Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (8)

8

Приключиха с храната и върнаха съдовете по местата им в граалите. Тъй като наблизо нямаше вода, налагаше се да изчакат до сутринта, за да ги измият. Фрайгейт и Кац се бяха изхитрили да направят няколко ведра от отделни парчета гигантски бамбук. Американецът се предложи за доброволец да донесе вода от реката, ако се намери някой да го придружи. Бъртън се зачуди на инициативата му. Но после погледна Алиса и разбра подтика му. Фрайгейт явно се надяваше да открие взаимност в нечие женско сърце. Той очевидно приемаше като свършен факт симпатиите на Алиса Харгрейвз към Бъртън. А и другите жени, Тучи, Малини, Капоне и Фиори вече бяха направили избора си съответно върху Галеаци, Бронтич, Роко и Джунта. Бабич беше отпрашил нанякъде, вероятно по същата причина, поради която искаше да се махне и Фрайгейт.

Монат и Кац тръгнаха с Фрайгейт. Небето внезапно се беше покрило с огромни искри и гигантски облаци от светещ газ. Блясъкът на гигантските звездни купове, сред които се открояваха звезди толкова големи, че изглеждаха като късове от земната луна, и сиянието на облаците ги ужасяваше и ги караше да се чувствуват микроскопични и нищожни в безкрайния космос.

Бъртън се изтегна на гръб върху една купчина листа и запуфка с пурата си. Беше превъзходна; по негово време в Лондон би струвала най-малко шилинг. Вече не се чувствуваше нищожен и пренебрегнат. Звездите бяха много далеч, а той беше жив. Никоя звезда не можеше да знае какъв чудесен вкус има една скъпа пура. Или да има дори далечна представа за наслаждението, което може да достави топлото и гъвкаво тяло на жената до него.

От другата страна на огнището лежаха полускрити или не се виждаха въобще из тревата хората от Триест. Алкохолът ги беше отпуснал, въпреки че част от опиянението можеше да е дошло и от радостта, че пак са живи и млади. Кикотеха се, смееха се и се търкаляха напред-назад из високата трева, като вдигаха силен шум докато се целуваха. И след малко взеха да се отделят и да се уединяват по двойки в мрака. Без да вдигат толкова силен шум.

Момиченцето бе заспало край Алиса. Отблясъците от огъня изваждаха от мрака красивото аристократично лице на Алиса, плешивата й глава, вълшебното й тяло и дългите крака. Бъртън внезапно усети, че възкресението е било пълно. Той определено не беше вече престарелия човек, който през последните шестнайсет години от живота си бе платил непосилната цена за всичките прекарани от него трески и заболявания, пресушили го в тропиците. Сега отново беше млад, здрав, и обладан от стария неуморим демон.

Но той бе обещал да я брани. Нямаше право да предприема каквото и да било, което можеше да бъде изтълкувано като опит да се възползува от обстоятелствата.

Е, тя не беше единствената жена на тоя свят. Всъщност всички жени на света бяха негови, ако не на разположение, то поне на теория. Това щеше да бъде така, ако на тая планета наистина бяха възкреесени всички живели някога на Земята. Тя беше просто една от многото милиарди (някъде около тридесет и шест милиарда, ако преценката на Фрайгейт се окажеше вярна). Но нямаше доказателства за това.

Най-лошото беше, че Алиса можеше да се окаже наистина единствената за него на света, най-малкото поне за момента. Той не можеше просто така да стане и да се отдалечи в мрака на лов за друга жена, защото това означаваше да ги изостави беззащитни — нея и детето. Определено нямаше да се чувствува спокойна и в безопасност с Монат и Кац, нито пък той можеше да я упрекне за това. Бяха отчайващо отблъскващи. Не можеше да я довери и на Фрайгейт — ако той въобще се върнеше през нощта, нещо в което Бъртън силно се съмняваше — защото не познаваше чак дотам момъка.

Той внезапно се изсмя на глас на тая ситуация. А беше решил да чукне нещо през нощта! Тая мисъл така го разсмя, че той не можа спре дори и когато Алиса го запита какво му става.

— Повече, отколкото можеш да си представиш — каза той, като се обърна с гръб към нея.

Протегна ръка към граала и извади последния артикул. Представляваше малко плоско парче розово на цвят вещество. Фрайгейт беше подметнал преди да тръгне, че неизвестните им благодетели трябва да са били американци. Иначе не биха се сетили да им осигурят и дъвка.

Заби остатъка от пурата си в земята и я угаси, след което пъхна ароматното парче в устата си.

— Има странен, но приятен вкус — каза той. — Няма ли да опиташ твоята?

— Изкушавам се, но сигурно ще изглеждам като преживяща крава с това нещо в устата си.

— Престани с тоя етикет — каза Бъртън. — Едва ли съществата с такава власт над природата да ни възкресят ще имат толкова вулгарен вкус.

Алиса се усмихна леко и каза:

— Наистина не знам — и пъхна дъвката в устата си.

Известно време дъвкаха мълчаливо, като се гледаха един друг през огъня. Тя не издържаше погледа му повече от няколко секунди.

— Фрайгейт спомена, че ви познава — каза той. — Но не лично. Ще ми кажете ли коя сте, като ми простите нечуваното любопитство?

— Между мъртвите не може да има тайни — отвърна тя леко. — Или пък измежду бившите мъртъвци.

Родното й име било Алиса Плезънс Лидъл, родила се на 25 април 1852 година. (Аз съм бил на тридесет години тогава, отбеляза си той.) Била пряк потомък на Крал Едуард III и сина му, Джон от Гонт. Баща й бил декан на християнския църковен колеж в Оксфорд и съавтор на един знаменит гръцко-английски речник (Лидъл и Скот! блесна внезапно пред Бъртън). Имала щастливо и безоблачно детство, отлично образование, и познавала много от знаменитите хора на нейната епоха: Лорд Гладстон, Матю Арнълд, Уелският принц, който бил оставен под попечителството на баща й докато учел в Оксфорд. Съпругът й бил Реджиналд Джервис Харгрейвз и тя много го обичала. Той бил „човек от провинцията“, обичал много лова, риболова, да играе крикет, да отглежда дръвчета, и да чете френска литература. Имала трима сина, всичките капитани, двама от които загинали в Първата световна война 1914–1918. (За втори път през този ден Бъртън чуваше за тя война).

Тя говореше безспир сякаш алкохол й беше развързал езика. Или сякаш искаше да издигне преграда с приказките си между себе си и Бъртън.

Говореше за Дайна, домашното котенце, което беше обичала много през детските си години, за големите дървета в ботаническата градина на съпруга й, как баща й всеки ден кихал точно в дванайсет на обяд когато работел върху речника, и никой не можел да разбере защо… как на осемдесетгодишна възраст й била присъдена титлата доктор на науките от университета в Колумбия, САЩ, за важната роля, която изиграла при създаването на знаменитата книга на мистър Доджсън. (Тя пропусна да спомене заглавието и Бъртън, макар и запален читател, не си спомняше писател с такова име).

— Това наистина беше златен следобед — каза тя, — въпреки официалната метеорологична сводка. Бях на 10 години, а денят беше 4 юли 1862 година… сестра ми и аз носехме черни обувки, бели мрежести чорапи, бели памучни дрехи, и шапки с големи периферии.

Очите й бяха широко отворени и тя потръпваше от време на време сякаш някаква борба протичаше в душата й и тя заговори дори още по-бързо.

— Мистър Доджсън и мистър Дъкуърт носеха кошниците с провизиите… отплавахме с лодка от моста Фоли на река Айсис нагоре по течението. Мистър Дъкуърт беше на греблата; пръските хвърчаха от тях и падаха като стъклени сълзи върху гладката повърхност на Айсис, и…

Последните й думи се счуха на Бъртън като изкрещени с всичка сила срещу него. Той се вгледа удивен в нея. Устните на Алиса продължаваха да се движат като при нормална реч. Очите й се бяха приковали в него, но погледът й сякаш преминаваше през тялото му устремен във вечността. Ръцете й бяха полуповдигнати, сякаш се беше изненадала от нещо и не можеше да ги помръдне.

Всеки звук долиташе до ушите му многократно усилен. Чуваше дишането на детето, биенето на сърцето й и на това на Алиса, куркането на червата на Алиса и шумът с който вятърът се промъкваше сред листата. Някъде отдалеч долетя нечие стенание.

Той се изправи и се заслуша. Какво ставаше? Защо му се бяха усилили така сетивата? Защо чуваше толкова добре техния пулс, а изобщо не можеше да долови своя? Знаеше съвсем точно формата и текстурата на тревата под стъпалата си. Дори осъзнаваше, че долавя сблъсъка на отделните молекули на въздуха с тялото му.

Алиса също се изправи.

— Какво става? — запита тя и гласът й го облъхна като порив на ураганен вятър.

Не й отговори нищо; не отделяше погледа си от нея. Сега му се струваше че вижда тялото й за пръв път. И за пръв път виждаше и нея. Цялата Алиса.

Тя го приближи с ръце разтворени за прегръдка, полупритворени очи и влажна уста. Олюля се и простена:

— Ричард! Ричард!

И спря; очите й се разтвориха широко. Пристъпи към него и ръцете й се отпуснаха.

— Не! — изплака тя, обърна се и побягна в мрака между дърветата.

Той остана няколко секунди неподвижен. Не беше възможно тя да не го обича. Тя, която той обичаше така, както не беше обичал никоя жена през живота си.

Сигурно го предизвикваше. Не можеше да е другояче. Той побягна след нея с името й на уста.

Опомниха се едва часове по-късно, когато дъждът се изсипа върху тях. Или наркотичният ефект бе отшумял, или студената вода го беше прогонила, защото и двамата изплаваха едновременно от състоянието на екстаз и еуфория. Тя го изгледа втренчено при проблясъка на една мълния, изкрещя пронизително и го отблъсна с всички сили.

Той падна върху тревата, но успя да напипа глезена й докато тя се опитваше да избяга от него на четири крака в мрака.

— Какво ти става? — изрева той.

Алиса спря да се дърпа. Седна на тревата до него, зарови лице в свитите си колене и се разтърси в ридания. Бъртън се изправи, дръпна я за брадичката и я накара да погледне нагоре. Някъде наблизо отново удари мълния и освети изкривеното й лице.

— Ти обеща да ме браниш! — изкрещя му тя в отговор.

— Поведението ти не беше на жена, която иска защита — възрази той. — Не съм ти обещавал да те браня срещу естествените човешки импулси.

— Импулси! — каза тя. — Импулси! Господи, никога през живота си не съм вършила нищо подобно! Винаги съм била праведна! Бях девствена когато се омъжих, и бях вярна на съпруга си през целия ми живот! А сега… с един напълно непознат! Просто ей така! Не знам какво ми стана!

— Значи се изложих! — каза Бъртън и избухна в смях.

Но не успя да прогони чувството на съжаление и мъка. Ако тя беше изразила желанието си с ясното съзнание какво прави, тогава той не би имал и най-малкото угризение на съвестта. Но тая дъвка съдържаше някакъв мощен наркотик, който ги беше разкрепостил до състоянието на любовници, чиято страст не познаваше граници. Нейната активност беше достойно отражение на неговата; бе проявила изкусителното майсторство на одалиска от турски харем.

— Не е необходимо да се чувствуваш дори и за миг унизена и да се укоряваш за случилото се — изрече нежно той. — Ти просто не беше на себе си. Всичко е заради този наркотик.

— Аз го направих! — каза тя. — Аз, само аз! Исках го! О, докъде съм паднала!

— Не си спомням да съм ти предлагал някакви пари.

Не искаше да й причини болка с безсърдечието си. Искаше само да я накара да изпадне в гняв, за да престане със самоуниженията си. И успя. Тя скочи към него и задра гърдите и лицето му с нокти. Крещеше му в очите мръсотии, които една дама от викторианското общество изобщо не следваше да знае.

Бъртън я улови за китките, за да спре атаките й, и я укроти, докато тя продължаваше да крещи в лицето му. Накрая, когато тя се отпусна и захлипа, той нежно я поведе обратно към мястото на лагера им. Огънят беше изгаснал. Той разчисти горния слой пепел и хвърли стиска трева, запазила се суха в една от гънките на близкото дърво. В светлината на новия огън зърна момиченцето да спи сгушено между Кац и Монат, затрупано грижливо под купчина трева до желязното дърво.

— Не се доближавай — каза тя. — Не искам да те виждам повече! Ти ме обезчести, опозори ме! Ти ме омърси! И след като ми обеща, че ще ме браниш докрай!

— Замръзвай, щом така ти е по-добре — отвърна той. — Канех се да ти предложа да се сгушим заедно, за да се топлим. Но ако искаш да спиш на студа, няма да ти преча. Пак ти повтарям, че това, което се случи между нас, беше породено от наркотика. Ти нямаш абсолютно никаква вина. Всъщност, не. Не беше породено. Наркотиците не пораждат действия или постъпки; те просто премахват субективните пречки да бъдат извършени. Нашите нормални сдържащи реакции просто бяха премахнати, и нито един от двама ни няма право да упреква себе си или другия.

Но въпреки това бих бил лъжец, ако ти кажа, че не изпитах наслаждение, и ти също би била неискрена, ако го отречеш. Така че какъв е смисълът от това самоизтезаване?

— Аз не съм животно като теб! Аз съм добродетелна жена, която има страх от Бога!

— Без съмнение — каза сухо Бъртън. — Все пак, позволи ми да наблегна на едно нещо. Аз много се съмнявам, че ти би се осмелила да направиш това, което стана, ако дълбоко в сърцето си не го беше желала. Наркотикът премахна задръжките ти, но това съвсем не означава, че той те е принудил да го направиш. Желанието ти вече е било там. И всяко действие, произтекло в резултат на наркотика, е бил твой съзнателен избор, израз на твоето желание.

— Знам го! — изкрещя тя. — Не си мисли, че съм някаква проста селска слугиня! Имам глава! И знам какво съм направила и защо! Само че никога не съм предполагала, че мога да бъда такава… такава личност! Но явно винаги съм била такава! Винаги!

Бъртън се опита да я успокои, да й обясни че всеки има в душата си нежелани и тъмни стихии. Посочи й за пример догмата с първородния грях, която илюстрираше примера му; след като тя беше човек, тя беше подвластна на тия тъмни и мрачни въжделения в душата й. И така нататък. Но колкото повече се опитваше да я успокои, толкова по-зле се чувствуваше тя. Накрая се предаде, разтреперан от студ и изтощен от безплодния спор. Вмъкна се между Монат и Кац и гушна в прегръдките си заспалото телце на момиченцето. Топлината на трите тела и топлото одеяло от изсъхналата трева го отпуснаха и успокоиха. Вече заспиваше, когато усети хлипането на Алиса, която се вмъкваше до него под купчината трева.