Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (7)

7

Бъртън се разтревожи.

— Враговете ми разпространяваха тези безпочвени и злобни слухове — каза той. — Но всеки, запознат с фактите и живота ми, ще потвърди, че това е лъжа. А сега мисля, че вие…

— Предполагам, че не сте написали Евреинът, Циганинът и Ислямът? — изрече Руак, като изсумтя презрително.

— Аз съм — отвърна Бъртън. Лицето му поруменя и като погледна надолу тялото си, видя че и то аленееше. — А сега, след като ме прекъснахте така грубо, мисля, че е по-добре да си вървите. Ако беше в предишния ми живот, вече да съм ви сграбчил за гушата. Мъж който ми говори по този начин, е длъжен да подкрепи с доказателства думите си. Но тъй като това е действително много необичайна ситуация възможно е да не сте били на себе си. Не знам. Но ако не ми се извините веднага, или си отидете, или тук ще има трети труп.

Руак стисна юмруци и изгледа злобно Бъртън; после се завъртя и си тръгна.

— Какво е това нацист? — запита Бъртън Фрайгейт.

Американецът му обясни доколкото можеше.

— Имам толкова много да уча за времето след моята смърт — каза Бъртън. — Този мъж греши. Аз не съм нацист. Казвате, Англия се е превърнала във второстепенна сила? Само за петдесет години след смъртта ми? Не мога да повярвам.

— Защо да ви лъжа? — запита го Фрайгейт. — Не го преживявайте толкова тежко. Към края на двайсети век тя наистина се възроди по един много интересен начин, макар и не за дълго…

Бъртън усещаше гордост за родината си като слушаше американеца. Макар че Англия го беше третирала повече от пренебрежително през целия му живот, и той винаги бе имал лудото желание да се измъкне от острова всеки път, когато се озовеше на него, цял живот бе защитавал до смърт Отечеството си. И беше посветил живота си на кралицата.

Той се обърна рязко към Фрайгейт:

— Защо не ми казахте, че сте ме познали?

— Исках да съм сигурен. А и освен това нямахме много време за социални контакти — каза Фрайгейт. — Или за каквито и да било други — добави той, като хвърли страничен поглед на вълшебната фигура на Алиса Харгрейвз.

— Познавам и нея — каза той — ако, разбира се, тя е жената, за която я вземам.

— Знаете повече от мен — отвърна Бъртън.

Той спря. Бяха изкачили склона на първия хълм и стояха на върха му. Отпуснаха тяло на земята под един смолист бор.

Кац незабавно коленичи край трупа с кремъчния си нож в ръка. Повдигна глава към небето и изрече бързо няколко фрази представляваха очевидно религиозен напев. И след това, преди още другите да успеят да реагират, заби ножа си в трупа и му извади черния дроб.

Повечето от групата изпищяха в ужас. Бъртън изгрухтя. Монат само гледаше втренчено.

Страховитите зъба на Кац се впиха в кървавия орган и отгризнаха солидно парче. Масивните му мускулести челюсти задъвкаха и той полупритвори очи в наслада. Бъртън пристъпи към него и протегна ръка очевидно с намерението да го възпре. Кац се ухили широко и му отряза едно здраво парче от дроба, след което му го протегна. Беше много изненадан от отказа на Бъртън.

— Канибал! — изрече Алиса Харгрейвз. — О, Господи, мръсен, вонящ канибал! И това било задгробният живот!

— Той не е по-лош от който и да било наш предшественик — каза Бъртън. Беше се оправил от шока и дори изпитваше наслаждение — не голямо — от реакцията на останалите. — В земя, където и малкото храна представлява голяма ценност, постъпката му е акт на оцеляване. Е, това поне решава проблема ни как да изкопаем гроб без необходимите за целта инструменти. А и ако се окаже, че сме сбъркали за предназначението на граалите, то много скоро ще последваме примера му!

— Никога! — изрече Алиса. — По-скоро бих умряла!

— Много скоро ще ви се наложи да направите своя избор — отвърна студено Бъртън. — Предлагам да се оттеглим и да го оставим да си довърши вечерята. Това не ми действа добре на апетита и намирам, че маниерите му на хранене са не по-малко отблъскващи от тези на един американски граничен жител. Или пък на един провинциален прелат — добави той заради Алиса.

Отдалечиха се и се скриха от погледа на Кац зад едно от големите напукани дървета.

— Не го искам около мен — каза Алиса. — Той е животно, отвратително животно. Ами че аз не бих се чувствувала и секунда в безопасност с него до мен!

— Вие ме помолихте за защита — каза Бъртън. — И аз ще ви я осигурявам дотогава, докато не сте се отделили от групата. Но това означава, че вие трябва да изпълнявате моите разпореждания. А едно от тях е, че маймуночовекът остава с нас. Имаме нужда и от силата му и от уменията му, които са точно за тия условия, в които сме се озовали. Превърнали сме се в първобитни хора; следователно трябва да се учим именно от тях. Той остава с нас.

Алиса огледа останалите с мълчалив призив за подкрепа в очите си. Монат изви вежди. Фрайгейт повдигна рамене и каза:

— Мисис Харгрейвз, ако е възможно, забравете своите нрави, своите условности. Ние не се намираме в съответния викториански рай за благородници. Или, което е по-право, не се намираме в нито един от описаните райски кътчета. Просто не можете да се държите и да разсъждавате по начина, по който сте го правили на Земята. Като ви гледам, произлизате от общество, където жените се покриваха от главата до петите с дрехи и само видът на едно голо женско коляно беше достатъчен да заблъска мъжкото сърце. И въпреки това не страдате от срам поради голотата си. Видът ви е толкова уравновесен и спокоен, сякаш носите свещенически одежди.

— Това не ми харесва — каза Алиса. — Но откъде-накъде трябва да се чувствувам смутена? Когато всички са голи, никой не е гол. И дори някой ангел да ми донесеше най-хубавата рокля, пак не бих я сложила. Бих била демоде. Пък и фигурата ми си я бива. Виж, ако бях лошо сложена, тогава сигурно бих се чувствувала неловко.

Двамата мъже се изсмяха и Фрайгейт каза:

— Знаменита сте, Алиса. Върхът. Нали мога да ви казвам Алиса? Мисис Харгрейвз ми звучи прекалено официално, особено когато сте без дрехи.

Тя не каза нищо, но се отдалечи и изчезна зад едно голямо дърво.

— Трябва да направим нещо, и то много скоро — каза Бъртън. — Което означава, че някой трябва да се заеме със здравната политика и да има властта да прави закони и да ги налага. Как се създават законодателна, съдебна и изпълнителна власт от такава паплач?

— Да се върнем на по-належащите проблеми — каза Фрайгейт. — Какво ще правим с мъртвеца?

Беше почти толкова блед, колкото и преди малко, когато Кац се беше нахвърлил с ножа си на трупа.

— Сигурен съм, че човешката кожа или черва, обработени по съответния начин, са далеч по-подходящи за връзване на оръжията от тревните стръкове. Възнамерявам да отрежа няколко ивици. Ще ми помогнеш ли?

Само вятърът шумолящ из листата и тревата наруши мълчанието. Слънцето печеше здраво и потта бързо изсъхваше на вятъра. Не се чуваха крясъци на птици, или жужене на насекоми. И само пронизителният глас на момиченцето наруши тишината. Алиса й се обади иззад дървото и детето се затича към нея.

— Ще се опитам — каза американецът. — Но не знам дали ще мога. Малко множко ми дойде за днес.

— Постъпи, както намериш за добре — каза Бъртън. — Но първият, който ми помогне, ще разполага с надеждните върви. Така оръжията ти няма да те подведат.

Фрайгейт преглътна шумно и каза:

— Ще дойда.

Кац още клечеше в тревата до тялото, като държеше кървавия къс месо в едната ръка и окървавения нож в другата. Той се ухили с окървавените си устни като видя Бъртън и му отряза парче черен дроб. Бъртън поклати глава. Другите — Галеаци, Бронтич, Мария Тучи, Филипо Роко, Роза Налми, Катерина Капоне, Фиоренца Фиори, Бабич и Джунта вече се бяха махнали от кървавата сцена. Бяха се сгушили от другата страна на един мощен бор и разговаряха на италиански с приглушен глас.

Бъртън приклекна до тялото, приложи върха на ножа и премери точно от над дясното коляно до ключицата. Фрайгейт стоеше до него и гледаше втренчено. Бе побледнял още повече и не можеше да овладее треперенето си. Но издържа гледката на отделянето на две дълги ивици кожа от мъртвото тяло.

— Ще опиташ ли? — запита го Бъртън.

Преобърна тялото, за да може да отдели още по-дълга ивица. Фрайгейт пое окървавения нож и заработи с него. Зъбите му тракаха неудържимо.

— Не толкова дълбоко — каза Бъртън след малко. — Сега пък режеш много плитко. Дай ми ножа. Виж как става!

— Имах един съсед който дереше зайците си зад гаража. Първо им трошеше вратовете и после им пореше гърлата — каза Фрайгейт. — Веднъж го гледах и ми беше достатъчно.

— Не можеш да си позволиш да бъдеш гнуслив или със слаб стомах — каза Бъртън. — Живеем в първобитен по своите условия свят, и за да оцелеем, трябва да се нагодим към тях. Никой не ни пита.

Бронтич дотича до тях. Беше висок слаб словенец; на времето беше имал кръчма.

— Току-що открихме още една от тия каменни гъби — каза той. — На около четиридесет ярда оттук е. Беше закрита зад някакви дървета в една долчинка.

Първоначалното желание на Бъртън да поиздевателствува малко над Фрайгейт беше отминало. Стана му жал за момъка.

— Питър, защо не отидеш да поразгледаш гъбата? — каза той. — Щом имаме тук под ръка една такава, няма смисъл да бием толкова път обратно до оная на брега.

Той подаде на Фрайгейт граала си.

— Пъхни го в някоя дупка, но не забравяй да си отбележиш къде точно го слагаш. Накарай и другите да направят същото. Провери дали си отбелязват къде точно поставят граалите си. Не бих искал да има никакви скандали после на тая тема. Разбираш ме, нали?

Странно, но Фрайгейт не прояви особена охота да се възползува от случая. Изглежда, чувствуваше, че се беше изложил много с проявената си слабост. Остана за момент на място, като премести няколко пъти тежестта си от единия на другия крак и въздъхна тежко. След малко, когато Бъртън беше започнал да остъргва вътрешната страна на парчетата кожа, се отдалечи. В едната ръка носеше двата граала, а в другата каменната си брадва.

Бъртън спря работа веднага след като американецът се скри от погледа му. Беше го интересувал само процеса на отделяне на кожата и възможността за дисекция на тялото, след което да извади вътрешностите му. Но на този етап не можеха да съхранят кожите. Съществуваше вероятност кората на наподобяващите дъбове дървета да съдържа танин, който в комбинация с други вещества да превръща човешката кожа в кожено изделие. Но докато успееха да го направят кожата най-вероятно щеше да изгние. Но въпреки това стореното не беше загубено време. Каменните ножове се оказаха удивително ефикасни и плюс това си беше освежил знанията за човешката анатомия. На млади години в Пиза двамата с брат си Едуард се бяха свързали с италиански студенти по медицина от университета. Двамата млади Бъртън научиха много от тях и нито единият, нито другият бяха загубили интерес към анатомията. Едуард беше станал хирург, а Ричард бе присъствал на множество лекции и публични или закрити дисекции в Лондон. Но времето бе изтрило голяма част от наученото.

Слънцето рязко се скри зад планинския хребет. Бледа сянка падна върху него и след няколко минути цялата долина се покри в полумрак. Но небето дълго време остана яркосиньо. Бризът продължаваше да духа със същата сила. Богатият на влага въздух леко захладня. Бъртън и неандерталецът оставиха тялото и се насочиха към мястото, откъдето долитаха гласовете на другарите им. Бяха се скупчили покрай каменния олтар, за който им бе съобщил Бронтич. Бъртън се запита дали нямаше и други такива в подножието на планината, на разстояние приблизително миля един от друг. Този нямаше граал в центъра на площадката си. Може би означаваше, че още не е в готовност да ги нахрани? Реши обаче, че не е така. Беше ясно, че Който и да беше създал каменните олтари за граалите, беше оставил по един в центъра на тези, които бяха близо до реката, защото възкресените щяха да се насочат първо към тях. Докато се доберяха до онези във вътрешността щяха вече да са научили предназначението им.

Подредиха граалите във вдлъбнатините на най-външния кръг. Собствениците им останаха прави или разговаряха, но умът им беше все във граалите. Всички се чудеха кога щяха да се появят следващите сини пламъци, ако въобще се появеха. Повечето им разговори се въртяха все около усещанията на гладните им стомаси. Останалата част представляваха предположения и догадки относно начина по който се бяха озовали на това място. Кой ги беше пренесъл тук, къде бяха Те и какво ги очакваше. Няколко говореха за живота си на Земята.

Бъртън седна под широко разклоненото с гъста корона „желязно дърво“ и се облегна на дебелия напукан ствол. Почувствува смъртна умора, като всички останали, с изключение на Кац. Стържещият стомах и обтегнатите му до скъсване нерви не му помагаха да се отпусне и задряма, макар че приглушените гласове и шумът на листата предразполагаха към сън. Закриваната от околните дървета долчинка, в която се бяха събрали и чакаха, се скътваше в подножието на четири съседни хълма. Беше по-тъмно, отколкото по върховете на хълмовете, но пък беше и по-топло. След малко започна да се смрачава и студът се усили. Бъртън организира бригада за събиране на дърва за огрев. С помощта на ножовете си и каменните брадви насякоха много бамбук и наскубаха купища трева. Бъртън запали една малка купчинка от листа и трева с помощта на нажеженото телче на запалката, но тъй като бяха още сурови, огънят беше слаб и много пушеше. Едва след като добавиха и бамбуковите стъбла се разгоря както трябва.

Внезапна експлозия разтърси пространството и ги накара да подскочат. Някои от жените изпищяха. Съвсем бяха забравили, че трябва да наблюдават олтара с граалите. Бъртън се извърна миг преди високите двайсет фута сини пламъци да се стопят в мрака. Нагорещеният въздух го лъхна, макар и да беше на двайсетина фута от каменната постройка.

Експлозията отзвуча и те се втренчиха в граалите. Бъртън стъпи пръв върху каменната площадка; повечето от останалите не се осмеляваха да стъпят върху камъка толкова скоро след пламъка. Той повдигна капака на граала си, погледна вътре и нададе екзалтиран вик. Другите го последваха и се качиха. Само след минута всички бяха насядали около огъня, ядяха лакомо, възклицаваха от наслада, сочеха си един на друг какво бяха намерили в граалите си, смееха се и се шегуваха. Нещата бяха почнали да се оправят. Който и да ги беше възкресил, се беше погрижил добре за тях.

Храна имаше достатъчно, дори и след целодневното постене, или както се изрази Фрайгейт „след постене продължило половин вечност“. Имаше предвид, както обясни на Монат, че никой не можеше да каже колко време беше изтекло между 2008 година и днешния им ден. Този свят не беше построен за един ден и подготовката на човечеството за възкресение не беше продължила само седем дни. Ако всичко това беше извършено с научни средства, разбира се, а не по свръхестествен начин.

Бъртъновият граал му беше донесъл пържола във формата на куб със страна четири инча; комат черен хляб; масло; картофи и сос; салата от маруля с непознат, но много приятен вкус. Освен това имаше и чаша със 150 грама вълшебен бърбън и още една малка чашка съдържаща четири бучки лед.

Имаше и още неща. Истинско чудо, защото бяха съвсем неочаквани. Малка лула. Торбичка с тютюн за лулата. Три дебели пури. Пластмасов пакет с десет цигари.

— Без филтър са — отбеляза Фрайгейт.

Имаше и по една малка кафява цигара която Бъртън и Фрайгейт помирисаха и изрекоха в един глас:

— Марихуана!

— Изглежда, косите ни отново ще пораснат — каза Алиса, държейки малки метални ножици и черен гребен. — Иначе едва ли щяхме да ги получим. Толкова съм щастлива! Но... те… наистина ли мислят, че ще си сложа такова нещо?

Тя протегна патрон с яркочервено червило.

— Или пък аз? — добави Фрайгейт вдигайки подобен патрон.

— Изключително предвидливи са — каза Монат, като въртеше из ръцете си пакет, който очевидно съдържаше тоалетна хартия. След него извади топка зелен сапун.

Пържолата на Бъртън беше много крехка, въпреки че той самият ги предпочиташе по-сурови. Фрайгейт пък се оплака, че неговата не била опечена добре.

— Очевидно тези граали не изпълняват индивидуалните поръчки на собствениците си — отбеляза Фрайгейт. — Може би това обяснява защо мъжете получихме и червила, докато жените пък се обзаведоха с лули. Това се нарича масово производство.

— Две чудеса за един ден — каза Бъртън. — Ако въобще можем да ги наречем такива. Мен лично повече ме устройва рационалното обяснение и възнамерявам да се добера до него. Засега едва ли някой може да каже със сигурност как са ни възкресили. Но може би вие, хората от двайсети век, имате някаква теория за това вълшебно появяване на тия предмети в едни привидно празни контейнери?

— Ако сравните граала отвън и отвътре — каза Монат — ще забележите, че има разлика от пет сантиметра между височината и дълбочината. Това фалшиво дъно вероятно има вградена вътре граммолекулярна верига способна да преобразува енергията в материя. Енергията очевидно идва от тия изпразвания от скалата. Като допълнение към преобразувателя на енергията в материя граалът трябва да съдържа и граммолекулярни матрици, които да превръщат материята в различни комбинации от елементи и съставки.

Не рискувам да ми се присмеете на моите догадки, защото и ние имахме на нашата планета подобен преобразувател. Мога да ви уверя обаче, че беше доста по-голям от този тук.

— Нещо подобно постигнахме и не Земята — каза Фрайгейт. — Успяхме да получим желязо от чиста енергия още преди 2002 година, но това беше един много скъпоструващ и икономически неизгоден процес.

— Добре — каза Бъртън. — Досега това не ни струваше нищо. Засега…

Той замълча за момент, припомняйки си съня точно преди да се разбуди.

— Плащай — бе казал Господ. — Дължиш за плътта.

Какво бе означавало това? 1890 година той умираше в прегръдките на жена си на Земята, в Триест, молейки за… какво? Хлороформ? Или нещо друго? Не можеше да си спомни. И после дойде забравата. След която се беше пробудил на онова кошмарно място и бе видял неща, които не съществуваха нито на Земята, нито, както беше уверен, и на тая планета. Но онова преживяване не беше сън.