Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (9)

9

Събуди се в сивата светлина на лъжливата зора, която арабите наричаха вълчата опашка. Монат, Кац и детето продължаваха да спят. Почеса се малко по местата, раздразнени от сърбежите причинени от острите стръкове на тревата и изпълзя навън. Огънят беше загаснал; листата на дърветата и тревата бяха натежали от влага. Потрепера от студа. Но не почувствува умора или някакви странични ефекти от наркотика както бе очаквал. Откри купчина сравнително запазени сухи от дъжда бамбукови съчки в тревата под едно дърво. Накладе отново огъня с тях и след малко отново се почувствува уютно. После зърна ведрата от бамбук и отпи от водата, която съдържаха. Алиса бе седнала сред купчина трева и го гледаше начумерено. Кожата й беше настръхнала от студа.

— Ела и се сгрей! — подкани я той.

Тя изпълзя от купчината, изправи се, отиде до бамбуковото ведро, наведе се, загреба в шепата си вода и я плисна на лицето си. После коленичи до огъня и си сгря ръцете на един малък пламък. Когато всички са голи, колко бързо и най-срамежливите губят срама си, помисли той.

Малко по-късно долови шумоленето на тревата от изток. Появи се голата глава на Питър Фрайгейт. Фрайгейт излезе от тревата и бе последван от друга гола глава, женска. Последва я и тялото й, мокро, но красиво. Очите й бяха едри и тъмнозелени, а устните й прекалено пълни, за да бъдат наречени красиви. Но останалите черти на тялото й бяха изключителни.

Фрайгейт се усмихна широко. Обърна се и я придърпа до топлината на огъня с ръка.

— Имаш вид на котка, излочила млякото — каза Бъртън. — Какво се е случило с ръката ти?

Питър Фрайгейт изгледа кокалчетата на десния си юмрук. Бяха отекли и кожата на няколко от тях беше надрана.

— Бих се — каза той. Посочи към жената, коленичила до Алиса, която се грееше на огъня. — Снощи беше истинска лудница край реката. Тая дъвка трябва да е съдържала някакъв наркотик. Направо нямаше да повярвате на очите си, ако бяхте видели какви ги вършеха хората долу край реката. Или нямаше да ви впечатлят особено? В края на краищата вие сте Ричард Франсис Бъртън. Но така или иначе, всички жени, дори и най-грозните, влязоха в употреба. Уплаши ми се окото и направо полудях. Блъснах по главите двама мъже с граала и ги проснах. Гонеха едно десетгодишно момиче. Може и да съм ги убил. Надявам се да съм успял. Опитах се да взема момичето с мен, но тя се изтръгна и побягна в нощта.

Реших да се върна тук. Стана ми много гадно от това, което бях причинил на ония двамата, дори и да си го бяха търсили. Наркотикът беше виновен; трябва да бе отприщил потисканите цял живот ярост и безсилие. Така че потеглих насам, за да срещна още двама юначаги, които обаче тоя път преследваха тази жена тук. Мисля, че тя беше против не толкова срещу самия акт, колкото срещу тяхната колективна и едновременна идея, ако ме разбирате какво искам да кажа. Тя пищеше и се дърпаше, и те бяха започнали да я налагат. Така че ги блъснах с юмруците си и ги сритах, след което ги наложих хубавичко с граала си.

И после тръгнах със жената, казва се Логу между другото, и това е всичко, което знам за нея, тъй като не разбирам и думичка от езика й.

Той пак се ухили.

— Но не можахме да стигнем далеч.

Усмивката му се стопи и той потрепера.

— После ни събуди дъждът с мълниите и гръмотевиците си, които връхлитаха върху нас като божи гняв. Не ми се смейте, но си помислих, че това трябва да е Съдния ден, че Господ ни е дарил с еднодневното царство, за да се осъдим самите ние. И после щеше да ни захвърли в кладенеца.

Той се изсмя със свито сърце и каза:

— От четиринайсетгодишна възраст съм агностик, и си умрях такъв на деветдесетгодишна възраст, макар че имах някои планове да извикам свещеник. Но онова малко дете, уплашено от Дядо Господ и адския огън и прокълнаването, още си седи там, не е напуснало стареца. Или младежа, възкресен от мъртвите.

— И какво се случи? — запита Бъртън. — Да не свърши светът с гръм и мълния? Още си жив и здрав, доколкото виждам, и не си отхвърлил наслажденията на греха в лицето на тази млада жена тук.

— Открихме един олтар с граали близо до планината. На около една миля западно оттук. Изгубихме се, скитахме наоколо, измръзнали, мокри, подскачахме при всеки проблясък на мълния около нас. После намерихме олтара. Беше претъпкано от народ, но те бяха изключително приветливи; телата бяха толкова нагъсто, че се сгряхме, въпреки тежкия дъжд който се сипеше върху ни. Накрая заспахме, дълго след като дъждът беше престанал. Когато се събудих, Логу я нямаше около мен. Тръгнах да я търся и я открих. Била се загубила през нощта. Зарадва се като ме видя, и аз също. Има някакво привличане между нас. Може да разбера причината, като я науча да говори английски. Опитах и на френски, немски и малко руски, литовски, галски, всички скандинавски езици, включително финландски, класически нахуатл, арабски, иврит, ирокезки онондага, оджибуейски, италиански, испански, латински, старо- и новогръцки, и още една дузина други езици. И нищо.

— Изглежда сте голям лингвист — отбеляза Бъртън.

— Не мога да говоря на нито един от тях — каза Фрайгейт. — Чета на повечето, но иначе владея само по няколко ежедневни фрази от всеки. За разлика от вас не владея до съвършенство тридесет и девет езика — включително и този на порнографията.

Момъкът изглежда знае доста за мен, помисли си Бъртън. По-късно щеше да се опита разбере колко добре е запознат с биографията му.

— Ще бъда откровен с вас, Питър — каза Бъртън. — Вашият изблик на агресивност направо ме изненадва. Изобщо не съм и допускал, че сте способни да пребиете толкова много хора. Вашата уязвимост към…

— Всичко стана заради дъвката, разбира се. Тя отвори адските вратички на подсъзнанието ми.

Фрайгейт приклекна до Логу и потърка рамо в нейното. Тя го изгледа с леко дръпнатите си очи. Щеше да бъда много красива след като порастеше косата й.

Фрайгейт продължи.

— Придирчив и уязвим съм, защото се боя от гнева, от желанието да творя насилие, чувства, които дремят под повърхността ми. Страхувам се от насилието, защото самият аз съм насилник. Страх ме е какво ще се случи, ако не изпитвам страх. По дяволите, знам какво представлявам от четиридесет години! Макар че нямах никаква полза от това знание!

Той погледна към Алиса и каза:

— Добро утро!

Тя му отвърна с достатъчно весел глас, и дори се усмихна на Логу след като Фрайгейт я представи. От време на време хвърляше поглед към Бъртън и отговаряше на преките му въпроси. Но не искаше да разговаря с него и се обръщаше всеки път към него с каменно лице.

Монат, Кац и момиченцето се присъединиха към огъня, прозявайки се и тримата. Бъртън се разходи малко из лагера и откри че, триестците са изчезнали. Някои от тях бяха забравили да си вземат граалите. Той ги изруга за безгрижието им и си помисли дали и той да не ги зареже в тревата, за да им даде урок. Но размисли и ги постави във вдлъбнатините на олтарния камък.

Ако собствениците ми не се върнеха, щяха да ходят гладни, освен ако някой не се смилеше и разделеше храната си с тях. А междувременно тяхната им в граалите щеше да си остане непокътната. Той не можеше да ги отвори. Предишният ден бяха открили, че само собственикът на граала е в състояние да си го отваря. След като няколко експерименти с една дълга пръчка бяха стигнали до извода, че собственикът трябваше да докосне граала си с пръстите или с някоя друга част от тялото си, за да отвори капака. Съгласно теорията на Фрайгейт граалът съдържаше механизъм, който реагираше на специфичното разположение на кожния потенциал на отделния човек. Или пък имаше вграден детектор за мозъчните вълни на индивида.

Небето се бе покрило с ярката синева на деня, макар и слънцето да беше все още от другата страна на високите 20 000 фута източни планини. След около половин час каменният олтар с граалите изригна гръмотевично сините пламъци. Гръмотевицата прехвърли реката и ехото й отекна отразено в планината.

Този път граалите им донесоха бекон и яйца, шунка, препечен хляб, мармалад, мляко, четвъртинка пъпеш, цигари, и чаша пълна с тъмнокафяви кристали, които според Фрайгейт представляваха бързоразтворимо кафе. Той изпи чашата с мляко, изплакна я с вода от бамбуковото ведро, и я сложи върху огъня. Водата скоро завря и той сипа една чаена лъжичка кристали в нея след което я разбърка. Кафето имаше чудесен вкус, и имаше достатъчно още за шест чаши кафе. После Алиса сипа от нейните кристали във водата преди да я нагрее и откри, че не беше необходимо да я слага на огъня. Водата си кипна сама три секунди след сипването на кристалите.

След като се нахраниха, изплакнаха контейнерите и ги върнаха в граалите. Бъртън си завърза своя около китката. Възнамеряваше да тръгне на експедиция, и определено нямаше намерение да си оставя граала върху каменния олтар. Макар че нямаше да е от полза на никой, освен на него, като нищо щяха да се намерят зли хора, които да го вземат само за да го гледат после как умира от глад.

Бъртън се захвана с уроците си по английски на момиченцето и Кац, като Фрайгейт накара и Логу да присъства на тях. Фрайгейт предложи да приемат някой универсален език поради многото наречия и диалекти, около петдесет-шестдесет хиляди, използувани от човечеството през неговото съществуване траяло няколко милиона години и които се използуваха сега покрай реката. Ако бяха възкресени всички човешки същества съществували някога, разбира се. В края на краищата той познаваше само няколкото квадратни мили пространство в речната долина, което беше обходил. Но наистина не беше лоша идея да се започне разпространението на есперанто, изкуственият език създаден от полския окулист доктор Заменхоф през 1887 година. Граматиката му беше изключително проста и без никакви отклонения, и звуковите му комбинации бяха относително прости, макар не много леки за произношение от всеки. В основата на речника му лежеше латинският език с много заемки от английския и немския и някои други западноевропейски езици.

— Чувах за него, преди да умра — каза Бъртън. - Но не успях да видя никакви примери от него. Възможно е да се окаже от полза. Но засега ще обучавам детето и Кац на английски.

— Но повечето от хората тук говорят италиански и словенски! — каза Фрайгейт.

— Може и да е вярно, макар още да не сме предприели никакво изследване. Но нямам намерение да векувам тук, да го знаете.

— Трябваше да се досетя — промърмори под носа си Фрайгейт. — Винаги сте били неуморен; търкалящият се камък мъх не хваща.

Бъртън го изгледа злобно и започна урока. За приблизително петнайсет минути той ги въведе в разпознаването и произношението на деветнайсет съществителни и няколко глагола: огън, бамбук, граал, мъж, жена, момиче, ръка, крака, око, зъби, ям, ходя, тичам, разговарям, опасност, аз, ти, те, нас. Имаше намерение да научи и от тях толкова, колкото им предадеше. Нямаше да мине много време и щеше да говори езика им, колкото и труден да се окажеше.

Слънцето се показа над билото на източния хребет. Въздухът се затопли и те угасиха огъня. Беше започнал втория им ден от живота след възкресението. А знаеха за окръжаващия ги свят почти толкова, колкото и през изминалия ден. Можеха само да гадаят какво ги очакваше в бъдеще или каква съдба им беше подготвил Той, който решаваше съдбините им.

Големият нос на Лев Руак се промуши през тревата и собственикът му произнесе:

— Ще ми позволите ли да се присъединя към вас?

Бъртън кимна и Фрайгейт каза:

— Разбира се, защо не?

Руак се измъкна от тревата. Последва го ниска и бледокожа жена с едри кафяви очи и красиви деликатни черти. Руак я представи като Таня Каувиц. Бил се запознал с нея предната нощ и останали заедно, тъй като имали много общи неща. Тя имаше рускоеврейски произход, родена беше през 1958 година в Бронкс, Ню Йорк Сити, станала учителка по английски, омъжила се за бизнесмен който станал милионер и починал когато тя била на четиридесет и пет години, като я оставил свободна да се омъжи за мъжа, в когото била влюбена в продължение на петнадесет години. Шест месеца по-късно починала от рак. Информацията я поднесе Таня, а не Лев, и при това на един дъх.

— Снощи беше истински ад там долу — каза Лев. — Наложи се двамата с Таня да избягаме в гората, за да си спасим живота. Така че реших да ви потърся и да ви помоля да ни вземете при вас, ако е възможно. Извинявам се много за прибързаните ми забележки вчера, мистър Бъртън. Мисля, че наблюденията ми бяха верни, но становищата, за които говорех, трябва да се разглеждат в светлината на вашите взаимоотношения с другата страна.

— Ще поговорим и за това, има време — каза Бъртън. — По времето, когато написах книгата, страдах от злобните и зловещи лъжи на лихварите от Дамаск, които…

— Но разбира се, мистър Бъртън — каза Руак. — Както искате, нека бъде по-късно. Просто исках да наблегна на факта, че ви считам за много способен и силен човек, и бих искал да се присъединя към вашата група. Ние сме в състояние на анархия, ако въобще анархията може да се нарече състояние, и мнозина от нас се нуждаят от защита.

Бъртън не обичаше да го прекъсват. Той се озъби и изрече:

— Много ви моля да не ме прекъсвате, докато ви обясня. Аз…

Фрайгейт се изправи и каза:

— Ето ги и другите. Чудя се, къде ли са били?

Но не всички се бяха завърнали. От отделилите се деветима души сега тук имаше само четирима. Мария Тучи обясни, че те тръгнали през нощта след като дъвкали дъвката, и накрая спрели при един от големите огньове на открито в равнината. След което се случили много неща; последвали побоища и атаки на мъже върху жени, мъже срещу мъже, жени срещу мъже, жени срещу жени, дори се нахвърляли и върху децата. Групата им се разделила в последвалия хаос, тя успяла да се намери с другите трима едва час по-късно, като търсила сред хълмовете каменен олтар да си зареди граала.

Лев допълни няколко подробности. Резултатите от дъвченето на наркотичната дъвка били трагични, забавни, или приятни, очевидно в зависимост от индивидуалните реакции. Освен несъмненият афродизиаков ефект, проявил се при много хора, дъвката притежаваше и много други. Например една семейна двойка починала в Опчима, предградие на Триест, през 1899 година. Те възкръснали на шест крачки един от друг. Плакали дълго от радост, че били и сега заедно, докато толкова други двойки били разделени. Благодарили на Господ за щастието, с което ги дарил, макар че подхвърляли на висок глас коментарии, че светът не бил това, което им били обещавали. Но те били прекарали заедно половин век и сега се канели да бъдат заедно до края на вечността.

Само няколко минути след като сложил дъвката в устата си мъжът удушил жена си, захвърлил тялото й в реката, сграбчил друга в прегръдките си и побягнал към мрака в гората заедно с нея.

Друг мъж пък се качил върху каменния олтар и цяла нощ държал реч, дори и в дъжда. Той демонстрирал на малцината, които можели да го чуят, и на още по-малкото, които го слушали, принципите на едно съвършено общество и как могат да ги претворят в живота. На зазоряване вече бил толкова прегракнал, че загубил гласа си. А докато бил на Земята, едва ли бил и два пъти пред изборните урни.

Един мъж и една жена, отвратени от животинската атмосфера, завладяла хората, се опитали насилствено да разделят двойките. Резултатите се изразили в отоци, разбити носове, разцепени устни, и две мозъчни сътресения, и двете понесени от смелчаците. Някои жени и мъже прекарали нощта на колене молейки опрощение за греховете си.

Имало пребити, изнасилени и убити деца, а някои от тях претърпели и трите. Но не всички се поддали на всеобщата лудост. Голям брой възрастни защитили децата, или поне се опитали да го сторят.

Руак описа отчаянието и отвращението на един хърватин-мюсюлманин и друг австрийски евреин, тъй като граалите им сервирали свинско. Някакъв индус крещял с цяло гърло ругатни, защото граалът му предложил месо.

Четвърти мъж пък, който се окайвал, че са попаднали в ръцете на дявола, захвърлил цигарите си в реката.

Няколко души го попитали защо не ги е дал на тях, след като не ги иска. Той им отговорил, че тютюнът бил дяволско изобретение; бил плевелът създаден от Сатаната в Рая. Друг мъж се обадил, че е можел поне да си раздели цигарите с тях, и че нищо не би загубил от тая постъпка.

— Бих искал да хвърля в реката цялата тая дяволска напаст! — изкрещял той в отговор.

— Ти си непоправим идиот и луд за връзване! — изкрещял му друг и го цапнал в зъбите. Преди тютюноненавистникът да успее да стане от земята, притичали и другите и го заритали.

По-късно тютюноненавистникът се изправил с голямо усилие, залитайки и плачейки от яд, и изплакал:

— Какво съм направил за да заслужа това, о Господи, Пастирю мой! Винаги съм бил праведен мъж. Давах хиляди лири за благотворителност, три пъти седмично Те почитах в храма Ти, цял живот се борех срещу разврата и корупцията, аз…

— Познавам те! — изкрещяла някаква жена. Била високо синеоко момиче с красиво лице и стройна фигура. — Аз те познавам! Ти си сър Робърт Смитсън!

Той спрял да се жалва и взел да примига към нея.

— Не те познавам!

— Не ме познаваш! А трябва да ме познаваш! Аз съм една от хилядите момичета, които превивахме гръб по шестнайсет часа на ден, шест дни и половина в седмицата, за да можеш да имаш голяма къща на хълма, да се обличаш в скъпи дрехи, и да могат твоите кучета и коне да се хранят по-добре от нас! Аз бях едно от момичетата в твоята фабрика! Баща ми ти беше роб, майка ми ти беше роб, братята и сестрите ми, които не бяха на смъртно легло или не бяха умрели от твърде оскъдната или твърде лошата храна, мръсните легла, каменните прозорци, и от ухапванията на плъховете, и те бяха твои роби! Една от твоите машини отряза на баща ми ръката, и ти го изрита без да му дадеш и едно пени. Майка ми почина от бялата чума. Аз кашлях и храчех кръв, мой баронете, докато ти се тъпчеше с хубава храна и се люлееше на стола си люлка и дремеше в големия си и скъп трон в църквата и даваше хиляди лири, за да нахранят с тях умиращите от глад азиатци, и изпращаше мисионери да посвещават умиращите от глад в Африка в правата вяра! Аз умирах от туберкулоза, и трябваше да стана уличница, за да издържам малките си братчета и сестричета. И хванах сифилис, ти мръсно и долно кръвожадно копеле, защото ти искаше да изпиеш и последната капка кръв и пот, които имах аз и всички останали бедни дяволи като мен! Умрях в затвора, защото ти нареди на полицията да се разправила безмилостно с проституцията! Ти… ти…!

Смитсън първоначално почервенял, после побледнял. После се оперил, озъбил се на жената и креснал:

— На вас, курвите, винаги някой ви е крив за сърбеливите ви сливи, дето вечно не са начесани! Но Господ знае, че аз винаги съм бил праведен!

Той се обърнал и си тръгнал, но жената го догонила и замахнала с граала си към него. Граалът изсвистял във въздуха, но някой извикал, той се обърнал и се завъртял да отбегне удара, който малко останало да му отнесе половината череп.

Смитсън побягнал покрай жената преди тя да се опомни и бързо се изгубил в тълпата. За нещастие, каза Руак, малцина разбрали какво става, защото там хората почти не говорели английски.

— Сър Робърт Смитсън — каза Бъртън. — Ако не греша, той притежаваше фабрики за преработка на памук и желязо в Манчестър. Беше известен със своята филантропска дейност и с добрите си дела сред езичниците. Умря през 1870 гадина или някъде там на осемдесет години.

— И вероятно убеден, че ще бъде възнаграден за това в небесата — каза Лев Руак. — Разбира се, едва ли му е идвало наум, че е бил такъв масов убиец.

— Ако не е бил той, друг е щял да бъде на неговото място!

— Вечното оправдание на всички алчни хора през цялата човешка история — каза Лев. — И това по времето, когато индустриалисти във вашата страна се погрижиха заплатите и условията на труд във фабриките им да бъдат подобрени. И Робърт Оуен беше един от тях.