Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1глас)

Информация

Източник: http://kleiber.hit.bg/

Автор и съставител: Томислав Вичев

Редактор и коректор: Добринка Стоилкова

Второ преработено и допълнено издание

Книгата излиза с любезното съдействие на проф. Венета Вичева.

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация

Отцепникът
(по Норман Лебрехт)

Карлос Клайбер (1930)

Карлос Клайбер е загадка, може би дори за самия себе си. За него било определено да има далеч по-безопасно (научно) занимание от неговия баща, Ерих, който преживял няколко отчаяни години в Южна Америка след напускането си на Берлинската Опера при конфликта с нацистите. Противно на легендата, Ерих приветствал музикалните дарби на своя син. Когато момчето било на 21 години, баща му казал за него на свой колега: „Има много добър слух и в момента се учи да свири на тимпани — иска да постигне всичко, започвайки от нищото“.

Възрастният Клайбер бил тираничен перфекционист, който е влязъл в историята на музиката с изискването си за 34 пълни репетиции на оркестъра за встъпленито на Wozzeck. Той винаги заплашвал да напусне, ако не постигне своето — „добре, тогава се връщам обратно в Южна Америка!“ — и бил склонен да удвои тарифата си за следващия сезон. „Когато в театъра няма проблеми, аз ги създавам“ би изръмжал той. Неговата американска съпруга — Рут, владеела изкуството да го нервира. При предупреждението, че партера на Ковън Гардън е доста студен, той отказал да репетира, докато не му показали термометър, на който живакът достигал задоволително ниво. Администраторите се смразявали пред него, докато музикантите топло приветствали неговата загриженост за благосъстоянието им — „той винаги беше на наша страна“, казал един от музикантите. Следвоенното състояние на духа в Ковън Гардън бързо се подобрило след неговото пристигане. През 1950 го помолили да стане музикален директор в Лондон и в Metropolitan Opera — но той отказал и двете. Набързо се върнал в Източен Берлин, но не могъл да понесе комунистическия режим и продължил да се чуди къде да дирижира, неспособен да се установи, защото бил „враг на компромиса“. Някои видели в него Малеровия идеал за художник, „блъскащ главата си в стената докато не пробие дупка в нея“.

Той бил необикновено загрижен за певците. „Давайте тази вечер и не се притеснявайте, всички грешки днес са мои“, им казвал той преди първото вдигане на завесата. „Ако нещо не е наред, погледнете ме и всичко ще се оправи.“ По същия начин той нямал никаква прошка към небрежността и помнел грешките на музикантите с неугасващ гняв дори след двадесет години. На няколко обществени събития той подлагал сина си на язвителен изблик от унижителен критицизъм. Починал през 1956, точно когато Карлос започвал да чиракува в Германските оперни театри. Тяхното сложно взаимоотношение е хвърлило сянка върху цялата противоречива кариера на неговия син.

Карлос Клайбер бързо напредвал през Дуизбург и Дюселдорф към Цюрих. Той станал музикален директор в Щутгарт на 36 годишна възраст, след две години напуснал и никога повече не заел друг постоянен пост. Отклонявал предложенията от звукозаписни компании до 1973; бил на 57 години когато направил дебюта си в Metropolitan Opera и почти на 60 години, когато дирижирал Берлинската Филхармония за първи път. Намалил първоначално богатият си репертоар на едва няколко любими опери — Wozzeck, Boheme, Otello, Rosenkavalier, Elektra, Fledermaus, Traviata и Tristan — по същия начин ограничил списъка със симфонии. Всички те били произведения, с които баща му го е превъзхождал.

За Клайбер-син дирижирането станало нарастващо капризно. Хиперчувствителен към критицизъм, той се отправял към близкото летище при най-лекия намек на несъгласие, карайки организаторите да изпадат в паника от това, че някой може да каже или напише нещо, което да го обиди. Лондонските мениджъри не простили на критиците, чиито статии за концертите му през 1980 г. провокирали траен бойкот. Когато поемал нова опера, той изисквал цели три седмици за репетиции за многогодишно поставяно произведение като Boheme. Несигурността, обгръщаща всяко негово появяване, генерирала високо напрежение сред изпълнителите, които в последствие били приятно изненадани да открият, че той е неизчерпаемо услужлив и достъпен, с най-подробното и ясно темпо измежду всички диригенти. „Не се безпокой“, уверявал той Пласидо Доминго при повторното им завръщане на известната постановка на Otello в Ковън Гардън, „Аз ще те следвам“. Той ужасно се натоварвал. „Как издържа? Това ще го убие!“, казвали музикантите. Рикардо Шаий си спомня неговото изпълнение на Otello в Ла Скала като „най-великото изпълнение, което някога съм виждал в живота си“. Клайбер отказал да запише тази опера, защото не харесал наличната Desdemona. При Boheme в Ню Йорк, и оркестъра, и изпълнителите се изправили в спонтанни овации при първата почивка по време на репетицията. „Никога не съм виждал подобно дирижиране, толкова гъвкаво, толкова подвижно“, казал един от музикантите. Управителят на Metropolitan Opera се промъквал на репетиция дебнешком в кабинката си да го наблюдава; ако го забележел, Клайбер можел да си тръгне със скандал.

Той е отказал много повече записи от няколкото, които е направил. За Wozzeck в Дрезден той настоя EMI да открият всички оркестрови партитури, които баща му е подготвял за британската премиера през 1951 и да ги копират за германските музиканти. Със значителни трудности и разходи партитурите били много точно подготвени и пренесени в Германия. На сутринта, когато трябвало да се направят записите, Карлос Клайбер напуснал без обяснение.

Много от тези крайни реакции отразяват отношението на баща му. Спектърът на Ерих се отразява в неговата нежност към музикантите и неумолимост към комерсиалния състав. Той обитава и в неговите изпълнения. Ерих Клайбер е дирижирал Петата симфония на Бетовен за Decca, която дълго време се е считала за, може би, най-енергичния запис. 20 години по-късно Карлос изпълнил симфонията за DG в удивителен интензитет, изпълнение, по-добро дори от това на неговия баща. Такива сравнения го разяряват. Безпогрешно смесеното чувство към неговия безпощаден баща е в корените на загадката Карлос Клайбер. Старите колеги на Ерих се стараят да избягват сина му, страхувайки се от неговите избухливи реакции. „Проблемът на Карлос“, казал един ветеран-продуцент на плочи, „е, че след като Ерих умря, той гледа на целия музикален свят като на заместител. Когато откаже концерт, той убива баща си, когато дирижира голямо изпълнение, той се идентифицира с него.“

Съвършен като диригент, той многократно е заявявал своята омраза към дирижирането. „Аз дирижирам само когато съм гладен“, казал на Херберт Фон Кариан. „Искам да съм зеленчук,“ казал на Леонард Бърнстейн. „Искам да раста в градина, да стоя на слънце, да ям, да пия, да спя, да правя любов и това е.“ Той жестоко брани своя личен живот, живее в планината извън Мюнхен със своята съпруга югославянка, Станка; имат син и дъщеря. Никога не е давал интервю, но се е забавлявал, изпращайки псевдо писма на пресата, включително и атаката срещу Серджу Челибидаке в Der Spiegel. Неговото абстрактно мислене и извънземния му вид прикриват проницателен бизнес ум и прецизна оценка на неговата себестойност. Той сам преговарял за договорите си, винаги когато правил записи. Когато Виенската филхармония го убедила да даде концерт за Нова Година — 1989, Клайбер направил аукцион за своите записи на три телефонни линии с DG, EMI и CBS, собственост на Sony. Залагането започнало при 300 000 германски марки (120 000 британски лири), като Клайбер изисквал прецизни подробности за плановете за всяка запазена марка. Ентусиазмът на Sony вдигнал цената до рекордните половин милион Германски марки, при което Клайбер се обадил на другите две залагащи компании, за да им предаде съжаленията си. „Надявам се, че това няма да се отрази на нашите взаимоотношения за в бъдеще, но Грюнтер от Sony бе толкова разпален“, извинил се той и се покрил, като дал видео правата си на DG. Промотирана от две основни музикални компании, всяка целяща да надмине другата, неговият запис станал моментално бестселър.

Клайбер е всред най-известните живи диригенти и беше първият, към който се обърна Берлинската филхармония, по-скоро в напразна надежда, отколкото в очакване, при смъртта на Караян. Той може да бъде привлекателно скромен — развявайки нотите на Tristan пред минаващ продуцент в Байройт с жалбата „Какво да правя с това? Можете ли да ми дадете някаква проницателна идея?“. Той има шепа лоялни приятели-диригенти. Но малкия брой на постиженията му е диспропорционален на неговите способности и Клайбер все още не дава знак, че ще позволи на света да има малко повече от кратък поглед върху неговия гений. Той е запазил пясъчната независимост, наследена от Ерих, и я е превърнал в бариера срещу външните сили, които контролират музикалната дейност. Но цената на негово съпротивление бе погребването на дарбите му. Ако неговото отношение не претърпи катаклизъм, Карлос Клайбер, подобно на баща си, няма да заеме своето законно място в поколенията диригенти…