Пол Дохърти
Тамплиерът (13)

Част десета
Йерусалим: Празникът на света Мария Магдалина, 24 юли 1099

Tam sancta membra tangere.

Тогава да се докоснат до свещените останки.

св. Венанций Фортунат, „Химн в чест на Кръста“

Божията армия напредваше към Йерусалим, без да знае умора. Франките пееха химни и редяха любимите си редове от псалмите, като този например: „Защото един ден в Твоите двори е по-добър от хиляда дни.“ Нямаше съмнение, че не пееха за земята, която прекосяваха. Слънцето безжалостно изсипваше изпепеляващия си зной върху армията. Обвиваха ги облаци прах, рояци жилещи комари и мушици не им даваха миг покой. Следваха пътя по крайбрежието, който беше тесен и изпълнен с опасности. За радост не се натъкнаха на нито една засада, дори когато трябваше да заобиколят скалист нос, врязал се в морето — опасно място, което местните наричаха „Ликът Божи“. Местните предупредиха франките, че на това зловещо място ще им се наложи да вървят един зад друг. Така и сториха, а злото ги отмина. Преминаха и други подобни тесни пътеки. Прекосиха Кучешката река, заобиколиха Бейрут. Божията армия се изсипа върху изпопадалите мраморни останки от някога великолепните дворци и се заниза под смайващите, макар и рушащи се арки, построени от римляните, преди да стигнат Сидон^[1].

В Сидон спряха, отпочинаха и намериха храна близо до напоявани места. Нарязаха захарна тръстика, известна тук като „сукра“, лакомо смучеха сладкия й сок и отидоха да позяпат останките от някогашната слава на Тир^[2]. Поразвеселиха се и понаучиха полезни сведения от местните християни-маронити за по-нататъшното си пътуване: узнаха, че крайбрежният път не минавал покрай водни източници, имало и още опасни и тесни участъци. Божията армия, обаче следваше крайбрежния път, очите на всички бяха обърнати към сушата. Бояха се, че сарацините ще ги нападнат отстрани и че турците ще ги изблъскат в морето. Водата не достигаше, а из песъчливата, скалиста земя изобилстваха змиите и базилиските^[3], чиито ухапвания бяха ужасяващи. Мъже, жени и деца, бълнуващи от жажда, ровеха жадно земята. Елеонор беше една от тях. Вода не намираха, затова пък ги нападаха отровните змии, от чиито ухапвания телата им биваха обхващани от жестоки, мъчителни болки. Ухапванията, щеше да напише Елеонор в своята хроника, толкова подсилиха жаждата у някои, че те се хвърляха в морето и се нагълтваха със солено-горчивата му вода, от която жаждата им нарастваше неимоверно.

Най-накрая Божията армия се измъкна от изпълнения с опасности участък и разпъна лагера си край една река, от която бяха останали само плитки локви по глинестото речно корито. Тръгнаха по коритото навътре към сушата, през камениста, покрита с прах равнина, в която растяха фурми и смокини. В далечината съзряха белокаменния град Рамала, издигнат в тази страховита, суха земя на спечена като камък глина, високи остри скали и набразден от вятъра пясък. Въпреки всички трудности и жаждата, армията напредваше предпазливо, но портите на Рамала се оказаха неохранявани. Влязоха зад стените и се огледаха из запуснатия, мръсен град. Зеленината беше рядкост, из улиците и пустите площади се носеха само облаци прах. Местните маронити боязливо се измъкнаха, за да ги поздравят и показаха на франките входовете към подземните водохранилища, които захранваха големите бани. Франките се струпаха в тях, напиха се до насита и отидоха в Бялата джамия. Кедровите порти на входа и тежките греди на покрива на джамията бяха черни и овъглени, опожарени от оттеглящите се турци, за да не могат франките да използват дървото за построяването на обсадни машини. Божията армия коленичи на мраморния под на джамията, тъй като жители от града им бяха пошушнали, че под него лежали костите на един от големите им светци — мъченикът свети Георги. Франките незабавно превърнаха джамията в църква и посочиха Робер от Руан за епископ. Щяха още да се бавят в Рамала, но Юг, Годфроа и останалите рицари на Храма не преставаха шепнешком да ги подтикват с думите: това не е Йерусалим, трябва да продължим пътя си.

Юг и Годфроа се бяха отдръпнали от Реймон дьо Тулуз и все по-често ги виждаха около Танкред. Имаха си и свой пророк, послушник на име Пиер Дезидерий, който непрестанно предупреждаваше Божията армия, че трябва да върви към истинското си предопределение — Йерусалим. Но Танкред не се нуждаеше от много насърчаване. Той непрестанно даваше глас на желанието си армията да се движи бързо, и така на шести юни те стигнаха до древния град Емаус, на няколко мили от Свещения град. Това беше мястото, на което възкръсналият Христос срещнал двамина от учениците си на път за Йерусалим. Божията армия, така обяви Пиер Дезидерий продължавайки нишката на виденията си, също трябваше да срещне възкръсналия Христос в Йерусалим. Танкред беше решен на всичко, стига това пророчество да се сбъдне.

Посред нощ на 6 юни, Теодор се вмъкна в шатрата на Елеонор и я разтърси. Поставил една ръка на устата й, с другата й показа, че не трябва да вдига шум. На оскъдната светлина Елеонор погледна към Иможен, която спеше, след като се беше прибрала хлипаща.

— Чуй ме — прошепна Теодор, — маронити от Витлеем са дошли при Танкред. Страх ги е, че турците ще опожарят града. Той и сто рицари, сред тях Юг, Годфроа и аз, се отправяме натам. Искаш ли да дойдеш?

Елеонор се надигна.

— Ще видим Йерусалим — добави Теодор.

На Елеонор не й трябваше друго насърчение. Приготви се набързо и се присъедини към Теодор, който я чакаше отвън. Започваше да се развиделява, небето просветляваше, когато те забързаха към редиците коне. Светеха фенери, струйки дим се виеха над първите запалени огнища. Някъде далече виеше самотен чакал в непривичен контраст с гласовете на събралите се мъже, които редяха псалми.

Щом приключиха с утринната служба, рицарите облякоха своите ризници и надянаха шлемовете си. Опасаха се с пояси и колани, от които провиснаха дълги мечове. Нагласиха щитовете и пиките. Никой не се противопостави на присъствието на Елеонор. Някои от мъжете й кимнаха, докато навличаха свободните си ленени туники, които бяха сигурна защита за ризниците от слънцето и прахта. Доведоха в лек тръс бойните коне, оседлани и готови. Рицарите се метнаха на седлата си, наведоха се и взеха пиките и щитовете. Теодор се постара Елеонор, възседнала своя дребен, но силен кон, да се окаже в средата на отряда. Танкред развя своето знаме в златно и червено и отрядът пое в галоп. Напуснаха лагера бързо и скоро светлините му останаха зад тях.

Тропотът от копитата на конете им прогърмя в нощта. Стигнаха до Витлеем в сивкавата светлина преди зазоряване. Минаха покрай разрушени каменни къщурки, бели стени и мръсни улички. Лаеха кучета и техният лай беше единственият звук, който чуха, преди да спрат на покрития с базалтови плочи площад пред базиликата „Света Богородица“. Отрядът се разпръсна ветрилообразно зад Танкред. Копитата на конете им потропваха по камъните, кожените ризници скърцаха, чуваше се звън на ризници, последван от злокобния стържещ звук на мечовете при изваждането им от ножниците. Танкред, висок и тъмен силует на коня, с развяващ се зад него плащ, с великолепен флаг, веещ се на мразовития утринен вятър, тръгна напред през площада. На половината път спря, изправи се на стремената и развя знамето.

— Deus vult! — ревна гръмогласно той. — Deus vult!

Възгласът беше подет от ескорта му — победен вик на възхвала. Сякаш в отговор на този възглас камбаните на базиликата екнаха. По прозорците се показаха светлини. Вратите се отвориха. Хората се струпаха на площада, за да видят тези тъмни ангели, яхнали коне, които бяха донесли освобождение на родното място на Христос. Двойните порти на базиликата се отвориха и старият патриарх на града, съпровождан от две страни от маронитски монаси с кръстове и вощеници в ръце, излезе, за да ги посрещне, а камбаните звъняха още по-гласовито.

Танкред поведе рицарите си през площада. Елеонор слезе от коня и ръка за ръка с Теодор последва останалите през вратата навътре към подобния на пещера студен кораб на църквата, изпълнена с благоуханието на тамяна и осветена от горящи восъчни свещи. Франките коленичиха, отслужена беше утринна литургия и после се оттеглиха, но не и преди Танкред да забие знамето си над базиликата. Остави и десет рицари, за да е сигурен, че то ще остане там. На Елеонор й се струваше, че сънува. Студът, тежката езда и онзи дълъг, мрачен неф с покрит с мозайка под, иконите, мозайките и стенописите… Беше преминала през града, в който се бе родил Христос, а сега яздеха през тясна клисура между потънали в сенки възвишения на път за Йерусалим. Тъкмо когато небето изсветля, стигнаха до едно плато. Минаха в галоп покрай маслинени горички, пасища и ниви. На единия край на платото конниците слязоха от конете си, хванали юздите им в ръка и зашепнаха един на друг: „Йерусалим! Йерусалим!“. Зад гърбовете им слънцето изгряваше. Теодор и Елеонор отидоха до ръба на платото. Надолу хълмът се спускаше стръмно. В подножието му имаше църквица, а след нея започваше дълбок, гол пролом. В другия край на пролома се издигаше задната част на градските стени, в които сякаш нямаше порти. Над стените сияеше купол, а малко по-нататък от него четвъртита, бяла сграда блестеше на лъчите на изгряващото слънце.

— Йерусалим! — прошепна Теодор.

Елеонор продължаваше да се взира мълчаливо. Нямаше нито злато, нито скъпоценни камъни! Не прозвуча ангелска тръба, нито пък се разнесе ангелска песен от небето! Нищо друго нямаше освен здрава зидария. Разнесе се вик и я накара да трепне. Тя се обърна, за да види накъде сочат останалите. В далечината, покрай широкия път, който водеше към града, тя съгледа блясък от доспехи и оръжия, веещи се разноцветни знамена. Авангардът на Божията армия! Юг изкрещя победоносно. Несъмнено братството от „Дверите на Храма“ беше начело. Армията започваше обсадата на Йерусалим.

Франките разположиха лагера си пред Свещения град на 7 юни, в 1099 лето от рождението на нашия Спасител. Танкред и братството на Храма незабавно претърсиха околните хълмове, докато другите водачи решаваха какво да предприемат. Ожесточените спорове се проточиха с дни. Юг и Годфроа предаваха споровете на своите последователи. Елеонор, придружена от Теодор и група въоръжени ездачи, огледа отвън Свещения град, в който — по всичко личеше — продължаваше да цари спокойствие, но всички бяха нащрек. Йерусалимският управител, египтянинът Ифтикар, командваше гарнизон от турци и сарацини, наброяващ двайсет хиляди души. Разполагаше и с отряд елитни египетски бойци и почти пет хиляди души от най-добрата египетска конница. Градът, както научиха франките от някои шпиони, беше добре снабден с храна и имаше достатъчно подземни водохранилища и водоизточници. Франките нямаха такъв късмет. Ифтикар беше опожарил земята около Йерусалим, заграбил или избил добитъка и опразнил житниците. Нещо по-лошо — той беше отровил или разрушил всички кладенци, водохранилища и потоци извън стените на града. В средата на лятото пустото поле наоколо вече беше изпепелено от слънцето. Единственият източник на годна за пиене вода се оказваше езерото Силоам на юг от града, близо до входа към долината Кедрон в подножието на планината Сион. Езерцето Силоам се пълнеше за три дни и попадаше в обсега на умелите стрелци от защитната стена.

Още по време на обиколката с кон около градските стени Елеонор бе обзета от дълбоко отчаяние. Слънцето беше неумолимо, по протежението на защитната стена се виждаха просветването на доспехите и блестящите железни купи на катапултите и балистите. Черен дим се виеше от безброй гърнета и котли, а острата воня на сяра, вар и врял катран се носеше, примесена с прах, по вятъра. Портите и страничните врати бяха зазидани с тухли, назъбените стени бяха подсилени. Йерусалим не беше никакъв небесен град, а могъща, мрачна крепост, готова за отбрана.

Описанието на Юг, както записа после Елеонор в хрониката си, изобщо не я успокои. Щом разпънаха шатрите си, братството на Храма се събра откъм северната част на града. Насядаха под опнато платнище с лице пред плоча от пясъчник. На плочата с парче въглен Юг начерта грубо плана на градските защитни съоръжения.

— Стените — отметна той качулката си, — са дълги към три мили, петдесет стъпки високи и на места до девет стъпки дебели — усмири с жест виковете и възклицанията им. — Представете си Йерусалим като неправилен четириъгълник с диагонал почти миля от запад на изток и горе-долу пак толкова от север на юг.

Постави знак на пясъчника.

— Лагерът ни е тук, откъм северозападната част. Можем да нападнем града само от запад или от север. Източната страна е защитена от дълбока клисура или тясна долина, наречена Йосафат — Юг поклати глава. — Нападение от тази страна е невъзможно. Единствената порта, малката второстепенна врата „Йосафат“ в североизточната част на стената е изцяло зазидана. Откъм югоизточната част на града се простира долината Кедрон. От югозападната е планината Сион. По-нататък е долината Хинон.

— Трябва да разберете — скочи на крака Годфроа и посочи към грубата рисунка, — че стените на Йерусалим са защитени от изток, юг и югозапад от хълмове, които се спускат стръмно към трите долини: Кедрон, Йосафат и Хинон. Равни подстъпи за нападение има само от север и северозапад. Но там градските стени са подсилени допълнително от външна стена и дълбок сух ров. Стените откъм откритата част на града имат пет порти, от Портата на Ирод най-северно в западната стена до Портата на Сион в най-южната. Всеки от тези пет входа — портата на Ирод, на свети Стефан, Новата порта, Портата към Яфа^[4] и тази на Сион — е защитен от двойка високи кули. Две укрепени цитадели осигуряват допълнителна защита: в северозападния ъгъл е Четириъгълната кула и по-нататък, при западната стена, е кулата на Давид — гласът на Годфроа се усили. — Кулите са със здрави зидове, от големи камъни, споени с хоросан и олово. Годфроа дьо Буйон, Робер Нормански, Робер Фландърски и Танкред ще водят обсадата от Портата на свети Стефан до Четириъгълната кула. Граф Реймон ще разположи лагера си срещу Кулата на Давид, макар да се твърди, че скоро ще се премести към Сионската порта.

— Също като при Антиохия! — извиси се глас. — Не можем да обсадим всички порти на града, а къде са ни бойните машини? Не разполагаме и с дървета!

— А и накъде да тръгнем? — попита Белтран и скочи на крака. — На север, юг, изток или запад?

Въпросът му предизвика бурни смехове.

— Ще чакаме! — извика в отговор Юг. — Ако тези стени бъдат пробити, нашето братство има за цел да стигне до едно-единствено място: Куполът на скалата. Никъде другаде…

Думите му бяха заглушени от изсвирването на рогове и фанфари, мъже тичаха и крещяха. Елеонор с мъка се изправи на крака. Покрит с прах вестител, размахал грубо скован кръст, знак за неговата служба, дойде тичешком.

— Утре нападаме — обяви той.

— Глупости! — ядно му отвърна Юг. — Няма…

— Нашите водачи — едва си поемаше дъх мъжът, — са отишли на коне, за да огледат града откъм Маслинената планина. Един обитаващ пещера отшелник излязъл да ги посрещне. Пророкувал, че ако нападнем утре призори и се бием до девет часа, то победата ще е наша.

Юг и Годфроа се опитаха да овладеят въодушевлението на своите последователи, като посочиха, че водачите им просто искат да проверят здравината градските укрепления. Белтран се съгласи с тях и пак заповтаря на висок глас, че им липсвали стълби, катапулти, стенобойни машини и обсадни кули.

— Трябва ни само една стълба — останал без дъх, рече пратеникът. — Deus providebit — Бог ще ни я осигури.

Останалата част от деня и нощта след него бяха прекарани в търсене на дървен материал. Танкред твърдеше, че по чудо открил такъв в близка пещера, макар всички да знаеха, че го бе връхлетял мъчителен пристъп на дизентерия и бе тичал до пещерата, за да се облекчи. Както и да беше открит източникът, на дърводелците им се отвори работа и те се заеха с нея на оскъдната светлина на свещите и фенерите, за да направят стълби от палмови стволове, мека топола, тамарикс и криви маслинови дръвчета. Призори хората на Танкред бяха готови, струпаха се направо пред Новата порта и Портата на свети Стефан. Юг и Годфроа решиха да не въвличат в това начинание братството на Храма, затова стояха на билото на един хълм и гледаха развоя на атаката.

Слънцето беше почти изгряло. Лъчите му осветяваха все по-ярко небето, когато хората на Танкред се подредиха в „костенурка“, с щитове, вдигнати над главите си и тръгнаха напред, слязоха в рова и се изкачиха от другата му страна, за да атакуват външната стена. Посрещна ги буен порой от стрели, от назъбените стени хвърляха по тях всичко възможно. Сарацинските и турските стрелци седяха надвесени от отворите на парапетите, с издадени лъкове. Тук-там някой от тях, улучен от франкска стрела, се хлъзваше и се прекатурваше през стената с разперени ръце и крака, удряше се в стената, а после падаше на земята. Виеха се и плющяха знамена. Струйки черен дим се издигаха от котлите с катран, вряща вода и лепкава смола над назъбените стени. Въздухът ехтеше от бойните викове на франки и турци. Елеонор винаги отбелязваше с удивление доколко и двете страни са настървени в своята вяра, макар Теодор да й беше разказал, че различните фракции на исляма, турците, сарацините и египтяните били обединени от твърдото убеждение, че Йерусалим е Ал-Кудс, Свещеното място. Защитниците по стените бяха решени да се бият в защита на свещените си места също толкова ожесточено, колкото и франките.

Из въздуха се разнесоха смразяващите кръвта съсъци на катапултите и балистите. Бойният строй на франките на Танкред вече беше стигнал до външната стена. Годфроа и Юг разпалено разговаряха помежду си. Заради разположените близо до защитните стени множество сгради, защитниците не можеха свободно да придвижват своите военни машини. Толкова претъпкано беше мястото, че строителите не смогваха да изчислят малкото разстояние между нападателите и тях самите. Заради това множеството изстрели не нанесоха кой знае какви поражения на франките, затова пък камъните се удряха във вече рушащата се стена. Тя беше пробита и цял участък от нея рухна и предизвика победен рев у нападателите и онези, които наблюдаваха от лагера. Нищо вече не препречваше гледката към битката за Елеонор и спътниците й. Бойният строй на хората на Танкред стигна до вътрешната стена, където ги засипаха с градушка от камъни, стрели, жарава и горящи, напоени със смола парцали, истинска смъртоносна лавина. Въпреки това бойният ред удържа. Измъкнаха голямата стълба. По нея пъргаво се закатериха войници с извадени мечове, с глави и лица, защитени от големите им овални щитове. За един кратък миг Елеонор повярва, че стената ще бъде нападната и превзета. Издигнаха се черни облаци, после се чу много далечен самотен зов на ловджийски рог, който призова за оттегляне. „Костенурката“ се прегрупира и излезе обратно през пролуката във външната стена, последните войници се бореха да си вземат обратно стълбата.

— Небето да им е на помощ — прошепна Симон на Елеонор. — Виж, господарке-сестро, аз знам какво е това!

Защитниците издигаха на защитната стена машина, която изглеждаше като две огромни гърнета за вода. Вместо да ги наклонят, защитниците ги свалиха надолу и насочиха към борещите се франки, които се оттегляха през външната стена. Черни струи дим се виеха над гърнетата, от които изригна огнена дъга, огромен, оранжево-червен пламък, който погълна оттеглящите се франки, като превърна някои от тях в живи факли. Писъците бяха неописуеми. Мъжете затичаха обратно, търсейки помощ, но ги погълнаха нови огнени изригвания, отгоре ги засипаха с камъни. Ужасена, Елеонор наблюдаваше гърчещите се силуети, които се лутаха, докато не рухнеха на земята. Ужасната гледка беше милостиво закрита, когато хората на Танкред, обвити в прах и дим, се заблъскаха обратно през дупката във външната стена.

— Гръцки огън — заяви Симон. — Вода и пръст не го потушават, само оцет.

— Какво беше това? Какво беше това? — тичаха към тях Юг и Годфроа, лицата им отразяваха борещите се в тях настроения: отчаяние от провала на атаката на Танкред, примесено с открито облекчение от факта, че не бяха замесили хората си в нападението.

— Оцет — заяви Симон. — Използвайте оцет и ще можете да загасите гръцкия огън.

Теодор, който чу думите му, ги потвърди и се присъедини към разгорещеното обсъждане, прекъснато накрая от вика на Иможен. Погледите на всички се насочиха обратно към защитните стени. Тя сочеше нагоре към Четириъгълната кула, чиито назъбени стени се очертаваха черни на фона на светлото синьо небе. Три женски силуета с разпуснати и развети от вятъра сиви коси, стояха в отворите на парапетите, придържани от хората зад тях. Ръцете им бяха вдигнати, пръстите — разперени и макар, че не можеха и дума да чуят, Елеонор и хората около нея разбраха, че те произнасят заклинания и крещят проклятия. Силуетите им — мрачна гледка на фона на светлината — изглеждаха зловещо и страховито. Вече бяха успели да привлекат вниманието на франкските стрелци, които изстрелваха стрела след стрела, но от тях ги делеше твърде голямо разстояние.

— Вещици! — обясни Белтран. — Етиопците винаги са придружени от вещици. Но съм учуден, че Ифтикар ги използва.

Елеонор не откъсваше очи от мрачните силуети, глуха за възгласите около нея. Симон я задърпа за ръкава и й посочи хората на Танкред, които бързаха през хълма, понесли своите ранени. Един от тях, Раймболд Кретон, всъщност беше успял да се изкачи по стената, но бяха отсекли ръката му, която сега лежеше до него на носилката. Елеонор щеше да стане свидетел на още по-отблъскващи гледки през времето, в което Божията армия се разполагаше за обсада. Нямаше да има повече нападения, докато не се построяха обсадни машини, но в тази суха равнина те разполагаха с незначително количество дърва. Водачите накрая постигнаха съгласие — добитъкът, конете и другите товарни животни да бъдат пратени тринайсет мили обратно до покритите с гори хълмове и пасищата, през които бяха минали. Изпратиха войници, които да ги пазят, както и да съберат дървен материал, за да могат франките да изградят оръжията си за нападение. Храната започваше да привършва, но най-голямата беда беше липсата на вода из тези сухи възвишения.

При Силоам Елеонор, покрита с кал и жадна, смело избягваше профучаващите стрели на вражеските стрелци над Портата на Сион, за да напълни меховете със скъпоценна вода. Теодор отиде на разузнаване из долината Кедрон, но речното корито беше сухо, а водохранилищата — разбити. Щом разбраха за Силоам, сред кръстоносците настъпи хаос поради трескавия им стремеж да стигнат до водата. Водачите им едва ги удържаха. Хора и животни се надпреварваха, полудели от жажда. Други се мъчеха да си пробият път, като влачеха със себе си своите болни близки. Те изблъскваха първите добрали се до водата и езерото се превърна в кална локва. След тях тълпите бяха неудържими. Блъскаха настрани полуделите животни. За няколко мига езерото се оказа в сърцето на обзетата от ярост тълпа. Мъжете се тъпчеха, за да стигнат до водата, биеха онези, които искаха да се измъкнат. Бреговете се свлякоха под нозете им и превърнаха езерото в кално блато. Най-силните мъже си пробиха път към чистата вода при скалите, където беше изворът, а болните и слабите можаха да пият само калта покрай бреговете му. Тези нещастници погълнаха с калната вода и пиявици, и след няколко часа умряха в страшни мъки. Водачите направиха опит да се намесят, да наложат ред и да сложат стража, а в същото време ожесточено спореха какво да правят след това.

Друго освен да се оттегли в парцаливата си шатра, Елеонор не можеше да стори. Езикът й беше подут, устните — напукани. Симон й предаде слуховете за нарастващо отчаяние сред Божията армия и не спираше да настоява Елеонор да разкаже и това в хрониката си. Тя беше твърде изтощена да прави каквото и да било, освен да лежи просната на надве-натри направеното легло, закрила лице с ръка, загледана в изпоцапания покрив от козя кожа. Сто хиляди бяха тръгнали от земите на франките на запад. По-малко от двайсет хиляди бяха стигнали до тази ужасна равнина, пред мрачните, назъбени стени на Йерусалим. Елеонор се замисли за първия нещастен случай с управителя Робер — какво наистина го беше сполетяло при потока? Ами Магьосникът и федаините? Дали всички те не бяха пометени от Божия гняв, не бяха ли самите те останки, оцелели, за да изнемогват пред самите стени на Свещения град, за да бъдат разбити край стените или изклани от безчислената тълпа, която приближаваше откъм Египет?

— Важни новини — цял покрит с прах, Теодор, гонейки мухите, които налитаха като черен облак около лицето му, пристъпи в шатрата. Приклекна до леглото и й се усмихна. Елеонор отвърна на усмивката му. Теодор, с хубавото му лице и непобедимото чувство за хумор пред каквото и да било злощастие! Но и той вече се превръщаше в нов източник на страхове и мъчителни опасения за Елеонор. Тя се беше привързала силно към него и при всяка новина за размирици, засада или нападение я обземаше силна тревога. Дали Теодор нямаше да пострада или, да пази Бог, да го убият? Ами когато величествените стени на този град бъдат атакувани, дали той щеше да надживее свирепите кръвопролития? Тя често се молеше, ако Теодор трябва да умре, смъртта да отнесе и нея.

— Добри новини — рече той отново.

Елеонор се извини и стана. Теодор кимна по посока на крясъците и възгласите, които ехтяха из лагера.

— Това са добрите новини — заяви той. — Двайсет генуезки галери са влезли в разрушеното пристанище на Яфа и помолиха Божията армия за помощ. Разбира се, водачите ни с радост се отзоваха. Флотилията ще осигури достатъчно количество дървен материал, а вероятно също храна и вода. Два отряда от рицари и стрелци бяха изпратени надолу към крайбрежието, начело с Реймон Пиле. Вражеска конница ги нападнала. Пиле и хората му се измъкнали и се добрали до разрушените стени на Яфа, като покрили седлата си с щитовете и плащовете на враговете. Генуезките моряци ги посрещнали с радост. Дни наред плавали нагоре-надолу и търсели следи от Божията армия. Реймон им съобщил нашите затруднения и моряците веднага им устроили угощение с хляб, вино и печена риба. Франките и генуезците седнали заедно и празнували под открито небе насред голямата зала на замъка в Яфа, чийто покрив липсвал. Запалили огньове, свещи и фенери. Изпразвали пълните подноси, подавали си от ръка на ръка чаши с вино. Дори довели постовете от корабите, за да споделят всички угощението. — Теодор сви рамене. — Добре са празнували. Египетската флотилия далеч навътре в морето съгледала светлините на празненството, промъкнали се и затворили входа на пристанището. На разсъмване генуезците забързали към корабите си, но разбрали, че битката е безсмислена. Оставало им единствено да изоставят галерите си и да пренесат на брега голяма част от оръжията и припасите си. Та това са — кимна отново Теодор — добрите новини. Генуезците току-що дойдоха в лагера.

Отначало Елеонор изобщо не разбра какво пък им е толкова доброто на новините. Положението продължаваше да се влошава. Всеки ден с изгрева на слънцето страшен зной се стоварваше над шатрата й. Тя се събуждаше обляна в пот след неспокойно прекараната нощ. Силни ветрове се втурваха през долините и проломите, вдигаха облаци прах от падините из заобикалящата ги пустиня. Водата все така не достигаше. Мехове с негодна вода, докарана с камили, се продаваше на високи цени, а тя и останалите трудно намираха време да отдъхнат от тежката всекидневна работа. Прахта възпаляваше очите им и полепваше по гърлата им. Над лагера се носеше вонята на измрелите животни. Дойдоха новини, че изпратените високо в хълмовете стада били нападнати от турци, които освен това всячески пречели на търсенето на вода. Хората започнали отново да бягат от армията. Стигнали до река Йордан, изкъпали се в нея и там понасъбрали по някоя тръстика от бреговете като знак, че са изпълнили своето поклонничество, но пък къде ли можели да идат? Из околностите кръстосваха турците, цялото пристанище Яфа беше под тяхна власт.

Накрая все пак уверенията на Теодор се оказаха истина. Към края на юни първите количества дървен материал бяха свалени надолу по хълмовете. Влачеха ги или ги караха с каруци, теглени от мулета или камили, или пък ги носеха на гръб. Годфроа дьо Буйон беше накарал генуезците да помогнат при събирането на дървен материал и да плетат въжета за катапултите. Непрекъснато намираше работа за техните чукове, копия, гвоздеи и брадви, свалени от корабите. Гастон дьо Беарн, който отговаряше за обсадните машини на Годфроа, ръководеше работата по тях. А генуезкият майстор Гулиелмо Ембриако вършеше същото за граф Реймон дьо Тулуз. Всеки имаше поставена задача. Елеонор носеше дърва и плетеше въжета. В лагера се издигна внушителна грамада от страховити обсадни оръжия, подобни на ужасяващи чудовища, надигнали се от земните недра. Появи се огромна стенобойна машина с желязна глава, покрита отгоре с плетен покрив, а после и огромни катапулти със здраво усукани въжета и дълбоки чаши, множество обсадни стълби и куп плетени щитове, с чиято помощ войниците щяха да се прикриват при приближаването към стените. Граф Реймон премести отрядите си на юг и се разположи срещу Портата към Сион. Съсредоточи усилията си върху запълването на рова, като обяви, че всеки, който донесе три камъка, които да хвърли в него, ще получи по една пара. След три дни и нощи тази част от рова беше запълнена. Направиха още защитни брони за оръжията. Всеки от рицарите трябваше да завърши по две такива брони и една стълба. Каменохвъргачките, подсилени с плетени въжета, бяха поставени на колела, за да могат да ги местят от едно място на друго. Отворените заслони от корави плетени рогозки бяха направени така, че да могат да се преместват към стената и да прикриват войниците, които щяха да прокопават защитните зидове.

Но всички бяха съгласни, че тези зидове трябваше по-скоро да бъдат превзети с атака, а не подкопавани. Главната надежда на франките бяха двете страховити обсадни кули на подвижни платформи, които можеха да се откарат досами стените. Всяка от кулите имаше по три етажа. На най-ниския щяха да са мъжете, които придвижват кулата напред. На средния, който на височина беше почти колкото парапетите на защитните йерусалимски стени, щяха да са облечените в доспехи рицари, които да се качат на стената, а на най-високото ниво щяха да са стрелците, които да покриват нападението на рицарите.

Защитниците на Йерусалим зорко наблюдаваха действията на франките и се готвеха за отпор. Приближиха балистите до стените, за да бъдат близо до огневата линия. Взеха предпазни мерки за защитата на онези участъци от стената, които считаха за уязвими за изстрелите от катапултите и балистите, като провесиха торби със слама и дебели и здраво сплетени корабни въжета, за да предпазят каменния зид от военните машини на франките. Божията армия, вече изпълнена с решимост да превземе града, показваше, че няма да има никаква милост. При последните набези заловиха високопоставен мюсюлмански водач, отнесоха се с него почтително, но поискаха да се покръсти. Когато той отказа, го изведоха пред Кулата на Давид, където един от рицарите на Годфроа го обезглави. Няколко дни по-късно франките заловиха съгледвач, дошъл от Египет. Решиха, че щом иска да влезе в града, трябва да влезе. Привързаха го все още жив към катапулта. Беше твърде тежък и катапултът не можа го изхвърли много надалеч, но падна на остри камъни близо до стената, и на мига си счупи врата.

Неусетно настроението в лагера на франките се промени. Военните машини бяха готови, внушителните кули бяха завършени. Снабдяването с храна и вода бе сложено в строг ред. Надеждите пораснаха, но бяха попарени, когато Юг и Годфроа донесоха новини, че водачите отново започват да се карат помежду си. Срещу Танкред се надигнали остри протести, задето забил знамето си над Витлеем. Принцовете вече се караха и каква да бъде съдбата на Йерусалим, след като бъде превзет. Намеси се и Църквата, като заяви, че Йерусалим е Свещен град и друг цар освен Христос там не може да има. Предложиха други титли: управител или регент. Юг и Годфроа слушаха споровете и свикаха съвет със своите хора. Време беше да си поставят нова цел. Пиер Дезидерий излезе напред. Насън — така обяви той пред съвета, а думите му бързо обходиха лагера, — благочестивият Адемар дьо Льо Пюи го посетил и предупредил, че Бог бил недоволен. Армията трябвало да се пречисти. Трябвало да изповядат греховете си, да изкупят вината си и да постигнат единство и благоприличие, преди да атакуват защитната стена на Йерусалим. За пореден път се вслушаха във видение. Обикновените хора се струпаха пред палатките и шатрите на своите водачи, за да ги накарат да изпълнят исканията. На осми юли 1099 година, свещеници и монаси, въоръжени с кръстове и реликви на светци, щяха да поведат шествието на рицарите и всеки мъж или жена, дошли здрави и читави пред стените на Йерусалим. Екнаха тръби, развяха се знамена. Елеонор, Теодор и останалите се отправиха с франкската тълпа на шествие. Вървяха боси, пееха химни и издигаха кръстове около града. От отворите на зъберите на стената, защитниците на града им се подиграваха, замеряха ги с камъни и стрели, но шествието беше завършено. Обявиха пост и всеки се отправи към своя свещеник, за да се изповяда. Дори принцовете си стиснаха ръцете и се заклеха във вечно приятелство.

Нападението започна скоро след това. В южната част на защитната стена Реймон дьо Тулуз придвижи кулата си по-близо до сухия ров. В северната Годфроа дьо Буйон опита да подведе защитниците, които пъргаво вдигаха нивото на стената срещу втората внушителна обсадна кула. Танкред, Юг и Годфроа бяха изпратени да съберат сведения и се върнаха с новините, че този участък от укрепленията бе почти непревземаем. Разгоря се свиреп спор. Теодор присъства на него и по-късно преразказа събитията на Елеонор, която на свой ред ги включи в хрониката си. Годфроа дьо Буйон си дал сметка, че голямото нападение, което искали да предприемат, в никакъв случай не трябвало да завърши с провал. Затова, когато паднала нощта, той тайно заповядал да разглобят кулата дъска по дъска и греда по греда. Отделните части щели да бъдат отнесени миля по-нататък, където укрепленията били по-ниски, а земята — по-висока. Същото сторили и с балистите и каменохвъргачките. Под закрилата на нощта голямата кула била чисто и просто разглобена на части, а дървените греди предадени на очакващите ги войници. Работели при пълна тишина, както било заповядано. Никакви свещи, никакви фенери не били запалени, нито пък използвали волски каруци, понеже защитниците на стената можели да чуят шума и да ги нападнат. Работата вървяла едва-едва, но призори защитниците на града видели, че подготовката им за защита на тази част от стената е отишла напразно. Годфроа дьо Буйон преместил обсадната кула цяла миля по на юг. Независимо от това, каменохвъргачките и кулата трябвало да бъдат издигнати отново. Дните минаваха. Вечерта на 13 юли всичко беше готово. Дадоха заповед. Призори на следващата утрин Божията армия щеше да хвърли всичките си сили в нападението на Йерусалим.

„Дни на ярост и огън, дни на мъст!“ — такива бяха думите, които Елеонор дьо Пайен бе избрала, за да опише в своята хроника последното яростно нападение над Свещения град. Дни на непоносима болка, на непрежалими загуби и низки предателства, които тя искаше да запечата в разказа си. Изпрати Симон да събира истории и разкази, от които тя после сама можеше да подреди картината на онова време на кръвопролития, на смелост, примесена с жестокост и от двете страни, свирепост, която би ужасила сатаната и всичките му паднали ангели. Всички осъзнавали, че присъдата е неизбежна. Препълнена била чашата на Божия гняв, но коя от двете страни щяла да я изпие? Вечерта на 13 юли 1099 година от рождението на Христа, братята от „Дверите на храма“ се събраха, за да споделят за последно хляба и виното. Норбер изрече кратка благодарствена молитва. Алберик произнесе кратка проповед, а Пиер Дезидерий разказа още едно от своите видения с Адемар дьо Льо Пюи.

Всички се бяха събрали под дрипавия заслон, за да се поуспокоят и да се подготвят за предстоящите събития. Елеонор, седнала между Теодор и Симон, съвсем не се вълнуваше от виденията. Зъбите на Симон тракаха, понеже всички здрави мъже и жени бяха призовани да се присъединят към основния боен строй, призори на другата сутрин. От дясната й страна Теодор седеше и си играеше с меча. Преди това бе дал на Елеонор пръстен, който свали от своята ръка, после стисна здраво ръката й.

— Спомен от мен — бе прошепнал той. — Ако се върна, ще си го поискам обратно. Ако ли не, спомняй си за мен!

Елеонор сподави сълзите си. Не беше време за плач. От другата страна на огнището седеше тъжна Иможен и сякаш съжаляваше за нарасналата отчужденост между двете им. Елеонор искаше да си поговори с Иможен за последен път преди тръбата да ги призове и да започне битката. Но Иможен все още бе много близка с Белтран, който продължаваше да изпълнява задълженията си на пратеник на граф Реймон и непрекъснато сновеше между двете големи франкски групи с писма и съобщения. Иможен щеше да остане с него тази нощ. Хлябът и виното свършиха. Юг се прокашля, после заговорил кротко, но с блеснал поглед. Разказа им как щяха да се наредят под новото знаме на Танкред — червен кръст на бял фон. Ако превземеха Йерусалим, трябваше да се въздържат от всякакво плячкосване и вместо това да се съберат около него и Годфроа и да ги последват, или да последват Теодор, ако Юг и Годфроа бъдат убити в града. Само малцина избрани знаеха какво ще търси Юг, но никой не зададе нито един въпрос. Всички разбираха, че първо трябва да атакуват стените и да превземат града.

Нощта беше гореща, имаше пълнолуние, звездите светеха ярко и сякаш бяха слезли съвсем ниско. Утрешният ден щеше да е различен, и колцина измежду тях щях да оцелеят и отново да се съберат! Спомени ги спохождаха, припомняха си истории, през ума им минаваха картини от миналото. Елеонор стисна ръката на Теодор, спомняйки си студения неф на „Свети Нектарий“. Каквото и да се случеше на следващия ден, тя знаеше, че повече няма да се върне там.

Когато Юг замълча и Годфроа отговори на всички въпроси, срещата приключи. Елеонор и Теодор прекосиха лагера и седнаха на малко прашно възвишение, загледани в светлините на града. Огромната обсадна кула и балистите се издигаха към обсипаното със звезди небе. Всички бяха готови. Виковете на часовите, зовът на роговете, цвиленето на конете и скърцането на смазаните колела накъсваше тишината. Димът от лагерните огньове бе надвиснал като мъгла, докато се приготвяха последните ястия. Тук и там се пееха химни или се редяха псалми. Хората се сбираха на групички и чакаха умислено да бъдат опростени греховете им. Взирайки се, Елеонор можеше да различи в далечината неясните очертания на Портата на Ирод и близо до нея, Портата на свети Георги. Нападението щеше да бъде съсредоточено в участъка между тези две порти. Повдигна ръката на Теодор и целуна опакото й.

— Закълни ми се, Теодор, ако утре оцелееш…

Той се обърна, взе лицето й в ръцете си и горещо я целуна по челото.

— Кълна се — нечуто прошепна той. — Ако оцелея!

Когато първите лъчи на алената зора обагриха небето, дървото заскърца и затрополи, въжетата се увиха и засъскаха, а дългите рамене на каменохвъргачките изпратиха смъртоносните си камъни високо към небето. Те описаха дъга и се разбиха в стените на Йерусалим. Арбалетите загракаха и стрелите им с удебелен край засвистяха към парапетите на стената. През ужасяващата суматоха на битката се понесе глухият шум от ударите на стенобойната машина по основите на външните укрепления. Викове и крясъци се давеха в грохота на рушащата се зидария. Прах и вар се понесоха из въздуха, разстлаха се като смъртоносен сняг над обсадните машини и хората. Облечени в ризници силуети, рицари в пълно бойно снаряжение, се бяха струпали под редиците защитни брони на машините и изплетените щитове. От време на време се приближаваха, напредваха бавно. Други мъже, подпомогнати от жени и деца, търкаляха камъни към машините или носеха колчани със стрели на раменете си. Войници от Швабия с брадви и германски бойци с мечове се трупаха зад тях, горящи от нетърпение, грабнали щитове в ръцете си, с готови оръжия. На хълма срещу източната стена на града се събираха знамената на сеньорите и техните свити, до тях лежаха приготвени стълбите. Мъжете бършеха потта от очите си, взираха се през прахта и вдигаха ръце срещу безжалостното слънце. Вслушваха се в трясъка и рева на битката при външната стена пред укрепената порта, която беше изнесена пред крепостните стени и съединена с тях с тесен път, и се опитваха да открият колко са напреднали. Проехтя далечен зов на рог, екнаха тръби, дойдоха и си тръгнаха вестоносци с новините, че граф Реймон също е започнал настъплението си в южната част на стената срещу планината Сион.

Елеонор слушаше задъханите разкази на Симон, но предчувстваше, че истинската битка ще започне и приключи тук, между Портата на Ирод и Портата на свети Стефан. Кръстоносците все още бяха вкопчени в укрепената порта. Разбиха зидовете, разшириха пробитите дупки. През тях Елеонор и останалите можеха да видят тъмните, мрачни фигури на враговете си. Над тях по протежението на защитната скала се тълпяха други. От време на време профучаваше по някоя стрела, забиваше се в земята или раняваше някои от хората, които се мъчеха с куки и въжета да разчистят отломките от външната стена, та да може голямата обсадна кула да се дотътри по-напред и да използва предимството, осигурено й от стенобойната машина, която продължаваше да блъска по стената.

Елеонор, Иможен и останалите жени бързаха напред-назад, носеха мехове със скъпоценна вода, за да могат мъжете да наквасят устните си и да прочистят очите си от прахта. Тъкмо когато Елеонор се връщаше за пореден път, понесла съд с вода, се надигна оглушителна врява. Обсадната кула напредваше. Бавно — огромните й колела скърцаха — тя доближи ръба на запълнения ров, запълзя към укрепената порта. Почти шейсет стъпки висока, от три страни кулата имаше лек наклон навътре. Четвъртата стена, насочената към града, се издигаше вертикално; тя се придвижваше към подвижния мост — безценното съоръжение от дърво и метал, което щеше да им осигури достъп до града. Кулата забави ход. Нещо се беше случило. Виеше се пушек. Турците и сарацините обстрелваха с огън и кулата, и стенобойната машина. Снопове слама и дърва, завързани с железни вериги и напоени с катран, бяха изстрелвани надалеч. Огнените стрели полетяха във въздуха. Въпреки изпепеляващата горещина, франките, покрити с мокри кожи, продължаваха да размахват брадвите си. Пороят от камъни не секваше. Изведнъж кулата съвсем спря. Огромен пламък се издигна при укрепената порта. Мъжете се втурнаха обратно тичешком с ужасни новини, че голямата стенобойна машина гори — залели я със сяра, катран и разтопен восък, и сега беше погълната от пламъците. Не можеха нито да я изтеглят, нито да я изтласкат напред, за да открият път за кулата. Дойдоха заповеди. Елеонор получи съобщение и се запрепъва през бойната линия, където Теодор, Юг, Годфроа и другите чакаха зад балистата мига, в който ще започне атаката на стената. Предаде съобщението, което носеше, като помоли главният при стенобойната машина да напусне сражението, за да получи нови заповеди, после отново затича обратно нагоре по хълма към безопасно място зад линията на знамената.

Малко по-късно при тях дойде мъж, покрит с чернилка от главата до петите. Удряше се по покритите си със сажди дрехи и крещеше за вода. Коленичи в краката на Годфроа дьо Буйон и заговори с кратки, накъсани изречения. Годфроа приклекна до него, подаде му съда с вода, който Елеонор беше оставила наблизо. Мъжът кимна и забърза обратно. Стенобойната машина трябваше да изгори, а нападението бе прекъснато. В южната част на стената отрядите на граф Реймон не напредваха по-добре. И те бяха приближили кулата си до стените и отново се беше разразила битка на живот и смърт. Катапултите на защитната стена ги засипваха с лавина от камъни. Стрелите се сипеха като дъжд. Колкото по-близо идваха франките, толкова по-лошо ставаше: камъни, стрели, горящи клони и слама, след тях запалени чукове, потопени в горяща смола, восък и сяра. В чуковете имаше забити гвоздеи, та като удареха да се забият, където са паднали, и да продължат да горят. Въпреки непоносимата горещина и ожесточената защита, граф Реймон опита да приближи още повече кулата до стената, но и той не успя. Започваше да се смрачава, затова рогове и тръби възвестиха отбой.

Изтощена и почерняла от дима, с прогизнала от пот рокля и коса, цялата в сажди, Елеонор се върна в шатрата си. Тя обви две от завивките около себе си и зачака братята от „Дверите на Храма“ да излязат от ужаса, който вилнееше недалече от лагера. Нападението се бе провалило. Наоколо се носеха писъците на мъже, жени и деца, получили ужасни обгаряния от огъня. Воплите и оплакването на мъртвите раздираха въздуха като смразяваща кръвта песен. Симон се появи отнякъде с един малък мях и я принуди да преглътне няколко пъти от виното, а после и сам се свлече до нея и започна жадно да пие. Накрая всички се върнаха: Юг, Годфроа, Теодор, Алберик и Белтран, с почернели лица, набраздени от струйки пот. От умора едва смогваха да държат чаша в ръцете си. Съблякоха ризниците си, свалиха коланите си, разхлабиха каишки и захвърлиха кожените си елеци на земята, после и сами се проснаха на нея, зажаднели за вода и вино, каквото и да е, само и само да отмият лепкавата прах, полепнала по гърлата и очите им.

Елеонор направо всичко по силите си, за да им помогне. Полузаспал, Теодор, промърмори, че можела да открие още вино и вода в тайно скривалище в земята в неговата шатра. Тя излезе забързано и ги донесе. Известно време седяха, пиеха и се грижеха за незначителните си наранявания. Елеонор отиде до прага на шатрата и впери поглед в сгъстяващия се мрак. Норбер и Иможен ги нямаше. Тя се върна и заразпитва останалите, но те само клатеха глави и отвръщаха изтощено, че не знаят нищо. Елеонор забрави собственото си изтощение. Видя проблясващите светлини от факлите — мнозина се измъкваха от лагера, за да търсят своите мъртви или да ограбват трупове. Задърпа Симон за ръкава.

— Донеси лък, меч и нож — прошепна тя.

Писарят я погледна така, сякаш се канеше да й откаже.

— Иможен и Норбер — просъска тя. — Не можем да ги оставим там, на бойното поле.

— Те са мъртви — тросна се той.

— Може да са ранени — отвърна му с шепот. — Симон, през нощта хищниците — и четириноги, и двуноги, ще претършуват бойното поле. Норбер и Иможен сигурно са пострадали — не спираше тя, — а ние имахме късмета да оцелеем. Това е най-малкото, което можем да сторим за тях. Както и да е — грабна тя плаща си, — аз отивам.

Елеонор излезе от шатрата. Измина само няколко крачки, когато чу как Симон тръгва, пъшкайки и ругаейки, зад нея. Спря, взе поочукания арбалет и протрито кожено сандъче със стрели, и заслиза към мястото на кървавата битка. Нощта беше гореща и суха. Но дори ожесточената битка, която се беше проточила през целия ден, не можа да прекъсне песента на щурците и жуженето на другите насекоми. Чу се крясък на нощна птица. Сякаш в отговор излая куче. Елеонор и Симон се приближиха до първите постове, където група войници, насъбрани около огньове, пазеха безценните обсадни машини, балистите, малките стенобойни машини и огромната дървена кула, от която продължаваше да се носи воня на катран, сяра и овъглено дърво. Далече от защитната стена отекнаха удари на барабан. Елеонор видя проблясващите светлини и издигащите се под гърнетата и котлите пламъци по протежение на парапетите, сигурен знак, че защитниците на града бяха нащрек и дори готови за възможно нощно нападение. Предните постове на франките ги пуснаха да минат. Към бойното поле се спускаха и други тъмни фигури. Елеонор си напомни, че Иможен и Норбер бяха помощници като нея, че носеха вода, стрели и съобщения на бойците от другата страна на сухия ров. Върна се и помоли за факла група войници, които й се присмяха, но все пак й дадоха една, и двамата със Симон навлязоха в призрачното, зловещо осеяно с мъртви тела поле.

Носеше се непоносима смрад, вонеше на кръв и пепелища, а се долавяше и онази сладникава миризма на разложение, от която на човек му прилошаваше. Навсякъде по земята бяха пръснати трупове в странни, неестествени пози. Някои бяха с отворени очи и сякаш продължаваха да се взират невиждащо в мрака. Други лежаха присвити, сякаш полегнали да си поемат дъх. Вопли и писъци прорязваха нощта. Неколцина монаси вече се опитваха да измъкнат ранените и да ги отделят от мъртвите. На светлината от факлата се разкриваха покъртителни гледки — мъж, размазан под огромен камък, трупове с отсечени ръце, крака или глава. Лица, на които само очите бяха останали незасегнати. Изпепелената от слънцето земя беше станала лепкава от кръвта. Вече се навъртаха чакалите и душеха около подутите трупове — тъмни, подобни на кучешки сенки, които бързо се стопяваха в мрака с приближаването им. Елеонор отчаяно се оглеждаше. Мъртвите лежаха по един или на цели купчини. До тях допълзя на четири крака някакъв монах, подобен на страховито нощно създание, който обаче се оказа доста отзивчив. Беше французин — обясни им с пресеклив глас, че търсел ранени, както и умиращи, които се нуждаят от свещеник. Мърмореше под нос молитви, изслуша описанието на Иможен и Норбер, но завъртя отрицателно глава.

Елеонор и Симон продължиха търсенето. На места им се налагаше да запушват и носа, и устата си, заради непоносимата смрад на съсирена кръв, гниещи вътрешности и вездесъщата воня на обгоряла плът. Навсякъде имаше овъглени трупове, които не приличаха вече на човешки тела, а на някакви безформени, обгорели купчини плът. Симон започна да повръща. Елеонор не обърна внимание на опитите му да я спре и продължи почти лазешком. Мъчеше се да не обръща внимание на обезкървените лица, на очите, застинали в почуда пред смъртта. Малцина изглеждаха така, сякаш бяха намерили покой. Приближиха се до почти напълно изпепелена каруца и тогава се натъкнаха на Норбер, който се взираше в тях със стъклен поглед. Отначало Елеонор помисли, че е ранен. Помоли шепнешком Симон да приближи факлата и тогава прикри уста с ръка при вида на отвратителната пихтия, в която камъкът беше превърнал тила на монаха: съсирена смес от раздробени кости, засъхнал мозък и кръв. Коленичи, свела глава, прекръсти се и прошепна заупокойна молитва. После се огледа. Щом Норбер е бил убит на това място, тогава може би и Иможен не беше далеч. Запълзя по земята.

— Иможен, Иможен! — шепнеше тя дрезгаво.

Никой не се отзова на вика й в тъмнината. Тъкмо щеше да си тръгне, когато чу името си, произнесено с дрезгав, прегракнал шепот, който се носеше от мрака пред нея. Заобиколи с пълзене каруцата. Иможен лежеше на една страна и се опитваше да припълзи напред. Елеонор я прегърна и леко я залюля. Иможен въздъхна. Косата й беше разпиляна, лицето й бяло като платно, очите й, станали огромни, се взираха нагоре, от устата й течеше кръв. Трепереше и се мъчеше да притиска воала си до отворената дълбока рана от едната си страна.

— Елеонор — задъха се тя — чуй ме…

— Не…

— Моля те — задави се Иможен. — Праха на родителите ми, нали ще ми обещаеш…?

Елеонор кимна.

— Нали ще ги погребеш и ще кажеш една молитва? — умоляваше я Иможен. — Каквато ти избереш, нали? Ако градът падне, положи го в свещената земя, в някое сенчесто градинско кътче. Направи го, Елеонор, и обетът ми ще бъде изпълнен. Обещаваш ли ми?

Елеонор се опита да я успокои.

— Не — едва си поемаше дъх Иможен, — умирам, знам. Ще си ида с радост. Толкова много мъка, толкова много болка! Тази рана… Белтран — тя сякаш не изрече името му, а го изплю. — Той го направи. Не е такъв, за какъвто се представя. Той ме съблазни, Елеонор, не защото ме е обичал, а заради един разговор, който имахме с него преди много, много време — Иможен примигваше. — В нощта, когато управителят Робер излезе от църквата и потъна в мрака, Белтран, убедена съм в това, го последва. Не казах никому нито дума, но после започнах да го подпитвам. Той ми се смееше, беше започнал да ме ухажва. Човек не може да прикрива всичко, Елеонор, в продължение на цели две години. Белтран е пътувал много, надлъж и нашир. Издаваше се с дреболии: познаваше обичаите на хората, незначителни грешчици, а и говори насън. Понякога изчезваше и аз започнах да се чудя. Промени се. Колкото повече се приближавахме до Йерусалим, толкова повече държеше да се присъедини към „Дверите на Храма“, да се присламчи до брат ти. Искаше да се отърве от мен, но без да събуди подозрение.

Иможен се закашля и на устните й избликна кръв.

Елеонор не откъсваше поглед от нея. Стомахът й се присви в ледената хватка на страха, когато си спомни въпросите на Иможен към нея. Иможен беше започнала да подозира Белтран в измама и двуличие, а Белтран се е нуждаел от Иможен, която живееше с Елеонор. Иможен вероятно бе успяла да научи много неща за Юг, за Годфроа и за търсенето на безценните реликви.

— Той ли е Магьосника? — попита Елеонор.

Иможен поклати объркано глава.

— Не знам за какво говориш, но съм сигурна, че той е бил конникът — задъха се тя. — Убедена съм, че той е виновникът за смъртта на Анстрита, както и за смъртта на управителя Робер, който също подозираше каква е истината. Толкова е безжалостен, Елеонор — прошепна тя, — толкова безсърдечен. Искаше да умра. Вече не му бях нужна. По време на сражението днес видях, че улучиха Норбер. Притекох му се на помощ. Белтран се промъкнал след мен, без да усетя… — разтърси я свиреп пристъп на кашлица. Тялото й се сгърчи, очите запримигваха, после се отпусна. Елеонор я положи внимателно на земята. От стената долетяха викове и крясъци. Горящ сноп, обвит с огнени езици, беше изстрелян с катапулт. Снопът освети нощното небе и се разби в земята сред взрив от зли искри. Гледките и шумовете около тях станаха заплашителни.

— Господарке-сестро, какво ще правим?

— Трябва да се върнем — заяви Елеонор. — Трябва да предупредим Юг и Годфроа. Можем да вземем телата им утре.

Прекръсти се и с труд си запробива път назад през бойното поле, като се мъчеше да не спира очи върху ужасните гледки. Чувстваше се зле, не й бяха останали никакви сили. Двамата напредваха едва-едва към хребета на хълма, който водеше до огньовете на техните постове. От дясната й страна се шмугна сянка, бърза, подобна на бягащ вълк. Не й обърна внимание, но после, на половината път по песъчливия, чакълест хълм, отново някаква сянка се раздвижи зад храсталаците прещип и направи опит да препречи пътя й. На ръба на силите си, Елеонор седна, вперила поглед в мрака. Белтран, с прикрито от качулка лице, приклекна до нея, сграбчил брабантски арбалет. На трептящата светлина на Симоновата факла той изглеждаше зловещ, въпреки усмивката му и въпреки че държеше арбалета насочен към земята, сякаш беше по-скоро изненадан, отколкото подозрителен.

— Елеонор, къде си била?

— Намерих ги — едва си поемаше тя дъх. — Норбер и Иможен.

— И двамата ли са мъртви?

— Иможен не беше! — Елеонор затвори очи и простена, чула неволния изблик на Симон. — Ти си я убил! — разпалено продължи писарят. Елеонор долови горчивина и ярост в гласа на Симон и се зачуди дали и той не е бил привлечен от красивата еврейка. Белтран просто изцъка с език.

— Miserere mei^[5] — отвърна той. — Реших, че глупачката е мъртва. Предполагам, че ти се изповядала, Елеонор, чула си последната й изповед, но кой ли го е грижа за някаква си еврейка?

— Мен ме е грижа — изостави всякакви преструвки Елеонор. — Мен ме е грижа. Беше ме грижа преди, така ще бъде и занапред. Бог да те накаже, Белтран. Тя те обичаше, а ти я уби, понеже вече не ти беше от полза. Също така хладнокръвно си убил и Анстрита, и управителя Робер. Смъртта на Анстрита е била предизвикана от някакъв тайнствен конник — това си бил ти. Управителят Робер е тръгнал пиян, плетящ крака, през тъмнината, и ти си го удавил. Ти си истинска змия от ада, дори адът би станал по-черен, ако ти слезеш в него. А сега ме пусни да мина!

— Де да можех — отвърна той иронично, — но нали утре може би всички ще се озовем в ада! Бог да пази, но колелото се завъртя необратимо! Нали разбираш, Елеонор, трябва ми твоят набожен, войнствен брат. Искам да бъда край него, ако и когато открие съкровището. Така е, използвах Иможен, за да научавам това, което се говореше в стаята ти. Мислех си, че ще й омръзна, но накрая тя се впи в мене като пиявица. Трябваше да си отиде.

— Ами граф Реймон?

— О, не беше трудно да се хвана на служба при него. На хора като графа им трябват хора като мен: раболепни, добре осведомени, готови да угодят на всяка тяхна прищявка. На някои змии не им трябва много лукавство. Не е трудно да си пробиеш път — той въздъхна шумно. — Всичко се обърна с главата надолу след онова „Deus vult!“ на Урбан.

Белтран се изсмя.

— Франките до един се втурнаха на поход към Йерусалим! Съкровищата на Изтока трябваше да бъдат заграбени. Търговските ми дела щяха сериозно да пострадат. Първо глупавата ми сестра Анстрита тръгна да търси закрила другаде, после брат ти и сбирщината му се повлякоха по разни откровения. Управителят Робер подозираше, че аз съм конникът, че не съм онзи, за когото се представям. Започна да си вре носа в делата ми, затова и го убих.

— Ти ли си Магьосника? Ти ли се правеше на федаин?

— Продавам реликви на онези, които са достатъчно глупави, за да ги купуват. Трябваше да защитя интересите си, и още как! Исках да взема картата на глупавата ми сестра, но закъснях и тя се озова в ръцете на брат ти — Белтран сви рамене. — Трябва да е направил копия.

— А не си ли шпионин?

— Аз нямам вяра, нито съюзници, нито господар. Вървя между хората. Блъскам се като прокълнат, за да си осигуря прехраната. На един казвам едно, другиму — друго. Аз съм търговец, който си върши работата на пазара — той махна с ръка. — Я ги виж тези глупаци. Аз съм тук заради златото, заради истинската възможност да стана безбожно богат. Подобни начинания винаги крият опасности. А онези като твоя брат, които бълнуват за чудеса, митове и измишльотини! Нямало награда на този свят, дали пък ще я има на онзи? Не на светлината се надявате ти и той, ами на най-черната от всички тъмнини, тъмнината на нищото.

Елеонор долови шум зад Белтран. Овладя се. Трябваше да отвлича вниманието му, да го забави, докато търсеше някаква възможност за спасение.

— Ти си шпионин — сряза го тя. — Продаваш сведения — било на турците, било на византийците. Не е било никак трудно, особено преди Антиохия, да се поразходиш на кон, да срещнеш вражески съгледвач и да му дадеш сведенията, които са му необходими. О, да, ами Балдур — познаваше ли го? Няма съмнение, че той те познаваше! Каза ни загадка с твоето име. Хвърли колана си на земята и каза на Теодор да те обеси с него. В името ти, Белтран, се крие думата за „колан“^[6]. Намекът е твърде далечен, но е точен! Ще те обесят!

— Не вярвам.

— Ти си конникът, магьосникът, федаинът — отчаяно продължаваше Елеонор. — Възползвал си се от бъркотията на сражението, за да се промъкваш тук и там, преоблечен според нуждите си. Използвал си службата си при граф Реймон, за да му намекнеш, че шпионинът е някой от хората на брат ми — тя се изсмя остро. — Поне веднъж каза истината: шпионин има — това си ти, макар на граф Реймон и през ум да не му минава подобно нещо!

— Един търговец непрекъснато е в движение…

— Ти си убиец!

— Така се печели злато, Елеонор.

— Ами тази вечер как тръгна след мен?

— Чух те да излизаш. Чудех се дали Иможен е мъртва. Не можех да разчитам само на късмета си — Белтран коленичи и вдигна арбалета. — Глупавият ти писар ви навлече тая смъртна опасност.

— Белтран? — чу се съскащ шепот от мрака.

Белтран се извърна. Стрела от арбалет разсече въздуха със свистене и се заби дълбоко в лицето на Белтран. Назъбеното й острие разтроши костите, разкъса кожата и превърна лицето му в отблъскваща, кървава каша, противна дори на оскъдната светлина. От мрака излезе сянка. Просветна нож, който се заби дълбоко отстрани във врата на Белтран. Белтран издаде висок, гъргорещ хрип и падна по очи. Теодор пристъпи в светлината на факлата. Коленичи, сграбчи Белтран за косите, повдигна главата му и после я пусна.

— Чух ви да си шушукате в шатрата — Теодор се отпусна на едно коляно, загледан в Елеонор. — После двамата излязохте — той се усмихна накриво. — Симон, ти мърмориш така силно, че сякаш грухти стара свиня. Мислех да ви придружа, но сили не ми бяха останали. Тъкмо се канех да заспя, когато той… — Теодор посочи към трупа, проснат сред разширяваща се локва кръв, — изведнъж се разпъргави твърде много за някой, дето сили не са му останали. Видя ми се много съмнително…

— Подозираше ли го вече? — Елеонор се изправи с усилие на крака.

— И да, и не — измърмори Теодор. — Белтран ме озадачаваше. Допусна някои грешки, дребни несъответствия. Онзи ден също се оказа, че знае доста повече отколкото би трябвало за управителя на Йерусалим и етиопските отряди. Гореше от желание да влезе в братството на „Дверите на Храма“, но Юг и Годфроа възразяваха заради връзката му с Иможен. Дали беше предател? — гъркът сви рамене. — Може би! До битката за Антиохия всеки от нас и нашите познати — той се усмихна, — имаше право да се присъедини към която армия иска. А и тази история с федаините — Теодор подпря арбалета си на рамо. — Някак не ми се вярваше, че има техни хора сред нас. Твърде далече се намирахме от тяхната твърдина, твърде близо бяхме до нашите земи — той поклати глава и протегна ръка. — Ела, остави мъртвите да погребват мъртвите. Бог знае, че утре и ние можем да се присъединим към тях!

 

 

Призори на 15 юли, лето господне 1099, Годфроа дьо Буйон и Реймон дьо Тулуз поведоха устремно армиите си срещу стените на Йерусалим. Изгревът бил прекрасен, така е записала Елеонор дьо Пайен в своята хроника, но ведрината му скоро била разпиляна от скриптенето на плетените въжета, проклятията на мъжете, скърцането на колелата и смразяващото свистене на безжалостните камъни, стрелите и пламтящите снопове клони. Грохот и трясък ехтели във въздуха, а страховитият тътен на битката непрекъснато се засилвал. Годфроа дьо Буйон, чието знаме със златен кръст плющяло, високо издигнато, дал заповед кулата да тръгне напред. Защитниците на Йерусалим вдигнали прашките и докарали балистите. Започнали да засипват нападателите с горящи снопове клони, напоени с катран и мазнина. Разгоряла се смъртоносна надпревара, така е писала Елеонор дьо Пайен в хрониката си: франките с всички сили се мъчели да приближат кулата си, а турците и сарацините искали на всяка цена да я изгорят, преди още кръстоносците да стигнат до стените. Гъст дим обвил като пелена кулата и само камъни и стрели прониквали през него. По едно време дори Годфроа дьо Буйон едва не бил убит. Изстрелян камък случайно улучил стоящия до него оръженосец, разбил черепа му, счупил врата му и причинил смъртта му на мига. Годфроа, който се измъкнал на косъм от смъртта, се хвърлил с още по-голямо ожесточение в битката и с арбалета си свалял от стените защитниците на града.

Кулата бавно пъплела напред през пролуката във външната стена, идвала все по-близо до основните защитни укрепления. Върхът на кулата застрашително се извисявал над парапетите на градските стени на Йерусалим. Франкските стрелци с лъкове и прашки сеели смърт с гъст порой от стрели и камъни. Към кулата хвърляли жарава, но тя била защитена от брони и плетени рогозки, покрити с мокри кожи. Горящите въглени се удряли в тях и падали на земята, без да навредят. Защитниците докарали съдове с гръцки огън, който изригнал стръвно, но външната част на кулата била напоена с оцет, а провесените в кулата мехове съдържали още. Кулата бавно напредвала. От двете й страни се трупали стрелци, които изстрелвали стрели, увити в горящи парцали. Горящите стрели се забивали в дървените защитни укрепления, торбите със слама и намазаните с катран въжета, които сарацините и турците били наредили по протежение на стената, за да се защитят от каменохвъргачките. Дървото, сламата и въжетата пламнали и принудили защитниците да скочат от парапетите. Трескаво се придвижвали обсадни стълби. В същото време Танкред се насочил с отряд рицари към Портата на свети Стефан.

Защитниците изгубили присъствие на духа сред лумналите по назъбените парапети пламъци. Обвивал ги лютив дим, заслепявал ги и обърквал действията им. Хората от братството на Храма изправили обсадна стълба, и един от събратята, Летолд от Турен, се изкачил на стената и така станал първият рицар, влязъл в Йерусалим. Кулата съвсем се приближила, Годфроа дьо Буйон видял две огромни дървени греди, с които турците се опитвали да задържат настъплението им. Бързо срязал ремъците на една от защитните брони, покрита с волска кожа, която паднала над гредите и всички продължили по този подвижен мост. Годфроа се биел начело, следвали го мнозина от хората му. Дългите им мечове прорязвали със съскане въздуха. Рицарите се биели стръвно като демони сред черния дим. Стигнали пролуката във външната стена и преминали през нея. Кулата продължавала да пъпли напред. По-нататък по стената трите вещици и робите, които ги поддържали, били засипани с град от камъни и телата им се превърнали в кървава пихтия. Кулата вече се извисявала съвсем близо до стените на Йерусалим. Подвижният й мост бил спуснат. Безчет рицари се втурнали по защитната стена, за да се присъединят към Годфроа. Защитниците загубили цялата си смелост и побягнали. Поражението започнало да става очевидно. Гарнизоните при Портата на Ирод, Портата на свети Стефан и по-нататък към планината Сион също просто ударили на бяг. Портите били разбити и франките залели улиците на града като неудържима река на мъстта. Изпълнили всяка улица, уличка и пролука измежду сградите. Нямало капка милост, помен от пощада. Мъже, жени, деца били изклани до крак.

Франките се пръснали като жътвари, събиращи кървавата си жетва. Турци и сарацини оказвали последна съпротива, стрелци все още изпращали стрели от покривите, но всичко било напразно. Управителят и останките от египетската конница побягнали към Кулата на Давид и се затворили в нея. Франките просто ги прегазили като истински въплъщения на ангелите на смъртта, черен облак от смъртоносна ярост. Улици, площади, къщи, градини били осеяни с трупове на мъже, жени и деца. Секирите и мечовете вилнеели, докато от водоскоците в града не рукнала кръв и дори белосаните стени не се облели с кръв. Някои се надявали да намерят убежище в джамиите, но никой не зачел това тяхно право. Франките стигнали до двора на Божи гроб, където били наблъскани още хора. Пробивали си път с мечове и секири готови за сеч, но техните обречени жертви припряно коленичили, прекръствали се и дрезгаво заредили молитва, изпросвайки си милост: „Kyrie Eleison, Christe Eleison“ — Господи, помилуй! Христе, помилуй! Франките прибрали в ножниците оръжието си, докоснали главите на тези арменци-християни и тръгнали да търсят жертви другаде. Нахлули в двора на Храма, където турци и сарацини се били скупчили, за да се предадат. Изобщо не помислили да ги пощадят. Когато клането приключило, мъжете газели в кръв до колене, която пръскала сбруите на конете им.

На залез франките сложили край на сечта. Досущ като душещи из шубраците вълци, франките се наситили на кръв и клане. Сваляли доспехите си, навлекли дълги ризи и отишли босоноги до църквата на Божи гроб, за да благодарят. Минавали през планини от отсечени глави, ръце и крака. Вървели през килим от трупове и благочестиво пеели псалми и химни. Казали молитвите си и се оттеглили за нощта.

Тогава хората от братството на Храма, без да се помайват, се спуснали надолу в лабиринта от мрачни ходници под Купола на скалата. Юг дьо Пайен и Годфроа дьо Сент Омер били оцелели и изгаряли от желание да открият реликвите, заради които стигнали чак до Йерусалим. Федаините вероятно били избягали, или загинали в клането, затова те секли врати и повдигали ръждясалите, покрити с железни листове капаци за входовете на пода, докато най-сетне открили своите съкровища. Работели бързо и без суетене цяла нощ и на следващия ден, когато клането в града отново започнало. За никого не трябвало да има пощада. Това било Божие дело, убеждавали се франките. До този момент враговете им ги подигравали, унижавали и използвали всяка тяхна слабост срещу тях. Само кръвта можела да измие такова унижение и оскърбление! Някои от оцелелите се изкатерили на джамията Ал-Акса. Танкред им предложил закрила, дори им подал знамето си, но убийците изобщо не се спрели, изкачили се на покрива и съсекли всичките триста души, оцелели от клането предишния ден.

Над града като черен облак надвиснал дим. Из Йерусалим се носела вонята на клането, а в тесните ходници под Купола на скалата Юг и Годфроа събирали тайното съкровище, скрито из помещения, където великият Соломон някога държал конете си. На светлината на свещи и фенери те развили свещената плащаница, която покривала някога лицето на нашия Господ. Благоговейно коленичили и повторили тържествения си обет: царства, принцове и всички силни на деня можели да преминат по улиците на Свещения град. Те щели да идват и да си отиват като обикновени нощни стражи, но братството на Храма, храмовниците, тамплиерите щели да пуснат корен и от тях да израсте дърво, величествено като ливански кедър…

 

 

Под покрива на прокъсаната си шатра на склона, който гледаше към Йерусалим, Елеонор дьо Пайен се бе настанила удобно на молитвено столче. Мръсните й пръсти прехвърляха очуканите мъниста на молитвената й броеница. Изпоцапан с кръв и просмукан от мириса на дим, Теодор бе приклекнал до нея. Беше смъкнал ризницата си. Повдигна меха с вино, който държеше, в наздравица към Елеонор и отпи от виното.

— Йерусалим падна — той избърса устни с опакото на ръката си. — С помощта на картите, които беше събрал, брат ти откри своето съкровище. Реликви, Елеонор, ленени покривала, които пазят отпечатък от лика и тялото на нашия Спасител, документи, вещи, скъпоценни камъни, сребро и злато. Двамата с Годфроа…

— Добре ли са те?

— Могъщи като лъвове! Но изгубиха някои от своите събратя.

— Участваха ли в клането?

— Господарке! — седналият зад Елеонор Симон се приведе. — Господарке-сестро, забрави клането!

— Да съм забравела, виж го ти! — ядно отвърна тя.

— Ще идеш ли в града? — попита Теодор. — Юг и Годфроа чакат. Отправиха благодарствени молитви Богу… — той замлъкна, като видя изражението на Елеонор. — Казах им за Белтран.

— И?

Теодор разпери ръце.

— Приеха го като обикновен негодник, който е създавал проблеми и нищо повече. Елеонор, ще дойдеш ли?

— Пропътувах хиляди мили — каза едва чуто тя, притвори очи и отново ги отвори. — Мислех, че ще танцувам на входа на Йерусалим, а ето ме тук, и не искам да влизам в Свещения град. Не искам да гледам още отсечени глави и стени, облени с кръв.

Извърна поглед към черните струи дим, които се издигаха над града.

— Тук, Теодор — тя потупа гръдта си, — тук е Йерусалим. — Това е — тя се наведе напред и погали страната му — лицето на Спасителя. Тук — притисна тя ръка в гърдите му — се крие истинската вяра. Там — тя махна с другата си ръка, — в някоя белосана къщица, с орлови нокти, които се катерят по стените, там е раят.

Остави настрана молитвената си броеница, загърна се по-плътно с наметалото си и се изправи на крака.

— Ами Алберик?

— Би се като истински воин, ранен е, но е добре.

Елеонор се усмихна и протегна ръка.

— Ела, нека да намерим Норбер и Иможен и да ги погребем достойно.

Посочи към ковчежето с прекрасна резба, което лежеше до стола й, същото, което Иможен беше считала за най-важното си притежание.

— В името Божие, Теодор, и в името на моята любов, ще го отнесеш ли в града? Ще го заровиш ли в земята под някой кипарис — тя се усмихна, — а после се върни обратно при мен, и ние двамата ще открием нашия собствен Йерусалим.