Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тамплиерите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Templar, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 20гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Galimundi(2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave(2010 г.)

Издание:

Пол Дохърти. Тамплиерът

Редактор: Боряна Джанабетска

Художествено оформление: Христо Хаджитанев, 2009 г.

Английска, първо издание

ИК „Еднорог“, 2009 г.

ISBN: 978–954–365–058–3

История

  1. —Добавяне

Част трета
Родосто: Празникът на свети Изидор, 4 април 1096

Dies quoque angustiae moeroris ac tristiae.

Ден и на дълбока скръб, и на покруса.

„Съдният ден“, свети Колумба

— Надясно! — извика предупредително Юг дьо Пайен с прегракнал и остър глас.

Застанала между две каруци с огромни колела, Елеонор избърса потта и прахта от лицето си. Вдигна арбалета си, но после го свали. Утринната мъгла си правеше шеги с очите й; на нея, както и на спътниците й силите вече изневеряваха. Загледа се във върволицата от каруци и преградните стени, издигнати набързо от провансалските бойни отряди. Отсъствието на предводителя им, Реймон дьо Тулуз, бе много осезателно. Може би отбранителните им съоръжения трябваше да са по-надеждни. Провансалската редица се извиваше подобно лък и продължаваше нататък между две горички. Зад тях откритото поле се спускаше към поток, където конете бяха привързани в редици. Елеонор взе меха с вода, пи и наплиска лицето си, после го подаде на приклекналата Иможен, която се опитваше да подреди стрелите за арбалет на парцалив плат. Привързала черната си коса с парче тетива, вдовицата отвърна на усмивката й, после се закашля хрипливо, заради силната си простуда. Гърлото й беше възпалено, ушите я боляха. Тя измърмори нещо, когато Елеонор леко я потупа по главата. През последните няколко седмици по време на кошмарното пътуване през Истра надолу по далматинското крайбрежие, Иможен и Елеонор станаха близки приятелки. Както Елеонор после щеше да напише в хрониката си, не им оставаше кой знае какъв друг избор, освен да се обединят срещу опасностите, с които се сблъскваха. Иможен си поряза пръста на острия ръб на една от стрелите и изруга. После размаза малко от кръвта по лицето си.

— В случай, че гърците ни нападнат — тя кимна по посока на далечния облак прах, който ги приближаваше, — няма да насилват грозотиите!

Отчаяна, Елеонор вдигна очи към безоблачното небе. Над тях закръжи мишелов и през ума й мина, че май е предусетил проливането на кръв, на нейната кръв и затова се навърта наоколо. Времето беше омекнало още с първите признаци за приближаващото лято. Бяха минали по Виа Егнация през гръцкия град Дирахиум, после прекосиха северна Гърция, докато не се озоваха пред Родосто, на няколко мили от Константинопол, но кошмарът продължаваше. Алберик им беше обърнал внимание, че пресичат Македония, дивите и жестоки земи, които някога са били владения на великия Александър. Но на Елеонор не й беше до история. Мрачните лесове, буйните реки, дълбоките клисури и пустите полета, където и добитък не пасеше, бяха отблъскващи и призрачни. Въпреки своята негостоприемност, Македония беше добре дошла отмора след кошмарния преход покрай далматинското крайбрежие през Склавония. Вледеняващ кръвта сън, а не преход, в който гъста като мляко мъгла пълзеше на талази над хлъзгавия и заледен път, осеян с речни камъни и паднали дървета. Непрогледни и непроходими лесове обграждаха пътя от двете му страни, а вятърът режеше като бръснач. Сякаш се движеха не сред непроницаема мъгла, ами сред неизброими пълчища призраци.

Иможен каза нещо, но Елеонор не можа да й отговори от умора. Седна и се облегна на каруцата, зареяла поглед през пустото поле към все още пълноводния от пролетните дъждове поток.

Склавония! Безплодна земя, мислеше си Елеонор, нямаше друго освен дървета, планини и подобен на адско дихание сумрак, който приглушава всеки звук и през който светлината едва се процежда. Рядко виждаха или чуваха някакво животно. Зловещата тишина се нарушаваше само шумовете, които идваха от тяхната кретаща върволица от единайсет хиляди души, коне и каруци. Под унило веещото се знаме Бедните братя от Храма пристъпваха тежко наравно с останалите. От време на време тихото нескончаемо тътрузене се нарушаваше от внезапни, кръвопролитни нападения. Склавите — които бяха напуснали селата си и не само отвели добитъка си, а и отнесли всичко, което можеше да послужи за изхранване на кръстоносците — се връщаха и ги нападаха. Следваха върволицата, не изпускаха фланговете и крайната й част и дебнеха да се нахвърлят върху всеки изоставащ. Сечаха глави и ги привързваха на дръжките на знамената си. Тръгнеха ли кръстоносците да ги преследват, с пъргавината си на планинци склавите изчезваха обратно, откъдето са дошли. Най-накрая граф Реймон, притеснен и изгубил самообладание, изпрати рицари с ризници да пазят последните части на колоната. От Юг, Годфроа и Бедните братя Реймон поиска и да прибират изоставащите. Опасна задача! Дългите, нескончаеми дни се превърнаха в безкрайно бдение. Толкова непрогледна беше мъглата, че сякаш вървяха сред облаците и кръстоносците разбираха, че склавите ги нападат, чак когато планинците вече ги връхлитаха. Елеонор и останалите се отбраняваха с арбалети, пики, копия и ками. Припомни си едно от нападенията. Брадясал и с окървавено лице склав се метна в каруцата и се запримъква към нея. Тя разсече главата му с брадва и бутна на пътя трупа, от който шуртеше кръв. Ден след ден преминаваха във вцепеняващо еднообразие, студ, тишина и глад, докато всяващите ужас склави не изскачаха с войнствени викове от мъглата. Накрая граф Реймон се реши на по-жестоки наказания. Не можеха да се впускат в преследване на своите нападатели, които се измъкваха обратно към скалистите си скривалища, затова графа използва взетите в плен. Вадеха очи, режеха носове, сечаха ръце и крака. Пленниците бяха изоставяни слепи, обезобразени, с кървящи чукани, като живи рани — най-красноречиво предупреждение към своите сънародници, за да бъдат оставени кръстоносците на мира. До края на живота си Елеонор нямаше да забрави пищящите мъже и жени, оставени да се влачат опипом по скованите в лед пътеки.

След цяла вечност стигнаха Шкодра. Граф Реймон направи опит да се споразумее с владетеля на склавите, но враждебните им действия не спряха, докато не прекосиха границата с империята и не навлязоха в земите на Алексий Комнин, някъде в околностите на Драч. Всички до един въздъхнаха с облекчение, особено когато императорът изпроводи писма за мир и им предложи запаси с храна, както и новини за останалите франкски предводители, които бързо наближаваха Константинопол. Съгледвачите на императора ги наобиколиха: кумани с подплатените ризници, заедно с тюрки, бугри[1], печенеги и други орди от наемници. Бедните братя от Храма решиха, че вече са в безопасност. Юг и Годфроа с облекчение свалиха плетените ризници и тежките шлемове. Норбер и Алберик отслужиха благодарствена литургия на олтар, издигнат върху грамадна каруца с две колела. Пиер Бартелеми обяви, че му се явил свети Йоан, който също като в Апокалипсиса ридаел при мисълта за страданията, изтърпени от Бедните братя от Храма и останалите в Склавония. Успокоението не трая дълго. Наемниците на императора започнаха да грабят и тормозят армията на граф Реймон. При кървави стълкновения бяха убити двама от провансалските водачи, заедно с рицари, жени и деца. Дори епископ Адемар дьо Льо Пюи получи удар по главата и се наложи да бъде съпроводен със стража до Тесалоника.

При пристигането на армията му в град Руса на граф Реймон не беше останала и капка търпение. Жителите на града не можеха или не желаеха да търгуват с тях. Настъпиха размирици и кръстоносците разграбиха пазари и продавници. Между жителите на града и хората на граф Реймон се разгоряха ожесточени сблъсъци. Появиха се и гръцки отряди: въоръжени конници с овални щитове и подкрепления от наемници, конни стрелци и най-страховитите измежду тях — катафрактите[2], тежката кавалерия от бронирани рицари, от които, както сподели Юг с Елеонор, граф Реймон се боял много. Накрая постигнаха споразумение за ненападение. Гръцки пратеници дойдоха с молба граф Реймон да ги придружи до Константинопол, за да се срещне с императора, който вече се бил срещнал с останалите франкски водачи на похода. Графът прие поканата и отпътува набързо, като остави осемнайсет хилядната тълпа под командването на виконт дьо Беарн и граф дьо Оранж — двамина, които по мнението на Годфроа надали знаеха къде е север и къде юг, а бяха оставени да се разпореждат начело на цяла армия.

От заминаването на графа имаше вече три дни. Армията едва-едва напредваше. Бяха близо до град Родосто и все така държани под наблюдение от имперските отряди. Имаше нови стълкновения, както и нови грабежи от страна на кръстоносците въпреки изричните заповеди. Не всички кръстоносни отряди се подчиняваха на строга дисциплина, както Бедните братя. Най-безконтролни бяха шайка негодяи от Монпелие, наречени „Отрядът на просителите“, предвождани от Жан Вълка. За него се носеха слухове, че градските управници на Монпелие го били наели да чисти градския ров и каналите. Така и правел, но не спрял до там, ами станал голям майстор в примамването на гъски и патици по същите тези ровове и канали. Нямал равен в отмъкването на домашните птици на тамошните стопани. После се хвалел, че бил ненадминат ловец на птици и продавал прясно птиче месо на всички подред. Когато чул за призива от Клермон, Жан изведнъж разбрал какви безкрайни възможности за плячка се откриват. Използвал цялото си имущество и съмнителната си слава, за да събере дружина, по-голямата част от която била от представители на градската измет. Дружината на Просителите изобилстваше от чудаци, измамници, шутове, скитници и въжеиграчи. Тези хора си въобразяваха, че Йерусалим е на един хвърлей от тях или току зад хълма. Изнурителното пътуване по Виа Егнация ги беше изтощило и озлобило. Сам отец Алберик беше казал, че единственото, което Просителите знаят от Светото писание, са думите: „Не се грижете за утрешния ден или какво ще ядем, пием или какво ще облечем.“[3] Жан и неговият отряд от негодяи искрено вярваха, че Господ ще се погрижи за тях. Ако ли пък не, те на драго сърце помагаха на Небесния си Отец в грижата му към тях.

Жан имаше двама свои заместници, противни побойници, носещи прозвищата Грозника и Изрода. Същите предвождаха сбирщината от мошеници и когато наближиха Родосто, Просителите чисто и просто изчезнаха, а след четири дни се върнаха, подкарали крави, овце, пилета и понесли прясно месо за готвене, носеха също скъпи тъкани, платове и ценни вещи. Дарове, по техните думи, от великодушни местни жители. Никой нищо не ги попита, макар Юг да прошепна дрезгаво, че скоро всички ще платят за угощението, приготвено от Жан. Никой от водачите на дружините, нито от сеньорите нямаше достатъчно власт, за да потърси сметка на Жан за злодеянията му. Най-важното беше, че никой измежду тях не можа да устои на понеслото се из лагера ухание на току-що изпеченото месо, приготвено с билки и треви.

Като някой господар на Безредието[4], Жан даде истински пир за водачите на похода. На него присъстваха и Елеонор, Юг и Годфроа. Стомасите им се свиваха от глад, а гърлата им жадуваха за гъсти вина и пресни плодове. Пиршеството беше добре премислен ход. Граф Реймон отсъстваше, а Жан се възползва от глада и жаждата на кръстоносците и ги превърна в свои съучастници. На светлината на буйните огньове и пламъците на факлите се поднасяха плата с току-що печено говеждо, патици, лебеди, свинско и телешко. Актьорите и въжеиграчите на Жан ги веселяха, а сам той ги забавляваше с историята за това как веднъж преметнал дебел търговец на вино и надут свещеник от Монпелие.

— Поръчах си вино — разправяше той на висок глас, разположил се на подобния си на трон стол. — Рекох на чирака на търговеца, че ще платя при доставката на виното. Той ме последва до катедралата. Изчакай отвън, викам му, а сам влизам и започвам да омайвам свещеника. Доведох, викам му, племенника си да се изповяда, ама понеже е алчен, та чак ненаситен за пари, скъперник и половина, та не можел ли той, каноника, да го поучи и в замяна да получи като дар бъчвите с вино, които карам в каруцата? Че как няма да се съгласи свещеникът! Излиза с мене пред катедралата и вижда, че чиракът пази виното. Рекох му да изчака, отидох до чирака и му викам, че тоя тлъст, богат поп го търси да уредят сметките.

Бурен смях посрещна края на историята на Жан за взаимното недоумение, в което изпаднали и изповедникът, и прегрешилият. Последният си искал парите, а свещеникът го укорявал как може да е толкова алчен. Накрая истината излязла наяве, но нямало следа ни от Жан, ни от виното.

Елеонор съзнаваше, че Жан е лъжец и самохвалко, но се възхити на хитростта му. Юг и Годфроа от своя страна наблюдаваха какво се поднася от плячката, която Жан беше завлякъл при „тършуването“, както се изразяваше той, и се опитваха сами себе си да убедят, че всичко донесено от него е дошло по законен път. Все пак, щом императорът не им беше подсигурил прехраната, какъв друг избор им оставаше на кръстоносците, освен сами да си я осигурят? Но като гледаха как Грозника и Изрода се хвалеха с великолепните дрехи и скъпоценностите, с които се бяха върнали в лагера, тревогата на Юг и Годфроа се засилваше. Подозренията им потвърди и Теодор, грък и странстващ наемник, присъединил се към армията на граф Реймон и станал близък с Бедните братя. Бил роден близо до Смирна, а предците му били гърци и нормани. Въртеше меча умело, притежаваше свой жребец и товарен кон. Беше невисок, с брадато, мургаво лице. По природа беше любезен и внимателен, и бързо привлече вниманието на Юг и Годфроа с познанията си за турците, за гръцката армия и местността, която прекосяваха. Видя се, че е и способен воин. Той позволи на Юг и Годфроа да разгледат доспехите, които носеше: обточен с метални плетеници кожен елек над кожена ризница, покрита с тънки пластини, яка с подобна направа и ръбест метален шлем. Стреляше добре с лъка и умееше да хвърля копие. Роден воин, Теодор се беше сражавал срещу бугрите, аланите и турците. Той предизвика възхитата на франките с разказите си за турците, в чийто земи се готвеха да нахлуят, описа ги като пъргави бойци, кръвожадни и свирепи, превъзходни конни стрелци, които с уменията си винаги объркваха враговете си. Разказа и за безмилостната дисциплина на императорската армия, тежката и леката им конница, а също и добре организираната им пехота, предвождана от имперските стражници. Описа им как Алексий е разделил армията си на турми, наброяващи около три хиляди души и чийто подразделения били осем „нумери“, всяко от които с по триста и петдесет души. Запозна ги с множеството военни постове и знаменосци, както и с военният им ред. Византийската армия била добре подготвена за война, имала обоз, строители и лекари. Организацията на византийците дълбоко впечатли Юг и той започна да прилага наученото за военната им дисциплина и към Бедните братя от Храма. Раздели ги на група от десетима, които нарече „конрой“. Отдели рицарите от останалите бойци и определи кои точно измежду тях ще се занимават с готвене и кои ще се грижат за болните и ранените. Възложи задължения и на жените и децата.

Теодор закъсня за пира на Просителите. Едва пристигнал обаче, той шепнешком поведе разговор с Юг, говорейки бързо на „лингва франка“, наречието на Средиземноморските народи. Юг напрегнато слушаше, после се извърна и пошепна на Елеонор, че според Теодор хората на Жан не са намерили храната, а са нападнали и плячкосали дома и земите на високопоставен тукашен благородник. Гърците нямаше да си затворят очите пред подобно престъпление. Утрото потвърди предположенията на Теодор. Слънцето едва-що беше изгряло, когато в лагера се втурнаха в галоп съгледвачи и с викове известиха, че имперската армия в боен ред напредва към тях сред облак прах и се разполага за битка. Отначало предводителите на франките решиха, че това са само маневри и тръгнаха към покрайнините на Родосто, където намериха пътя си преграден от военни отряди. Виконт дьо Беарн извика Юг и Годфроа на импровизиран съвет близо до малка горичка. Претенциите им бяха посрещнати от византийските отряди със залп от стрели. Ясно беше, че гърците искат да се бият, а франките можеха само да седят и да чакат. Елеонор затвори очи и задряма. След угощението от предната нощ вече не беше гладна, затова пък беше жадна, уморена и леко замаяна, а и ставите я боляха. За миг дори се усъмни дали пък слуховете, които се ширеха из лагера не бяха далеч от истината. Дали не бяха нещо сгрешили? Трябваше ли наистина да се отправят на път? Наистина ли се бяха посветили на Божието дело?

— Елеонор! Елеонор! — тя стреснато се пробуди, дочула, че викат името й. Неколцина конници — Юг, Годфроа, Белтран и Теодор — идваха в галоп към нея. Юг слезе от коня със замах.

— Какво става? — надигна се Елеонор. Дотолкова се беше унесла в мислите си, че съвсем не беше обърнала внимание на нарастващата врява от лагера. Обърна се и загледа през пролуките между каруците. В другия край заплашително проблясваха брони и плющяха разноцветни знамена. А повеят на вятъра носеше прах, зловещ вой на бойни тръби и удари на барабани.

— Теодор счита, че гърците се събират за нападение. Сражението ще започне скоро. — Юг сграбчи Елеонор за рамене така здраво, та чак я заболя. В очите му имаше страх.

— Елеонор — рече той едва чуто, — любима сестро, в името Божие, тъкмо тук ли трябва да приключи пътят ни? Небеса, нали граф Реймон замина, за да се срещне с императора, защо им е на гърците да ни нападат?

— Мъст!

Елеонор се взираше в облака прах в далечината.

— Съгласен съм — Белтран също слезе от коня си и тръгна наперено към тях, придружен от Теодор. На облените им в пот мургави лица се четеше тревога.

— Да преговаряме! — каза дрезгаво Елеонор, докато сочеше облака прах.

— Твърде късно е — заяви Теодор. — Господарю Юг, да се приготвяме.

Из цялата колона франкските водачи се мъчеха да наложат ред. Облечени от горе до долу с плетени ризници, с конични шлемове над качулките си и дълги овални щитове, закрепени за седлата им, виконт дьо Беарн и останалите предводители се приближаваха в галоп. Правеха всичко по силите си, за да се затвори всяка пролука между каруците и стрелците да се разположат зад тях. Виконтът дръпна юздите на коня си и спря пред Юг.

— Какво друго можем да сторим? — извика той.

— Нека се подредят още по-плътно — провикна се в отговор Юг. — И да побързат. Поставете конници тук — посочи двата края на бойния ред — и тук — посочи центъра. — Пазете ги като резерва. Направете същото с част от пехотата. Каквото и да стане, не трябва да допускаме бойният ред да се разкъса. Сеньор — Юг сграбчи поводите на коня на виконта, — налага се да се договорим с гърците. Ако е възможно.

— За какво? — надвика нарастващия грохот виконтът.

— Защо ни нападат? — провикна се Юг.

— Защото са гръцки схизматици[5]? — изкряска един от придружителите на виконта. — Мястото им е в ада и делото ни им се зловиди!

— Глупости — Юг постави ръка на покритото от доспехите коляно на виконта. — Сеньор, ако е възможно, нека да преговаряме.

Виконтът кимна в знак на съгласие.

— Но първо ще се лее кръв — измърмори той. — Боже, да беше тук и графът! Юг — виконтът събра юздите, — остани в средата.

После се отдалечи.

Юг започна да събира своите хора, преди да се приближат до Просителите по-надолу на бойната линия. Разни знамена се вееха, привързваха на дълги прътове разпятия и ги прикрепяха към каруците. Децата, болните и старите изпратиха зад линията на конете, надолу към потока, където ги пазеха група жени, въоръжени с копия, тежки арбалети и колчани със стрели. От кошове и торби извадиха ръждясалите брони. Кръстоносците облякоха ризници с къси ръкави, пристегнаха здраво броните от здраво зебло и вълна. Привързаха припряно с ремъци шлемовете, наричани chapeaux de fer[6]. Продълговати щитове провиснаха на гърбовете на бойците или бяха поставени пред пролуките между каруците. Свиреха рогове и фанфари. Дадоха на Елеонор лък и колчан. Тя надзърна през каруците и простена. Бавно, но неумолимо гърците напредваха към тях. Безкрайната редица от пешаци, с вдигнати плътно един до друг щитове и насочени копия приличаше на движеща се стена, цялата в шипове. Там, където строят на гърците редееше, се провиждаха отрядите на тежковъоръжената конница в очакване на своя ред. Конниците едва удържаха жребците и с усилия поддържаха бойния си строй. През прахта просветваха високо вдигнатите знамена. Във въздуха мощно отекваше ритъмът на цимбалите, острите изсвирвания на бойните тръби и ниският гърлен звук на бойните рогове. Годфроа наближи, възседнал коня си. Елеонор се втурна към него и сграбчи юздата на коня му. Шлемът, изплетен от метални халки, почти напълно скриваше главата и лицето му. Той се приведе и отпусна юздата на коня си.

— Кълна се, Елеонор, че ако днес оцелеем, ще посветя себе си на Бог. Ще приема расото и ще стана Негов служител, монах.

След миг тя вече само чуваше тропота от копитата на коня му, а него го нямаше.

Елеонор се засмя, закашля се и тръгна обратно през облака прах към каруцата.

— Сбогуване между влюбени ли имаше? — попита закачливо Иможен.

— Истински трубадур — с пресъхнало гърло й отвърна Елеонор. — Истинска поема. Ако оживее, сеньор Годфроа ще се замонаши.

Гръмко засвириха фанфари и заглушиха ироничния отговор на Иможен, че тя пък щяла да стане монахиня. Бойният ред на гърците ускори ход. Земята трепереше под нозете им, от звън на стомана, от бойните викове и крясъците на мъжете и пронизителното цвилене на конете. В редицата на франките мъжете и жените опъваха лъковете или поставяха стрели в арбалетите. С отметната назад качулка, Юг застана до Елеонор, покачил се на каруца. През процепите между дъските Елеонор видя как гърците внезапно спряха. Стената от щитове се отвори. Гологлави мъже с елеци и панталони се втурнаха напред. Препускаха с всички сили и над главите си въртяха кожени ремъци.

— Стрелците с прашки! — изкрещя Юг. — Прикрийте се! Сведете глави, вдигнете щитовете!

Елеонор и Иможен се скриха зад каруцата. Въздухът потрепери от зловещото и настървено жужене на прашките. По каруцата яростно се посипаха гладките камъчета. Писъци се разнесоха от всички страни. Прикрил главата си с щита, Юг се изправи.

— Стрелците с лък! — провикна се той — Готови! Стреляй!

Арбалетите защракаха и съсъкът на стрелите отвърна на каменния дъжд — сякаш гигантска птица пляскаше гневно с криле. Зад една от каруците Елеонор съгледа мержелееща се сред праха фигура. Зареди лъка си и опъна тетивата му. До нея Иможен освободи стрелата от своя арбалет и едновременно през маранята полетяха стрелата от нейния лък и тази от арбалета на вдовицата. Надигнаха се викове: „Тулуза! Тулуза!“. Елеонор погледна към отбранителната линия на франките. Изнасяха окървавени и осакатени трупове. На каруцата над нея, Юг гръмогласно ревеше да заредят отново и пак да стрелят. Елеонор стреля, ръцете й бяха целите в пот. До нея Иможен тихо ругаеше. Щяха ли да загинат? Силите не им стигаха. Зареждаха и стреляха с лъкове и арбалети по движещите се като танцуващи демони силуети от вражеската линия. Обкръжаваше ги адски грохот. В съзнанието й проблеснаха спомени от детството: баща й, неясна фигура, яздеща из двора с развят зад себе си плащ; майка й, която бърза насреща му, за да го посрещне… Юг, застанал на каруцата до нея, я разтърси, за да я извади от унеса. Чу как й крещеше:

— Пешаците с брадвите!

Бойната линия на гърците отново се отвори. Орда от надаващи диви крясъци мъже: дългокоси, дългобради наемници, облечени в кожени ризници се втурнаха към тях с щит в едната ръка и двуостра сабя в другата. Онези, които стрелите поразиха в лицето или гърдите, се стовариха на земята. Други стигнаха до каруците. Започнаха да се катерят и бяха посрещнати от свирепи удари с мечове, боздугани, тояги и копия. Един успя да се промъкне през пролука между каруците. Елеонор го улови с примка, Иможен с истерични крясъци размаза на пихтия главата му с тояга. От каруцата, Юг и останалите рицари в ризници отблъснаха нападението, а промъкналите се през защитната им линия бяха спрени от причакващите ги пешаци. Заобикаляше ги кошмар от съскаща стомана, шуртяща кръв, яростни лица, ужасяващи крясъци, смразяващ кръвта звън на метал и глухи удари на дърво, които отнемаха живот. Кратък отдих, последван от ново свирепо нападение. Елеонор не беше на себе си. От двете й страни се трупаха тела, после чу грохот. Нападението загуби остротата си. Въоръжените със секири бойци се отдръпваха. Юг, цял покрит с кръв, скочи от каруцата на земята. По плетената му ризница имаше останки от човешка плът, а по лицето му — съсирена кръв. Елеонор се извърна и повърна. До съзнанието й стигна усещането, че ръката на Иможен я прегръща през раменете и я придържа.

— Елеонор? — Юг раздалечи ръцете й. — Годфроа и останалите рицари нападнаха гърците по фланговете. Те се оттеглят.

Елеонор кимна. Не я беше грижа. Беше се свила до колелото и си мислеше, че е слязла в ада. С шумни хлипове плачеха деца, сред ранените вървяха пешаци. Изповядваха набързо враговете и в знак на милост им прерязваха гърлата. Същото правеха и с онези от франките, чийто страдания не можеха да облекчат. Надигаха се прашни вихрушки. Носачи на вода с ведра и черпаци обхождаха линията на изгарящите под слънцето хора. Просителите вече изхвърляха трупове от двете страни на каруците си. Виконт дьо Беарн и помощниците му се връщаха в галоп. Елеонор се надвеси през каруцата. Иможен тикна черпак с вода в ръката й. Тя отпи жадно с поглед, вперен в бойното поле. Повечето от мъртвите лежаха в странни пози, но някои изглеждаха съвсем спокойни, отпуснали глави на ръка, сякаш спяха. Летният пек, изпепеляващ и лепкав, усилваше предсмъртните мъки. Стенанията на ранените отблъскваха мародерите, но не и надвисналите над ужасяващите рани черни рояци мухи. Някакво дете плачеше неутешимо. Жена ридаеше. Чуваха се викове за лечител или за свещеник. Рахомер — един от Бедните братя — беше ударен със секира в рамото и стенеше от болка. Един от лечителите се опитваше да превърже раната. Елеонор отвърна поглед. Юг разговаряше с виконта. Елеонор се изправи и тръгна към тях в мига, в който виконтът кимна в знак на съгласие.

Юг извика на Теодор, Белтран и Алберик да се приближат към него.

— Ще поискаме примирие — осведоми ги той, останал без дъх. — Това е лудост. Трябва да разберем защо гърците ни нападнаха с такова ожесточение.

Малко по-късно Юг, понесъл покрит със зелени листа клон, отсечен от някакво дърво, следван от Белтран и съпроводен от Теодор и Алберик, пое в галоп през прахоляка. Свещеникът държеше вдигнат кръст, привързан на прът. Франките влачеха вече съблечени мъртъвци — злокобни трупове с пресни морави рани — към погребалните клади, които набързо се издигаха покрай потока. Купът от мъртъвци беше напръскан с дървено масло. Един свещеник отслужи заупокойна молитва. Хвърлиха горяща факла и буйни пламъци обгърнаха планината от мъртъвци. Черен дим се заиздига към небето от кладата. Непоносимата смрад на горяща плът се понесе на талази по бойната линия. Годфроа дойде на кон, по лицето му още се четеше яростта на боя. Погледна разсеяно към Елеонор и поведе коня си към мястото, където виконтът и останалите водачи бяха разчистили каруците, за да наблюдават бойното поле и събиращото се множество гърци. Пратеници от вражеския лагер прекосиха в галоп мрака, понесли клонки в знак, че искат мир. Франките ги приеха и позволиха на гърците да обходят полето, за да приберат мъртвите и ранените. Елеонор се свлече на земята. Иможен се присви до нея. Поделиха си парче корав хляб, малко горчиво вино и няколко сухи стафиди.

— Предполагаше се, че сме тръгнали към Йерусалим, Небесния град — прошепна Елеонор. — А ето ни сред полята на ада!

— Сестро?

Елеонор вдигна очи. Над нея стоеше Норбер. Изпитото, сбръчкано лице на бенедиктинеца беше изпръскано с кръв.

— Става дума за ковача Фюлше — Норбер кимна с глава към мястото. — Има смъртоносна рана. Настоява да говори с теб, преди да се изповяда.

Елеонор се изправи. Почувства се толкова замаяна, че се наложи Норбер да я подкрепя с ръка, докато я водеше надолу към реда от каруци. Подминаха хора, скупчени около стенещи и ридаещи мъже и жени. Други привеждаха в ред оръжията си. Неколцина се молеха около малка статуя на Богородица или на своя светец-закрилник. Обвиваше ги гъст, вонящ дим. Намериха Фюлше подпрян на някакви чували. Лежеше, разтърсван от гърчове, с мръсна превръзка около врата и окървавени гърди.

— Не мога да спря кървенето — едва чуто прошепна лечителят. — Целият е в рани.

Елеонор коленичи. Очите на Фюлше потрепнаха. Опита се да я хване за ръка, но не му бяха останали никакви сили. Елеонор потисна собственото си изтощение и впрегна цялата си воля, за да не се разбунтува стомаха й. Насили се да не обръща внимание на непоносимата воня около нея.

— Улучиха ме — дрезгаво рече Фюлше — почти едновременно с камък от прашка и стрела.

Примигна.

— Раната е на гърба. Няма значение, така е пожелал Бог. Чуй ме — ковачът се обърна и Норбер се отдръпна. — Приближи се.

Елеонор се подчини.

— Наблюдавах те — задавено рече ковачът. — Вярвам ти, господарке Елеонор. Ще ти доверя нещо. Аз съм един от онези, които убиха Анстрита. Не, слушай! Ти не си от Оверн, сестро, а ние там живеем сред вещици и вещери. Анстрита беше скитница, познавачка на билките, която дойде и се засели в селото ни. Беше пришълка. Строи ни се подозрителна. Тя с никого нищо не споделяше, но Бог е свидетел, че беше много сърдечна. Хващаше окото, беше млада. Намериха се сред жените такива, които й завидяха, а сред мъжете — такива, които я пожелаха. Имаше пари и — по всичко личеше — водеше добродетелен живот. Добродетелният живот не я спаси. Тръгнаха приказките, вината за несгодите и бедите беше хвърлена на нея. Седмица след миналия Архангеловден, аз и останалите грешници, които бяхме пили в „Божията лоза“, я… — Фюлше се задави, на устните му се показа розовееща кървава пяна и запремигва. Пое дълбоко дъх. — Получихме тайна вест. Никой не знаеше кой я донесе. В точно определен ден трябваше да се срещнем в полето, точно по времето, когато отец Алберик биеше камбаната за вечерната служба. Така и сторихме, един по един се събрахме в тревиста и дълбока падина, от която нямаше да се вижда светлината на огъня. Мислехме си, че е някаква шега, но в съобщението се споменаваше Анстрита, затова както бяхме пияни и готови за злодеяния, се съгласихме. Трябваше да се появим там с лица скрити под качулки и с маски, така и сторихме, но аз ги разпознах — управителя Робер и другите грешници.

Той замлъкна и задавено си пое дъх.

— Кои? — попита Елеонор.

— Не мога да ти кажа, сестро, страх ме е от Божия съд. Не искам да лъжа или да хвърля другиму вината. Душата ми е черна и греховете й са достатъчно тежки.

Думите му потънаха в пристъп на кашлица.

Елеонор грабна един мях с вода и го допря до устните му. Лицето на Фюлше беше придобило цвета на отиващ си от този свят човек. Елеонор трескаво се огледа. Историята на ковача я беше накарала почти да забрави кървавата неразбория, която я заобикаляше. Изведнъж си спомни, че Юг беше препуснал с коня си към гръцкия стан и тихо се помоли да не му се случи нищо лошо.

— Ще бъда кратък, сестро, в името Божие — Фюлше размърда пръсти около китката й. — Появи се конник, качулка и маска скриваха лицето му. Разказа ни ужасни неща, от които излизаше, че Анстрита наистина е вещица, която си заслужава смъртта. Разказа как с пръсти вадела очите на мъртъвците от очните им кухини и как със зъби откъсвала дългите пожълтели нокти от съсухрените ръце, когато плячкосвала обесените. Как принасяла дарове на дявола в потайна доба и правела жертвоприношения с купи кръв на демоните. Бяха измислици — прошепна Фюлше, — но ние се хванахме. Той настояваше, че трябвало да прочистим селото си от тази скверност. Остави по мях с вино и сребърна монета на всеки от нас. Продадохме — прокашля се той — душите и телата си. Наредиха ни да чакаме знак, и когато знакът дойде, да действаме. В нощта на смъртта й, ние се събрахме, скрили лицата си с качулки и маски в кръчмата „Божията лоза“. Кръчмарят беше с нас. Господарите Юг и Годфроа отсъстваха, както и ти самата. Управителят Робер, сигурен съм, че беше той, ни поведе към къщата на Анстрита. Сестро, сторихме светотатство! Анстрита беше в малката си готварница, вареше пиво. Нахлухме вътре и я хванахме, дори в този миг си знаех, че цялата работа намирисва. Анстрита побягна към църквата. Вече съжалявах, че съм един от тях. Върнах се в къщата й, не за да я ограбя, а за да потърся доказателства. Не открих нищо, което да не е достойно и за килията на монахиня, но най-важното… — той помъчи да се изправи — конникът беше там. Все така със скрити глава и лице. Вече беше претършувал къщата. Носех чука си, но той имаше меч и нож. Каза ми да си гледам своята работа. Разбрах, че са ни използвали. Избягах, обзет от страх. Когато се присъединих към останалите, Анстрита беше заловена, овързана здраво като разбойник, хванат на местопрестъплението. Опитах се да я заговоря, да я утеша. Помоли ме да чуя изповедта й. Отвърнах, че не съм свещеник, но тя настоя. Сестро, вината ми стана още по-тежка. Анстрита носеше чисто сърце. Останалите започнаха да й се подиграват. Тя зашепна изповедта си и ме помоли да взема левия й сандал и да дам онова, което открия в него на някого, комуто имам вяра, на някоя „нова Вероника“…

— Не разбирам? — прекъсна го Елеонор.

— Сестро, казвам ти каквото знам. Потърси сред вещите ми — той посочи с глава кошовете и сандъците, струпани зад него. — Вземи малките, побързай. — Сам се приповдигна и така позволи на Елеонор да измъкне дисагите, две торби завързани заедно с каишка. — Пази ги — задавено рече той — и всичко, което е в тях. Бог знае, че няма друго. Сега, сестро, трябва да се изповядам…

— Кой беше конникът, онзи странник?

— Не знам. Анстрита твърдеше, че е ходила до Светите места. Каза ми, че си имала своите тайни. Тъкмо преди да си тръгна, тя спомена, че бедите й започнали по вина на нейния полубрат, който съсипал живота й — Фюлше изкашля кръв. — Сестро, беше тъмно, ужас владееше и двама ни. Повече нищо не ми каза. Огънят се разгоря буйно и те я обесиха над него. Кръвта на Анстрита сега е по моите ръце и по ръцете на останалите. Трябва да си платим, знам това.

Елеонор го целуна по челото, най-вече за утеха, произнесе полугласно молитва, взе торбата и остави Фюлше на грижите на брат Норбер. Едва се беше върнала при Иможен, която спеше под каруцата, когато се разнесоха викове и крясъци и я принудиха да се втурне към пролуката. Юг и другарите му се връщаха с оглушителен тропот. Отместиха една от каруците и конниците влязоха в галоп. Придружаваше ги високопоставен грък, облечен в къса туника, а върху нея — дълга до средата на ботушите му роба, богато извезана със златни и сребърни конци. Следваше го млад прислужник, облечен в зелено. Начаса ги заобиколиха виконтът и неговите хора. Разгоря се оживен спор. Елеонор се втурна да се присъедини към бързо растящото множество. Жан, водачът на Просителите, беше привикан и спорът продължи. От хората около нея Елеонор научи, че гърците са ги нападнали заради плячкосването на имението на богат благородник. Жената на благородника и двете им дъщери били жестоко изнасилени, после обесени на гредите на собствения им дом. Младият им прислужник избягал, но можел да разпознае нападателите, и той вече обвинително сочеше с пръст към дружината на Жан. Гърците поставяха ултиматум: извършителите да бъдат намерени и незабавно наказани, иначе щяло да има ново нападение. Жан се опита да защити другарите си, но виконтът му нареди да се подчини и заплаши, че иначе ще бъде изгонен.

Привикаха Просителите до един и ги наредиха покрай каруците. Предизвикателните викове „Тулуза! Тулуза!“ набързо бяха заглушени от хората на виконта, които измъкнаха мечовете си, а Юг се изправи на стремената си и високо обяви, че насилването и убийството са несъвместими с делото им.

— Още повече — продължи той — ако се въздаде правосъдие, гърците ще ни осигурят храна и ще ни придружат за по-сигурно до великия град.

Екнаха обидни възгласи, последвани от нови крясъци „Тулуза! Тулуза!“ Но настроението се беше обърнало, тълпата ставаше все по-многобройна. Прислужникът слезе от коня и придружен от Юг и Белтран, тръгна покрай редицата от Просителите. Разпозна четирима, които закрещяха пронизително, че са невинни, когато Юг нареди да ги извлекат. Сграбчил подаденото му от Алберик разпятие, прислужникът положи на висок глас клетва, че говори самата истина. Съдбата на мъжете беше решена. Между гърците и виконтът избухна нова разправия. Виконтът посочи към Юг. Гъркът кимна в знак на съгласие, поклони се, обърна коня си и тръгна в галоп, следван от прислужника.

Четиримата затворници насила бяха изблъскани зад каруците и накарани да коленичат на земята, все още осеяна с трупове и вече негодни оръжия. Алберик мина покрай всеки от тях. Вдигнал ръка за последно опрощение, той се привеждаше над всеки от тях. Тъкмо беше стигнал до третия, когато се появиха гръцки конници, които наближаваха бавно, за да видят какво ще последва. Алберик приключи. Понесъл кош, Юг пристъпи напред. Измъкна меча си и като жътвар, който прибира житото си, отсече главите на четиримата с по един-единствен замах, след който главите се търкулваха като топки. От труповете рукна кръв. Елеонор отвърна поглед. Когато Юг приключи, той събра главите, сложи ги в коша, тръгна към конниците и го постави на земята пред тях. Върна се, изчисти меча си в дрехата на един от труповете, върна го обратно в ножницата и бавно тръгна към редицата на франкските постове.

Още преди падането на нощта към лагера започнаха да пристигат хляб, месо, вино и зрели плодове. Препълнените каруци бяха съпровождани до лагера от тюркски наемници, облечени в развети небесносини мантии и бели тюрбани. На седлата им имаше провесени черни рогови лъкове. Новопристигналите бяха посрещани с мрачни поздрави, но Юг, незагубил и прашинка от хладнокръвието си заради кървавата екзекуция, отиде и поговори с предводителя им, който с усмивка даде съгласието си на молбата му да разположат конни стрелци на пост из откритото поле. Хванал Елеонор за ръка, Юг наблюдаваше как ездачът кръжи около един дънер. Кон и воин се движеха като едно цяло. Пъргавото животно се въртеше и извиваше, докато тюркът, ниско приведен над седлото, пускаше стрела след стрела в дънера.

— Това ни чака, Елеонор — Юг промърмори, вдигнал ръка в знак на благодарност към воина. — Това представляват нашите врагове, не гръцките жени и девойки. Знаеш ли, че бяха почти деца. Насилени, измъчвани и обесени пред очите на майка им, която била принудена да гледа. Ако имаше начин, щях да наложа строг ред сред тази сбирщина. Всеки, вдигнал ръка срещу невинен, да бъде екзекутиран. Няма друг начин. Гърците не искат да се бият с нас. Те гледат на нас като на защита срещу турците. Има още лоши новини — намръщи се Юг. — Водачите ни са се изпокарали в Константинопол. Не могат да решат кой да поведе армията.

— Юг, погледни ме.

Той я послуша.

— Кажи ми — пристъпи към него Елеонор — защо си тук? За да наложиш ред, да създадеш братство или по друга причина?

Той бавно избърса потта от мръсното си лице.

— Зададох ти въпрос, братко. Попитах те без заобикалки и заслужавам честен отговор. Тръгнали сме да прекосяваме света на път за Йерусалим, но има и някаква скрита причина, нали, освен освобождаването на Божи гроб, освобождаването на Светите места? Ти, Годфроа, Алберик и Норбер имате някаква своя скрита тайна.

Той понечи да й отговори.

— Юг, познавам те по-добре от всеки друг. Ти не си лъжец. Понякога просто премълчаваш истината! Молих те да ми дадеш да прочета онази поема за пътуването на Карл Велики. За какво става дума в нея, Юг?

Той порови пръстта с ботушите си, наведе се и махна шпорите си, раздрънка ги с ръка.

— Обещавам ти, сестрице — усмихна се той, — ще ти кажа всичко, но не сега. Достатъчно ядове имахме за днес. Мнозина вече не гледат на мен с добро око заради обезглавяването на онези четиримата.

— Не гледат и на престъплението им с добро око — ядно му отвърна Елеонор. Упорито не отместваше поглед от брат си. Небръснатото му лице изглеждаше по-неумолимо и по-решително. Изкуши се да му разкаже за Фюлше, но реши да почака. Общата им цел беше Йерусалим, но Юг, донякъде Годфроа, Алберик, както и Норбер очевидно водеха някакъв свой кръстоносен поход. Сигурна беше, че не си въобразява, но реши за известно време да се съобразява с потайността на Юг.

Върнаха се в лагера, в който цареше безпорядък и униние заради нападението на гърците и последвалата смъртна присъда. Но настроението на кръстоносците бързо се променяше след пристигането и раздаването на храната и виното. След вечерната служба Елеонор, Юг, Годфроа, Алберик и Норбер се присъединиха към водачите на останалите отряди в обградено от палатки място, осветявано от факли, прикрепени на високи пръти. Виконтът и помощниците му стояха на подиум и открито спореха какви да бъдат следващите им действия. Изказваха с викове доводите си и възразяваха на доводите на останалите, виното и ситите стомаси разгорещиха страстите. Мнозина твърдяха, че граф Реймон не бивало да ги изоставя. Имаше дори предложения да се върнат обратно. Умората надви Елеонор, която се чувстваше зле. Извини се и се върна при каруцата, където Иможен, с помощта на семейството до тях, правеше шатра. Зад кръга от каруци, из бойното поле шареха факлите на събирачите на трупове и на мародерите. Стражи обхождаха пешком определената им зона. Доспехите им прозвънваха, а кожените им дрехи проскърцваха. Елеонор тъкмо щеше да си полегне, когато се сети за Фюлше. Намери коша, където беше скрила дисагите и изтърси малкото вещи в тях: кама, няколко гвоздея, медальон, сребърни монети и сандал с дебела подметка. Шевът между горната кожена част и останалото беше разпран и се виждаше процеп. Елеонор промуши пръст в него, измъкна сгънато парче гладък велен и го разгъна. Оказа се по-голямо отколкото й се стори първоначално. Веленът беше поомазнен, но от най-добро качество — какъвто можеше да се намери в някоя канцелария или скрипториум. На оскъдната светлина тя успя да различи контурите на някаква карта и ясно изписаните над нея букви.

— Под Скалата — преведе тя — погледни за богатствата на Бог и лицето Господне.

Елеонор премести по-близо светилника. Скицата не й говореше нищо, нито пък думите. Седна, сгъна отново велена и го втъкна в подгъва на маншета си. Очевидно Фюлше е решил, че е важно. Така е смятала и Анстрита. Дали това не беше търсеният от тайнствения конник ръкопис? Анстрита е пътешествала из Светите земи, както и Норбер и Алберик. Дали не бяха открили някакви светини? Елеонор затвори очи. Припомни си онзи списък с реликви, който брат й пазеше, и да, още нещо: как Юг и Годфроа преповтаряха текста на поемата, която така ревниво пазеха. Думите от ръкописа на Анстрита й напомниха стихове от поемата за Карл Велики, в които се споменаваше лицето на Христа. Какво ли криеха Бедните братя от Храма? Жестока смърт беше застигнала Анстрита и Фюлше, както и управителя Робер. Дали смъртта на Робер беше случайност? И дали онзи конник не беше сега един от братството им? В действителност никога не бяха обсъждали смъртта на Робер. Управителят несъмнено си беше пияница, но как така се бе удавил в потока? Дали е знаел нещо? Дали не е бил примамен навън и убит?

Елеонор дочу шумове, викаха я по име. Припълзя до отвора на шатрата и отметна единия му край. Пред него беше приклекнал Юг.

— Сестрице — усмихна й се той, — взехме решение. Ние, водачите на Бедните братя, утре сутринта незабавно ще тръгнем за Константинопол за неотложен съвет със сеньор Реймон.

Бележки

[1] Разпространено име на българите през Средновековието, използвано от жителите на много западноевропейски страни. Има презрителен оттенък. — Бел.прев.

[2] Катафракти — форма на тежка конница, първоначално ударна част на партянската и персийската войска. Катафрактът е солидно въоръжен и защитен с висок островръх шлем, дълго копие, дълъг меч, като с броня са защитени не само катафрактът, но и неговият кон. — Бел.прев.

[3] Матей 6:31–34 — Бел.прев.

[4] В средновековна Англия и Франция в края на годината се провеждали празненства с маскаради — наследство от римските Сатурналии. На тези празненства на Безредието монаси и свещеници се преобличали като миряни и дори като жени, а обикновени хора се правели на монаси и свещеници. Избирали с жребий и Господар на Безредието — гротескна фигура, която давала тон на празненствата. — Бел.прев.

[5] Източно-западната Схизма датира от 1054 г. и е разделение на християнската църква на два основни дяла: римокатолически и източноправославен. Между представители на двата дяла често са се водели ожесточени спорове кой най-правилно изповядва христовото учение и на кого следва да се падне първенството в християнската църква: на папата в Рим или на патриарха в Константинопол. — Бел.прев.

[6] Chapeaux de fer (фр.) — железни шапки. — Бел.прев.