осигуряваше прехраната на столицата.

Посетиха пристанищата и кейовете на Златния рог. Там остроноси рибарски лодки прорязваха бистрите води, по които танцуваха слънчевите лъчи, минаваха императорски галери с гребла и надвесени от резбованите им носове огромни глави на дракони. Оттам — така им довери Теодор — се изстрелвал тайнственият гръцки огън. В хладината на вечерите те се разхождаха из улиците, неизменно придружавани от наемници, които имаха задачата да се уверят, че франките ще бъдат в безопасност и няма да скитосват там, където не им е работа. След прашния, нескончаем път, каменистите равнини и непроходимите лесове, Елеонор бе поразена от разликата между гледките и преживяванията по време на досегашното пътуване и заобикалящия я град. Из гъмжащите от народ градски пазари брадати мъже с пронизващ поглед крещяха към тях на смайващо разнообразие от езици, докато им предлагаха камфорово масло, сусам, китайска коприна, билки, сандалово дърво и цели топове тежки, бродирани тъкани. В продавници с разтворени към пазара врати, търговците предлагаха пълни подноси с меден хляб, кестени, охладени череши и бокали с хиоско вино. Разходиха се и из градините на императора, където цъфтяха диви рожкови и преплитаха клони избуяли диви лози. Покрай прекосяващите този рай водни пътища плаваха лодки за развлечения, украсени с позлата и императорски галери с блестящи знамена. По-късно, в дните на кръвопролитни стълкновения, страдания и глад, които щяха да ги връхлетят, Елеонор се връщаше към спомените за това великолепие и разкош. Обеща си да открие от какви тайни помисли се водят сърцата на нейните спътници. Започна да подхвърля по някоя дума за намеренията си, щом се окажеше насаме с Юг, макар такива случаи да бяха рядкост. Граф Реймон разчиташе на Юг, най-вече при разискванията с останалите сеньори, за създаването на съвет на водачите, събирането на общи средства и споделянето на провизиите.

Всички големи сеньори вече пристигаха в Константинопол и водеха със себе си хора от всякакъв род, говорещи на всякакви езици. Елеонор виждаше водачите на похода, когато посещаваха красивата вила, за да се съвещават с граф Реймон. Юг дьо Пари, братът на краля на Франция, беше първият пристигнал в Константинопол франк. Малобройната флотилия на френския принц беше претърпяла нещастия в морето и голям брой от войниците му се бяха издавили при корабокрушение. Морето бе изхвърлило подпухналите трупове на удавниците из заливчетата и островите. Въпреки сполетялата ги беда се носеха слухове, че всичките трупове били белязани с червен кръст — чудо, безспорен знак, че те са изпълнили обета си и Бог ще ги възнагради. Пристигна и Годфроа дьо Буйон, стар воин с посивяла коса и навъсено лице. Придружаваше го лукавият му, амбициозен брат, Бодуен. Адемар дьо Льо Пюи — вечно заетият с кроежи войнствен епископ, който все още лекуваше раната на главата, получена в Склавония — предвождаше останалата част от армията на граф Реймон, която трябваше да се разположи удобно из полята и ливадите извън градските стени. Появи се наперено и Робер Късоногия, херцог на Нормандия — колкото червенокос, толкова и червендалест — весел по нрав и засмян, ленив и безотговорен, но затова пък ненадминат ездач и умел боец. Последен пристигна Боемунд, норманският принц на Таранто, рус, с хищни орлови черти, шест стъпки висок, с тежко бойно въоръжение. Този норманец се втурваше в бой с лекотата, с която птицата се издигаше към небесата. Боемунд недолюбваше гърците. С бой си беше извоювал империя в южната част на Италия и Гърция, а после беше изтласкан от завоюваните земи. Под аления му флаг в този момент се нареждаха петстотин рицари, настървени да стигнат Йерусалим, които също така си отваряха широко очите за земи и владения, които да присвоят пътьом. С Боемунд идваше и племенникът му Танкред дьо Отвил, най-изкусен в боя с меч сред норманите. С Боемунд си бяха лика-прилика, но вторият беше по-загрижен за душата си и за пролятата от него кръв, отколкото за заграбването на земи.

Всичките тези сеньори се събраха като ято ястреби в Константинопол. Хитрият като змия император ги посрещна с богати дарове — злато и сребро, безценни тъкани, украсени със скъпоценни камъни седла и сбруи, нови одежди, кошове със захаросани плодове и охладени в снеговете на Олимп вина, ковчежета и сандъци с блестящи сапфири, ситни късове слонова кост, покривала от дамаска и фино изработени оръжия. Алексий се веселеше и забавляваше водачите на похода, а в същото време предвожданите от тях седемдесет хиляди души чакаха пред стените на града, с утолени глад и жажда, но зорко наблюдавани от отрядите тюркски наемници с островърхи шлемове от сива дамаска стомана и бели тюрбани, завити около челата им. Туркопулите^[3] носеха кожени ризници над свободни елеци с панталони, прибрани в ботуши за езда с висок ток. Бяха до един отлично въоръжени с пика, лък и меч. Юг старателно ги огледа и обезсърчен си пожела и големите сеньори да бяха сторили същото: бъдещите им противници, селджуците, имаха подобно въоръжение и прилагаха същата бойна тактика с нанасяне на удар и оттегляне, чиито резултати бяха унищожителни.

При цялата си щедрост и отзивчивост Алексий гледаше на франките също както стопанинът — на злите кучета, които е намерил, за да прогонят вълците от земите му. Не биваше да ги изпускат от поглед. Може и да се бяха посветили на делото Божие, но Алексий си беше наумил франките да поработят и за неговото дело. Поиска сеньорите да положат пред него клетва за вярност и след безброй увъртания те склониха да му се закълнат във вярност. Обещаха още превзетите от тях градове да преминат отново под управлението на императора в замяна на провизии и военна помощ. Алексий се закле да осигури двайсет хиляди бойци на тяхно разположение, под командването на неговия военачалник Татикий, хитър и опитен предводител с гръцко и турско потекло, християнин по вяра. На мястото на отсечения в битка нос, той носеше наконечник от блестяща стомана. Татикий също даде в чест на сеньорите доста разточителни пиршества. У франките, привикнали на ветровитите, одимени зали, украсени с изпоцапани тъкани и подове, покрити с мръсна тръстика, се разгоря алчността, подклаждана от вида на богатите драперии, мраморните стени, разкошните одежди и баните, които благоухаеха на сандалово дърво и розово масло. Франките срещаха маслиненооки жени, облечени в златистожълта коприна, розов и син лен, стройните им талии бяха опасани с пурпурни шнурове, завършващи със златни пискюли. Алексий наизвади от съкровищата си и раздаде златни монети на водачите на похода и медни на следовниците им. Въпреки всичко избраният от него път беше много опасен. Когато сеньорите се събраха, за да положат клетвата си за вярност, единият от тях преднамерено и грубо седна в празния императорски трон и се наложи другарите му със сила да го изблъскат от там. Разгоряха се препирни и когато неколцина от водачите на кръстоносците изразиха съмненията си относно действията на императора. Най-после постигнаха споразумение. Жребият беше хвърлен. Авангардът щеше да прекоси пролива на свети Георги към Мала Азия, където султан Килидж Арслан хранеше надежди да ги разгроми, както беше сторил с пълчищата на Пиер Отшелника. Владеещият някога тълпите със своето обаяние предводител на Народния поход се беше превърнал в недоволен и сломен човек. Жалките останки на водената някога от него сган сега се бяха влели в Божията армия — както я наричаха всички сега. На Пиер му оставаше само да се отдаде на вайкания, задето Светият Дух го беше изоставил и неговите следовници бяха наказани за извършените от тях грехове.

От своя страна Елеонор беше изпълнена с решимост да си изясни някои неща с Юг и Годфроа. Стигнеха ли Мала Азия, по всяка вероятност щяха да се сблъскат с опасности, по-големи дори от тези в Склавония. При всеки сгоден случай разпитваше Юг, който успя да запази тайната си чак до навечерието на празника на свети Атанасий. Подготвяше се угощение за следващата вечер, на което Юг се надяваше да посрещне като домакин по-важните хора от неговото братство и отново да се опита да въведе дори още по-строги правила. Следобеда преди празненството двамата с Годфроа, придружени от Теодор, изведоха Елеонор в града. Тръгнаха по тесните улици и улички, покрай пазари и тържища, покрай вонящи вади и гъмжащи от народ пристани, докато стигнаха Площада на императора: обширно пространство, окъпано в светлина, която се пречупваше в мраморните портици с цвят на слонова кост и украсените със злато, сребро и бронз стени. Огромна статуя на Константин се извисяваше над площада и над мрачния притвор на златокуполната катедрала „Света София“, Божията премъдрост, където дългокоси свещеници се молеха и пееха песнопения, обгърнати от уханието на тамян.

Вътре в катедралата Теодор първо им показа изображенията на Богородица, чийто сълзи не преставаха да текат, после скрижалите, донесени от Мойсей от планината Синай, бронзовите тръби на Иисус Навин, от чийто звук рухнали стените на Йерихон, и жезълът на Аарон. Пред тези реликви непрестанно се пееше „Kyrie Eleison, Christe Eleison“^[4]. Накрая показаха на Елеонор множество изображения на лика на Спасителя. Водеха я от едната страна на олтара до другата, за да разгледа внимателно стенописите и иконите, поставени в златни и сребърни рамки и украсени със скъпоценни камъни.

— Гледай, Елеонор — шепнеше Юг, — виж как всички са еднакви или с незначителни разлики.

Лицето на Спасителя беше изобразявано по различен начин, но всичките Му изображения си приличаха. Издължен образ, с невероятно изразителни очи, фин нос, плътни устни и упорита брадичка. Имаше мустаци и брада, както и червеникавокестенява дълга коса, сплетена от всяка страна, така както някои евреи продължаваха да я носят. След като ги разгледаха, те напуснаха осветения участък около катедралата и прекосиха Площада на императора. Там поспряха, за да се възхитят на дванайсетте бронзови фигури, чието движение показваше посоката на вятъра. После Теодор ги поведе надолу през лабиринт от улици към пристанището — същинско Вавилонско стълпотворение, където пискливи гласове се провикваха на всевъзможни езици. Гръцкият наемник влезе устремено в мизерна стая над стълбището в някаква кръчма, поръча вино, хляб и рибно ястие с много подправки, което сам внимателно насипа в купи.

По всичко личеше, че Юг и Годфроа вече имаха Теодор за напълно доверен човек. Елеонор се радваше на това. Теодор имаше разбирания, сходни с техните, а възхищението й към този ведър, изпълнен едновременно с решимост и търпение мъж беше нараснало в последните няколко седмици. Той й се усмихна и й смигна, докато Годфроа произнасяше благодарствена молитва. Известно време се хранеха мълчаливо, после Юг избърса чинията си с парче хляб, изяде и него, и както си седеше, впери поглед в сестра си.

— Щеше да ми разкриеш голямата тайна, нали? — настоя тя. — Все някога щеше да го направиш, така ли е?

— Трябваше да сме напълно сигурни. Теодор, също както и брат Норбер и Алберик е пътувал до Йерусалим. Слуховете са стигнали и до него.

— Какви слухове, Юг?

— Отправили сме се към Йерусалим — започна Годфроа, — за да освободим Божи гроб от сарацините^[5], които са завладели светите места…

— Годфроа — усмихна се Елеонор, — знам накъде сме се запътили и защо.

— Настина ли? — попита Юг. — Елеонор, колкото наброяват кръстоносците, толкова и причини има да станеш кръстоносец. Боемунд от Таранто иска да завоюва свое княжество. В Италия, Сицилия или Гърция намеренията му претърпяха провал. Същото важи и за останалите ни военачалници. Робер Нормански си има херцогство, но скучае и затова предпочита вълненията на странстванията пред управлението на владенията си. Същото се отнася до нас. Нима би предпочела да си седиш в Компиен и да чакаш някой рицар да ти поиска ръката, докато ние си пилеехме времето по турнири, нападахме съседите си и чакахме граф Реймон да ни повика за нови сражения в Иберия, или пък кралят да ни призове в защита на границата ни с Фландрия?

— Елеонор — добави Теодор, — ти най-добре от всички трябва да разбереш, че освобождението на Йерусалим и отвоюването на Божи гроб е въжделение толкова свято, колкото и желанието на който и да е мъж или жена да изостави светския живот и да се посвети в служба на Бог като стане монах или монахиня. Да си отвоюва място на небето — усмихна се той — е идеал, достоен за всеки рицар.

— Но има и друго, нали?

— Винаги има, сестро.

— Клетва ли си положил? — попита Елеонор.

— Аз съм един от вас — отвърна Теодор — по същата причина, по която и ти си една от нас, но има и друго. Син съм на нормански рицар, а майка ми е гъркиня, починала скоро след моето раждане. Баща ми се ожени повторно. С думи и с документи той много ясно определи за свой наследник потомъка си от своята норманска съпруга — той се навъси. — Затова заскитах из пътищата. Повярвай ми, adelfa — той използва гръцката дума за „сестра“, — прекрасно е да скиташ, да си свободен, да видиш чудесата на Константинопол, да посетиш руините на Атина и да стоиш в нефа на „Сан Марко“ във Венеция или във величествените катедрали в Рим. Но има и друго — Теодор разпери ръце. — С вас имаме много общи неща. И аз като вас започнах да търся доказателства, които да подкрепят вярата ми, нещо истинско…

— Анстрита също — прекъсна го Елеонор. — И тя е имала своите тайни.

Набързо предаде разговора си с Фюлше.

— Известни ли ви бяха тези неща? — обърна се тя към брат си.

— Да, да — Юг отбягваше да я погледне в очите. — Елеонор, нека ти обясня защо те заведохме в „Света София“ — „Божията премъдрост“ — той се изсмя рязко. — Всичко се върти около това. Или Божията премъдрост или Божиите пари! Всеки кръстоносец, с когото вървим към Йерусалим, има своя собствена причина да се запъти натам. Някои от причините са ни известни.

Юг замълча и сякаш се заслуша в шумовете, долитащи откъм кръчмата долу или от вонящите улици отвън. Описа кръг с ръце.

— Но има една причина, която обединява всички ни: реликвите.

— Реликви ли? — повтори Елеонор.

— Много се търсят — обясни Теодор — и от добри хора, и от злодеи, затова — забарабани той с широките си пръсти по бокала си за вино — и аз съм с вас, с твоя брат, Годфроа, Алберик и Норбер.

Погледът на Елеонор се взираше някъде извън тесния прозорец. Опънатото на него парче лен беше свалено, за да влиза светлина. В ума й бързо нахлуха спомени за разкази за църкви от къде ли не, които ожесточено търсеха реликви.

— Парчета от кости — прошепна тя, — парцалчета, изсъхнала плът, късчета кожа.

— Така е — отвърна Юг, — но чуй ме, Елеонор! Норбер е ходил в Светите земи. Бил е в Константинопол, посетил е Йерусалим.

— Както и Анстрита.

— Така разбрах и аз, но нека ти обясня. Норбер е прогонен от своя манастир, защото е проявил подигравателно съмнение към светостта на някои реликви, пазени от братството му. Не е бил отлъчен от ордена си, позволили са му да си тръгне. Отначало мислел да проповядва срещу почитането на онова, което ти наричаш късчета кости и парчета плат. Тогава срещнал Алберик и двамата дошли в Константинопол.

— Какво! — възкликна Елеонор.

— Алберик напусна енорийската си църква заради този кръстоносен поход. Той твърди, че от трийсет години е в непрестанно покаяние за предателството, което извършил към своя господар. Потеклото му било от благороден саксонски род и станал член на личната кралска стража, личен телохранител на Харолд Годуинсън, саксонския крал претърпял поражение от Уилям Нормански в битката при Сенлак^[6] преди трийсет години. Алберик разказа как в последните мигове на битката, по залез-слънце в онзи октомврийски ден, бойният ред на саксонците се огънал. Той вярвал, че трябва да остане и да умре до господаря си. Вместо това избягал. Известно време се крил из дивите пущинаци и непроходимите лесове, които обграждат южния бряг на Англия. Станал отшелник, разкъсван от вина, от желание за изкупление, искал да намери опрощение, което все така считал за предателство. Наричал себе си „Юда“. Най-накрая решил, че животът в родната страна, колкото и изолиран от света да бил, само подлютява раната му. Затова се качил на кораб за Франция и заскитал из пътищата. Най-накрая срещнал Норбер, който разбрал, че си има работа с образован човек. След дълъг престой в Соасон, Норбер уредил ръкополагането на Алберик…

— Алберик и Норбер знаят ли, че ми разказваш историята им?

— Разбира се — усмихна се Юг. — Норбер те е помолил да говориш с Фюлше. По-късно е изслушал изповедта на ковача.

— А ти самият мислеше ли наистина да ми разкажеш тайните си? — нападна го Елеонор.

— Да — настоятелно каза Юг, — но както ще ти обясня, зад всичко се крие и голяма опасност. Както и да е, Алберик и Норбер тръгнали да кръстосват заедно пътищата. Видели какви ли не жестокости и започнали да се съмняват в религията, в идеята за вселюбящия Бог и въплъщението на Христос. — Юг отпи от виното си. — Какво има за чудене — добави той — и аз бях тръгнал по същия път. Най-накрая стигнали Йерусалим, където живели две години близо до Божи гроб.

— Не са ли ги преследвали?

— Противно на ширещите се приказки — намеси се Теодор, — сарацините считат Христос за велик пророк. Истинските преследвания започнали по времето на лудия халиф Ал Хаким, който и към своите поданици-единоверци се отнасял със същата варварщина, с каквато и към останалите. После напълно полудял и обявил сам себе си за Бог. Никой не е притеснявал Алберик и Норбер. По време на престоя си там те чули слухове за велико съкровище в Йерусалим, реликви от Страстите Христови, които доказват, че Христос не само е умрял, но е и възкръснал от мъртвите. Самият аз чух подобни слухове.

— Според Алберик и Норбер — продължи Юг, — които са изучавали древни ръкописи, като тези за живота на света Нина, под Храма на хълма, където някога се издигал Соломоновия храм, се намират запечатани помещения, където някога са били конюшните на великия цар на евреите. Там лежали изумителни реликви, свързани със Страстите Христови и Възкресението на нашия Господ. Двамата усърдно събирали такива разкази и вярата им отново се възродила. Както отбеляза Норбер, какъв смисъл има да се спори за логика и философия? Вместо да си припомним думите на свети Павел: „Ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви.“^[7] съсредоточили се върху следното: каквито и жестокости да опустошават земята, каквито и немислими ужаси да се ширят, ако Христос е възкръснал от Своя гроб в цялата Си слава и величие, тогава съществуват скрити, по-висши истини. Мисли, Елеонор! Ако сега тук се появеше някой и ни докажеше, че Иисус от Назарет си е останал мъртъв, каква полза има да бъдем тук тогава? За какво са ни литургии, причастие, тайнства, свещени писания? Всички ще си идем обратно вкъщи. Ако обаче Христос е възкръснал от мъртвите, другите въпроси отпадат, това е същината на вярата ни. Ако съществуват подобни реликви, тогава Божи гроб трябва наистина да бъде освободен. Той трябва да се превърне в сърце на Църквата, и ако под Храма на хълма лежат истински реликви, доказателства за страданията на Христа и Възкресението, тогава… — Юг вдигна ръка — защо да не стигнем до Йерусалим?

— Кой друг е с нас?

— Тук присъстващите, както и Алберик и Норбер, на които вярваме.

— Ами Анстрита? — Елеонор развърза кесията на колана си и извади повереното й от Фюлше парче пергамент. Разви го и го плъзна към Юг, който го взе, разгледа го съсредоточено и го подаде на останалите.

— Още едно доказателство — измърмори той. — Не знам какво е открила Анстрита. Алберик и Норбер ми казаха чак след убийството й, че тя също търсела някакви реликви. Алберик се скрил, когато тя потърсила убежище в църквата му. Умирал от страх, че може да го посочи като свой съучастник — Юг пое дълбоко дъх. — Покойният съпруг на Анстрита бил лекар. Тя пътувала до Йерусалим, където срещнала Алберик и Норбер. Станали членове на Братството на Храма — тайно общество, посветило усилията си на откриването на реликви, свързани със Страстите Христови. Анстрита не е споменавала никакъв полубрат, никакви тайни заплахи, нито тайни врагове, но със сигурност е събирала сведения за Храма на хълма, това обяснява наличието на картата. По-късно Алберик я убедил да се върне във Франция, където тя се установила в селото Свети Нектарий. При призива за кръстоносен поход Норбер си спомнил за роднинските ми връзки с високопоставени бенедиктински монаси, отправил се на път, за да потърси помощта ми. — Юг се приведе над масата, лицето му пламтеше от вълнение. — Когато падне Йерусалим, ще потърсим Божиите светини. Да видим лика на Христос, да Го покажем на целия християнски свят! Доказателство, че нашият Господ е живял, умрял е и е възкръснал, оставяйки свещени следи върху някои тъкани.

— А коя е Вероника? — попита Елеонор. — Фюлше спомена това име.

— Жената, която избърсала лицето на Христос, докато го водели към Голгота. Според някои легенди, на Вероника дължим светия Убрус — плата, покривал лицето Божие в гробницата, както и плащаницата, в която повили тялото Му. Легендите казват, че тези светини трябва да се съхраняват от жена, на която се дава името „Вероника“. Разгледа ли добре иконите в „Света София“? Видя ли колко си приличат изображенията върху различните икони, правени през различни векове? Вярвам, както вярват и Бедните братя, че всички те се основават на истинския образ на нашия Спасител, който сега е изчезнал, но ние ще го открием.

Юг замълча и Елеонор вдигна ръка.

— Спомена Възкресението, нали? Но нима то не е много повече от свещена реликва? Образите на Христа, които видяхме в „Света София“, всичките ли са направени по подобие на истинския лик на Спасителя?

— Не е подобие, а истинско чудо — отвърна Юг. — Образът на Христос е пренесен върху плата по божествен начин — в доказателство, че Христос е страдал, но е и възкръснал. Тези реликви не са какво да е, а живи доказателства за нашата вяра.

— А Норбер и Алберик открили ли са доказателства за вярата си?

— Норбер получил достъп до множество скриптории и библиотеки в различни манастири. Заел се да проследи историята на тези свещени изображения. Преди около стотина години неколцина гръцки монаси — бежанци, установили свой култ близо до изоставената църква „Свети Бонифаций“. Те почитали икона, която един ръкопис описвал като неръкотворен образ на нашия Господ Иисус Христос, отпечатан върху плащаница. Според друг документ, „Делата на свети апостол Юда“^[8], Иисус избърсал лицето си с кърпа, сгъната на четири и върху нея се отпечатал образът му. Най-важното, папа Стефан II написал проповед преди около триста години, в която описвал известната кърпа. — Юг притвори очи и си припомни редовете — „Чудо е да видиш или чуеш за подобно нещо, божествения образ на Иисус и царствените очертания на тялото Му в цял ръст били по чуден начин отбелязани. За онези, които никога не са имали възможност да видят Неговия земен лик, могат да го сторят, понеже той се е отпечатал на ленен плат“ — отвори очи. — Нима не разбираш, Елеонор — образът на Христос, така както е изглеждал?

Елеонор се обърна към Теодор.

— Ти вярваш ли в тези неща?

— С цялото си сърце, сестро. Аз също искам да намеря нещо, което още да укрепи вярата ми.

— Не спомена ли опасности?

— И името, с което се наричат, е Легион — отвърна Годфроа, приведен над масата. — Елеонор, виждали сме какво се случва из нашите немноголюдни общности. Издигнати са църкви, манастири и абатства и там всички ламтят за собствени реликви. Представяш ли си какво би станало, ако реликвите, за които говорим, бъдат изнесени на пазара, за да бъдат продадени на най-висока цена? Ще струват цяло състояние, истинско кралско съкровище. Не знаем много за Анстрита. Тя се страхуваше да довери на Норбер и Алберик цялата истина, но има вероятност нейният полубрат да е известен с прозвището Магьосника — по името на Симон Влъхва, магьосникът, който се опитал да купи божествените дарби на свети Петър и бил наказан за греховете си. Този Магьосник се спотайва. Търгува с реликви, както касапинът търгува с парчета месо. Градски управници са го наемали, за да им осигури на всяка цена реликви — по честен или нечестен път, обикновено по втория. Според нас, макар да нямаме много доказателства, тъкмо Магьосника е маскираният конник, който насъскал селяните срещу Анстрита и така й затворил устата веднъж завинаги, а после претърсил вещите й. Вероятно е търсел картата, която ни даде. Магьосника направил опит да открадне тялото на свети Модалд от църквата „Свети Симфроний“ в Трир, но не успял, защото тялото на светеца започнало да кърви. Друг път обаче начинанията му успявали: отмъкнал тялото на свети Санктус от църквата в Мо и тялото на свети Николай от Мир и ги продал в град Бари.

— Кой е той? Къде е?

— Не знаем. Може и да е един от нас, но във всеки случай — Юг посочи парчето пергамент — той живо ще се заинтересува от това. Може пък — той сви рамене — да е член на Просителите. Ако е така, и занапред ще си имаме главоболия с това сборище.

— Те вече призовават за кървава разправа с нас — бързо добави Теодор, — искат хората ни да бъдат избити.

— Насилници и убийци — тросна се Елеонор. — Граф Реймон напълно одобри стореното от Юг.

— Дано и Бог да го е одобрил — отвърна уморено Юг. — Трябва да държим Просителите под око. В края на краищата нашата цел са реликвите от Страстите Христови. Елеонор, изчакахме досега, за да ти кажем истината, понеже, ако го бяхме сторили по-рано, можеше да се окаже опасно за теб. Магьосника е готов да се нахвърли на всеки посветен, а сега и ти си от посветените. Опасностите, както каза Годфроа, са неизброими. Алберик и Норбер са предани слуги на Бедните братя, но са следвани по петите от куп неприятности. — Юг тръгна към прозореца, после се запъти към вратата. Отвори я, затвори я и се върна на масата. — Всички знаем проповедта на Светия отец в Клермон, но тя не разкрива цялата истина на положението ни. Алберик и Норбер са наши учители. Те също са прекарали години с учители, които са ги посветили в исляма, хора, които хранят също толкова твърда вяра, колкото е и нашата. Те също имат своите правила и закони. И те считат Йерусалим за свещено място. Наричат Купола на скалата „харам“, почитано място. Според тяхната вяра великият пророк Мохамед заспал, докато се молел в своя дом в Мека и бил събуден от архангел Михаил, яхнал крилат кон на име Ал Бурак и бил отведен на „най-далечното място“ — Купола на скалата. Оттам пророкът се качил на небето, за да се моли заедно с Авраам, Мойсей, Иисус и останалите големи пророци, както и да получи последните наставления за своето учение.

— Храмовият хълм е свещено място за всички религии — поде на свой ред историята Теодор — и затова фанатиците са така привлечени от него, били те франки, мюсюлмани или евреи. Една група мюсюлмани, секта еретици, нарекли себе си „федаини“ — „преданите“ — си е присвоила задължението да пази Купола на храма и всичките му тайни. Федаините са убийци. Обличат се в бяло, с кървавочервен пояс и сандали. Всеки от тях носи със себе си два дълги извити ножа. Отговарят само пред своя водач, шейх Ал Джехал. Останалите мюсюлмани се страхуват от тях и ги мразят. Считат ги за еретици, понеже, след като са пили вино, смесено с опиум, нападат онези, които им се противопоставят или всеки, когото считат за свой враг.

Юг затърси кесията си и извади свитък пергамент.

— Алберик и Норбер трябвало да бягат от Йерусалим. Издирването на тайните помещения събудило подозрения сред федаините. Една сутрин се събудили и открили нож, забит в единия стълб на леглото със свитък, на който било изписано предупреждение.

Юг разви парче пергамент и прочете съдържанието му:

Онова, което притежаваш, накрая ще ти се изплъзне и ще се върне при нас.

Знай, че те наблюдаваме и ще те следим отблизо, докато не си уредим сметките.

Знай, че ние се вмъкваме и измъкваме, когато пожелаем.

Знай, че няма начин да ни се изплъзнеш или да ни избягаш.

Юг хвърли пергамента на масата. Елеонор го взе и внимателно разгледа предупреждението. Бележката бе написана на нормански френски, със съвършено оформен почерк.

— Това ли са им оставили? — попита тя. — Набелязали са ги за убийство?

— Получили са нещо подобно — отвърна Теодор, — но това — той посочи пергамента — беше предназначено за нас.

Наведе се под масата и развърза връзките на кошовете, които обикновено носеше преметнати през рамо, после измъкна два дълги извити ножа, привързани един за друг с кървавочервена връв.

— Ние сме — подхвана напевно Юг, сякаш започваше молитва — Бедните братя от Храма. По Божията воля, ще превземем Йерусалим и съкровищата, които той пази. Ще бъдем братство, ревностно в службата си към нашия Господ, посветили се на опазването на името Му и на възвисяване величието на Неговите страдания. Не искаме да проливаме кръвта на евреи или на мюсюлмани, но ще следваме своето откровение, защото, както е казано в „Притчи Соломонови“: „Без откровение свише народът е необуздан.“

— Ами предупреждението? — попита Елеонор, овладявайки страха си.

— Същото като онова, което е било отправено към брат Норбер и отец Алберик — меко отговори Юг. — Бяха го приковали към една от възглавниците на леглото преди две нощи. Федаините знаят намеренията ни и ни чакат!