Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (6)

6

Бъртън оглеждаше скалата в подножието на планината. Синьо-черният дребнозърнест камък на самата планина представляваше някаква разновидност на базалт. Но имаше и парчета от кремъкоподобен кварц разпръснати или стърчащи от повърхността на почвата. Изглеждаха, сякаш се бяха откъртили и паднали от стърчащата над главите им скала, следователно имаше вероятност планината да не се състои от базалтов монолит. Той изчегърта ивица от лишея като използува острия ръб на една парче кварц. Скалата под него наподобяваше силно зеленикав доломит. Очевидно произходът на парчетата кварц беше доломитов, въпреки че нямаше видими доказателства за разрушаване или стареене на жилата.

Лишеят можеше да е Parmelia saxitilis, който растеше върху човешки останки, черепи в това число, и съгласно Учението за знаците можеше да се използува като лекарство за епилепсия и лечебен мехлем за рани.

Зад гърба му някой заудря камък в камък и той се обърна. Неандерталецът и американецът бяха заобиколени от останалите. Двамата бяха приклекнали с гръб един към друг и обработваха и изчукваха парчета кварц. Бяха направили вече по една груба брадва и докато другите ги гледаха, направиха още шест. След това всеки от тях взе по една едра буца и я счупи на две с удар на кремък. Използувайки така получените парчета кварц те започнаха да изчукват с тях дълги тънки пластини от външния ръб на буцата. Въртяха буцата и я чукаха, докато пред всеки от тях се натрупа купчина каменни остриета.

И двамата не спираха да работят, единият човешко същество от зората на човешкия род, живял преди повече от сто хиляди години преди Христа, другият квалифициран продукт на най-висшата в технологично отношение цивилизация, съществувала някога на Земята, и по ирония на съдбата, един от последните й жители, ако можеше да му се вярва, разбира се.

Изведнъж Фрайгейт скочи с рев и заподскача наоколо стиснал левия си палец. Един от ударите му бе попаднал в друга цел. Кац се ухили, оголвайки едри като върхове на пирамиди зъби. И той се изправи и закрачи през тревата с олюляващата се походка. Няколко минути по-късно се върна със шест бамбукови пръта със заострени върхове и няколко други с тъпоотрязани краища. Седна на тревата и се зае с един прът, като разцепи края му и пъхна триъгълно оформеното парче камък, така че се получи първобитна брадва. После обвърза така полученото оръжие с няколко дълги стебла жилава трева.

След половин час всички бяха въоръжени със секири, брадви с дръжки от бамбук, кинжали и копия от дялан бамбук и такива с каменни наконечници.

Болката в ръката на Фрайгейт беше вече поотминала през това време и кръвта бе спряла. Бъртън го попита откъде се научил да обработва така майсторски камъка.

— Бях любител-антрополог — каза той. — Много хора — относително, разбира се — се научиха да правят инструменти и оръжия от камък, като хоби. Някои станаха доста добри, макар че едва ли някой от тях би могъл да си мерите силите с нашия приятел тук от неолита. Животът им е зависел от това.

А и така се случи, че имам и някои познания за обработката на бамбука, което също е от полза за нас.

Тръгнаха обратно към реката. За момент спряха на върха на хълма. Слънцето бе почти в зенита си. Погледът им стигаше до много мили по течението на реката и отвъд нея. Макар че разстоянието беше голямо и не можеха да различат каквито и да били човешки фигури от другата страна на реката, гъбовидните формации се виждаха и с просто око. Другият терен беше същият като този от тяхната страна. Равнина широка около миля, и към две мили и половина хълмове покрити с едра растителност. И след тях същата стръмна синьо-черна непристъпна планина.

Долината се простираше на десет мили по направлението север-юг. После правеше завой и реката се изгубваше от погледа.

— Тук слънцето изгрява късно и залязва рано — забеляза Бъртън. — Ще трябва да използуваме пълноценно дневната светлина.

Изведнъж всички подскочиха, а някои нададоха вик. Сини пламъци избликнаха по върхове на всички гъбовидни каменни формации, издигнаха се на двайсет фута над тях и след миг изчезнаха. След няколко секунди ги достигна тътенът на далечна гръмотевица, избумтя в каменната стена зад тях и отлетя обратно като ехо.

Бъртън сграбчи момиченцето в прегръдките си и се заспуска бързо надолу по хълма. Макар че съумяваха да поддържат добро темпо, от време на време им се налагаше да намалят крачката, за да си поемат дъх. Но въпреки това Бъртън се чувствуваше чудесно. Бяха изминали толкова години, откакто не беше чувствувал мускулите си така мощни и му се искаше това усещане да няма край. Виждаше му се като сън, че само преди часове десният му крак беше подут и обезформен от отоци, а сърцето му всеки момент щеше да секне при опита да му изкачи само няколко стъпала.

Слезнаха в равнината и продължиха забързания си ход, като видяха, че до една от гъбите се беше струпал много народ. Бъртън изпсува изпречилите му се на пътя и ги разблъска. Мнозина го изгледаха със злоба, но никой не се опита да го спре. След малко се добра до изчистеното пространство около основата на гъбата. И видя кое ги беше събрало тук. Усети го и с носа си.

— О, Господи! — изстена Фрайгейт зад гърба му и се опита да повърне на празен стомах.

Но Бъртън беше видял достатъчно гледки като тази през живота си, за да се почувствува зле. А и освен това можеше да се откъсва от действителността когато нещата придобиваха прекалено зловещ или болезнен аспект. Понякога му се налагаше да го прави с усилие на волята, но обикновено се ставаше автоматично, както се получи и в този случай.

Трупът лежеше обърнат настрани, наполовина под ръба на гъбата. Кожата му беше напълно обгоряла, а оголените мускули бяха овъглени. Носът и ушите, пръстите на краката и на ръцете, гениталиите, всички бяха или напълно изгорели или превърнали се в безформени овъглени бучки.

Близо до мъртвия бе коленичила жена, която си мърмореше молитва на италиански. Имаше големи черни очи, които сигурно щяха да изглеждат красиви, ако не бяха подути и обезформени от плач. Фигурата й беше прекрасна и при други обстоятелства Бъртън нямаше да я отмине току-така.

— Какво се е случило? — запита той.

Жената спря да се моли и вдигна поглед към него. Изправи се на крака и прошепна:

— Отец Джузепе се беше облегнал на скалната основа; казваше, че бил гладен. Казваше, че нямало смисъл да ни възкресяват, ако трябва после да умрем от глад. Казах му, че няма да умрем. Как можехме да умрем, след като сме възкръснали? Той ще ни нахрани, след като ни е възкресил. А отец Джузепе каза, че ние сигурно сме в ада. И до края на вечността ще останем гладни и голи. Казах му да не богохулствува, защото на него най-малко му прилича богохулството. Но отец Джузепе каза, че това около нас не било онова, на което бил учил четиридесет години хората и тогава… и тогава…

Бъртън изчака няколко секунди и запита:

— И тогава?

— Отец Джузепе каза, че поне нямало адски огън, макар че той бил за предпочитане пред вечния глад. И тогава пламъците изскочиха и го обгърнаха, и се чу гръм като от бомба, и после падна мъртъв, обгорял. Беше ужасно, ужасно.

Бъртън се измести откъм северната страна на трупа, за да използува духащия зад гърба му вятър, но дори и така смрадта беше ужасяваща. Не толкова вонята, колкото самата картина на смъртта го раздразни. Денят на Възкресението не беше още превалил, а първият труп беше вече налице. Означаваше ли това, че възкръсналите бяха все така беззащитни пред смъртта както и на Земята? Ако беше така, какъв беше смисълът от всичко това?

Фрайгейт се беше отказал от идеята да повръща на празен стомах. Той се изправи на крака, блед и олюляващ се, и се приближи до Бъртън. Държеше се с гръб към мъртвеца.

— Не е ли по-добре да се отървем от това? — запита той, като посочи с палец през рамото си.

— И аз мисля същото — изрече студено Бъртън. — Макар че е доста неприятно, че и кожата му е изгоряла.

Ухили се на американеца. Фрайгейт изпита още по-голям шок.

— Хайде — каза Бъртън. — Хвани го откъм краката, а аз ще го поема от другия край. Ще го хвърлим в реката.

— В реката ли? — запита Фрайгейт.

— Дааа. Освен ако не искаш да го мъкнеш на гърба си до хълмовете и да му изкопаеш гроб там.

— Не мога — каза Фрайгейт и се отдалечи.

Бъртън го изгледа с отвращение и махна на неандерталеца. Кац изгрухтя и се запъти към трупа с типичната си олюляваща се походка. Наведе се над него и преди Бъртън да успее да улови обгорелите крайници, го сграбчи и го вдигна над главата си, направи няколко крачки до брега и го захвърли във водата. Тялото потъна незабавно и течението го понесе надолу. Кац обаче реши, че това не е достатъчно. Нагази до кръста във водата след него и се гмурна под повърхността. Показа се чак след минута. Очевидно бе избутал тялото до по-силното течение.

Алиса Харгрейвз бе наблюдавала всичко това със стаен ужас.

— Но това е водата, от която ще пием! — изрече тя.

— Реката е достатъчно голяма и се пречиства сама — каза Бъртън. — Така или иначе имаме далеч по-сериозни проблеми от този със спазването на съответните санитарни процедури.

Монат се приближи и го докосна по рамото.

— Виж!

Водата кипеше над мястото, където трябваше да се намира тялото. От време на време нечий бял гръб с плавник разцепваше повърхността на водата.

— Май притесненията ви се оказаха напразни — обърна се Бъртън към Алиса Харгрейвз. — Реката си има собствени санитари. Чудя се само… чудя се само, дали е безопасна за плуване.

Но неандерталецът се беше измъкнал без да бъде атакуван от хищните риби. Стоеше изправен пред Бъртън, изтръскваше водата от тялото си и се хилеше с големите си зъби. Беше отчайващо грозен. Но притежаваше знанията на първобитен човек, които му бяха помогнали да оцелее във враждебното обкръжение на един примитивен свят. А не беше никак лошо да имаш такъв човек до себе си станеше ли въпрос за битка. Макар и нисък, притежаваше изключителна сила. Едрите му кости бяха идеална основа за страхотните му мускули. Беше очевидно, че по някаква причина се е привързал силно към Бъртън. На Бъртън му допадаше мисълта, че дивакът беше доловил скритата му сила и усещаше в него водача, който трябва да бъде следван, ако иска да оцелее. Но така или иначе, дивак или прачовек, той беше по-близо до животните, отколкото до хората, което означаваше, че беше по-податлив на въздействие. Следователно беше длъжен да усети психическото надмощие на Бъртън и да изпадне под неговата власт, макар и „господарят“ му да беше Хомо Сапиенс.

И тогава Бъртън си припомни сам на себе си, че репутацията му на човек с развити психични способности беше изградена главно от самия него и че той си беше полу-шарлатанин. Толкова бе многословил за сугестивния си потенциал и толкова много бе слушал приказките на жена си на същата тема, че накрая сам бе започнал да си вярва. Но идваха моменти, когато се сещаше, че „силите“ му всъщност бяха полуизмислени.

Но въпреки това той наистина беше талантлив хипнотизатор, и вярваше, че очите му могат да излъчват специфични екстрасензорни лъчи при желание от негова страна. И може би това бе привлякло дивака при него.

— Скалата излъчи огромна енергия — каза Лев Руак. — Изглежда да беше електрическа. Но защо? Не мога да повярвам, че тоя разряд беше безцелен.

Бъртън огледа гъбовидната скална формация. Сивият цилиндър, хлътнал в централното вдлъбнатина, изглеждаше недокоснат от разрядите. Той докосна каменната стена. Нямаше признаци за скорошно нагорещяване. Беше само затоплена от слънчевите лъчи.

Лев Руак се обади:

— Не я докосвай! Може да последва и друг… — но спря, като видя, че предупреждението му бе дошло твърде късно.

— Друг разряд? — запита Бъртън. — Не мисля. Поне за известно време. Тоя на цилиндър на върха е бил оставен, за да ни научи на нещо.

Той се опря с длани на ръба на „гъбата“ и се прехвърли отгоре. Изправи се с лекота, която го зарадва неимоверно. Колко време бе изтекло от младежките му дни! Не помнеше кога се чувствувал тялото си толкова младо и силно за последен път. И толкова гладно.

Някой в тълпата му изкрещя да слиза преди адските пламъци да са го погълнали. Други обаче гледаха така, сякаш нямаха нищо против да има и друга мълния. Множеството беше доволно, че някой друг поема риска заради тях.

Нищо не се случи, въпреки че той не беше толкова уверен, колкото изглеждаше външно. Камъкът под краката му приятно топлеше голите му ходила.

Прекоси вдлъбнатините по пътя си към цилиндъра в центъра и опита ръба на капака. Отвори се с изненадваща лекота. Сърцето му заби от вълнение като погледна вътре. Беше се надявал на чудо, и ето, то бе станало! Окачените на конзоли контейнери бяха пълни с храна.

Той махна на групата му да се качи при него. Кац беше първият, който скочи пъргаво на покрива. Фрайгейт се беше оправил от припадъка и се прехвърли отгоре с изненадващата лекота на атлет. Щеше да е от голяма помощ, ако не беше с толкова слаби нерви и стомах, помисли си Бъртън. Фрайгейт се обърна и помогна на Алиса да стъпи на покрива.

Събраха се около него с глави наведени и вперени във вътрешността на цилиндъра.

Бъртън каза:

— Това е един истински граал! Вижте! Пържола, дебела сочна пържола! Хляб и масло! Мармалад! Салата! А какво е това? Пакет цигари? Дааа! И пура! И чаша бърбън, при това с чудесно качество, ако се съди по букета! И нещо… какво е това?

— Прилича на дъвка — каза Фрайгейт. — Без опаковка. А това трябва да е… какво? Запалка за цигари?

— Храна! — изкрещя един мъж.

Беше едър, и не принадлежеше към „групата“ на Бъртън, както той си я наричаше в мислите. Беше ги последвал на покрива на гъбата, и останалите също драскаха по скалата в опитите си да се изкачат и те горе. Бъртън пъхна ръка между контейнерите в цилиндъра и измъкна сребристия правоъгълен предмет от дъното. Той не знаеше какво означава „запалка“, но подозираше, че с това нещо се палят цигари. Стисна предмета в шепата си, а с другата ръка затвори капака. От устата му течаха лиги, а в стомаха му се извършваше революция. Другите не му отстъпваха в силата на своите усещания и се чудеха защо не изважда храната.

Едрият мъж изрече високо на италианско триестко наречие гръмките заплахи:

— Гладен съм, и ще убия всеки който се опита да ме спре! Отвори го!

Хората му от групата не казаха нищо, но беше очевидно че очакваха неговата реакция. Но вместо това Бъртън произнесе:

— Отвори си го сам! — и се извърна.

Другите се колебаеха. Бяха видели и усетили храната. Кац заръмжа. Бъртън каза:

— Погледнете тая тълпа. Само след минута тук ще избухне сражение. Те ще се избият заради тия няколко залъка. Разбирате, че не бягам от боя, нали? — добави той, като ги гледаше с разширени от бяс очи. — Но аз съм сигурен, че до довечера, още преди залез слънце, нашите цилиндри ще бъдат пълни с храна. Тези цилиндри, наречете ги граали, както искате, просто трябва да бъдат оставени върху вдлъбнатините от покрива на „гъбите“. Това е очевидно, затова са и оставили тоя граал отгоре.

Той се приближи до ръба на каменния покрив от страната, която беше по-близка до брега, и скочи. Каменната площадка вече се пълнеше с хора и още повече напираха да се качат. Едрият мъж сграбчи стека и впи зъби в него, но някой посегна и се опита да му го отнеме. Той изрева от гняв, и внезапно разблъска онези, които го деляха от по-близкия до реката край на диска, като се хвърли във водата. Потъна и след миг изплува на повърхността. Междувременно беше избухнал истински ад, мъжете и жените размахваха бясно ръце, дърпаха се, хапеха се и се удряха над остатъка от храната в цилиндъра.

Мъжът в реката се обърна по гръб и заплава, като в същото време дъвчеше лакомо остатъка от пържолата. Бъртън го наблюдаваше внимателно, като всеки момент очакваше да бъде нападнат от рибите. Но мъжът отплува необезпокоен надолу по течението.

Скалните формации с форма на гъба от двете страни на реката бяха претрупани с народ, който се биеше на живот и смърт за няколко залъка.

Бъртън се измъкна от тълпата и седна на тревата. Групата му насяда около него, като някои от тях останаха прави да наблюдават гърчещата се и виеща маса. Скалната формация с граала беше заприличала на гъба покрита с бледи червеи. И много шумни при това. Някои от тях бяха вече почервенели, защото се беше проляла кръв.

Най-потискащото в сцената пред тях беше реакцията на децата. Малчуганите бяха останали настрани от скалата, но знаеха, че граалът беше пълен с храна. Те плачеха от глад и от ужаса, който им причиняваше гледката на биещите се пред тях възрастни върху покрива на гъбата. Очите на момиченцето при Бъртън бяха зачервени, но сух; цялата се тресеше. Застана до Бъртън и обви врата му с ръчичките си. Той я потупа по гърба и й промърмори успокояващи слова, която тя не можеше да разбере, но интонацията им я успокои.

Слънцето клонеше към залез. След по-малко от два часа щеше да се скрие зад високата западна планина, макар че пълният мрак щеше да настъпи едва след няколко часа. Нямаше как да определят продължителността на деня. Температурата се беше повишила, но в никакъв случай не беше непоносима, а и лекият бриз приятно разхлаждаше телата им.

Кац правеше знаци, с които им показваше, че му трябва огън и сочеше към наконечника на бамбуковото копие. Без съмнение искаше да го закали в пламъците.

Бъртън огледа металния предмет, който беше измъкнал от граала. Беше изработен от твърд сребрист метал, с правоъгълна форма, плосък, с дължина приблизително два инча и ширина приблизително две трети от инча. В единия си край имаше малък отвор, а в другия нещо като плъзгач. Бъртън натисна изпъкналата част на плъзгача с палеца си. Плъзгачът хлътна надолу с половин милиметър и от отвора в другия край изскочи телче с диаметър около два милиметра и дължина около сантиметър и половина. Телчето блестеше ярко даже и на силната дневна светлина. Той допря върха на телчето до един стрък трева; зелената маса мигновено се сгърчи. Телчето прогори тънък отвор в накрайника на бамбуковото копие. Бъртън натисна плъзгача в първоначалното му положение и телчето се прибра обратно като нагорещена главичка на костенурка в сребърната си черупка.

Фрайгейт и Руак се удивляваха шумно на мощта заключена в толкова малка кутийка. Беше нужно много силно напрежение, за да се нажежи телчето до такава степен. За колко ли време щеше да стигне заряда на запалката, какъвто и да беше, батерия или радиоактивна капсула? Беше ли възможно да се зарежда отново веднъж изтощената запалка?

Много бяха въпросите, на които не можеше да се даде незабавен отговор, а и най-вероятно щяха да си останат без такъв. А най-големият беше как беше станало така, че се бяха върнали в подмладените си тела. Който и да го беше направил, притежаваше мощта на божество. Но колкото и да размишляваха на тая тема, нямаше да могат да разрешат нищо с приказките си.

След известно време тълпата се разпръсна. Цилиндърът си стоеше на мястото върху скалната формация. Около него се търкаляха няколко тела, а голям брой успели да скочат бяха ранени. Бъртън прекоси през тълпата. Лицето на една жена беше жестоко издрано, особено около дясното й око. Тя хълцаше мъчително, без никой да й обърне каквото и да било внимание. Друг мъж седеше на тревата и стискаше в шепите си гениталиите разкървавени от нечии остри нокти.

От четиримата проснати на покрива трима бяха в безсъзнание. Свестиха ги, като ги напръскаха с вода от съда в граала. Четвъртият, нисък и набит мъж, беше мъртъв. Някой му беше извил врата до скършване.

Бъртън погледна пак към слънцето и каза:

— Не знам точно по кое време ще бъде вечерята. Предлагам да се върнем скоро след залез слънце. И ще поставим във вдлъбнатините нашите граали, канчета, или ведра, или както искате ги наричайте. И ще почакаме. А междувременно…

Той можеше да хвърли и това тяло в реката, но размисли; можеше да го оползотвори. Каза им какво е намислил и те му помогнаха да свали тялото на земята, след което го понесоха през равнината. Фрайгейт и Галеаци, бивш служител от компания за внос в Триест, поеха първи тялото. Фрайгейт не проявяваше особена охота да свърши тая работа, но прие, след като Бъртън го помоли. Хвана мъртвеца за краката и остави Галеаци да пъхне ръцете си под мишниците на умрелия. Алиса вървеше зад Бъртън с детето в ръце. Някои от тълпата ги гледаха с любопитни погледи, други подвикваха коментари или въпроси, но Бъртън не ги чуваше. След около половин миля Монат и Кац поеха тялото. Детето не изглеждаше да се впечатлява особено от гледката на мъртвеца. Беше проявила любопитство към първия труп, вместо да бъде ужасена от обгорелия му вид.

— Ако тя наистина произхожда от древните гали — каза Фрайгейт, — може да е свикнала с гледката на опечени тела. Ако не ме лъже паметта, галите са правили жертвоприношенията си като изгаряли живи жертвите си в големи дървени клетки по време на религиозните си церемонии. Не помня в чия чест са били, на бог или богиня. Ех, да ми беше под ръка библиотеката! Мислите ли, че някога и ние ще си имаме библиотека тук? Струва ми се, че ще полудея без книги.

— Ще поживеем, ще видим — каза Бъртън. — Ако не ни осигурят библиотека, сами ще си я направим. Ако е възможно, разбира се.

Помисли си, че въпросът на Фрайгейт беше малко глупав, но едва ли имаше човек в този момент който да разсъждава трезво.

В подножието на хълмовете други двама мъже, Роко и Бронтик, смениха Кац и Монат. Бъртън ги поведе покрай дърветата през високата до кръста трева. Острите като бръснач листа режеха до кръв стъпалата и краката им. Бъртън си отряза един стрък и го задъвка да провери дали е твърд или гъвкав. Фрайгейт не се отделяше от рамото му и устата му не спираше. Вероятно говори непрекъснато, за да не мисли за двата смъртни случая, досети се Бъртън.

— Помислете си какви възможности се откриват пред нас, ако са възкресили действително всички, които са живели някога на Земята! Само си помислете за най-великите загадки, които бихме могли да изясним! Бихте могли да разговаряте с Джон Уилкес Буут и да разберете дали министърът на войната Стантън действително е бил организаторът на убийството на Линкълн. Можете да разкриете действителната самоличност на Джак Изкормвача! Да откриете дали Жана Дарк наистина е била магьосница. Да разговаряте с наполеоновия маршал Ней; да разберете дали е успял да избегне разстрела и е станал учител в Америка. Да научите действителната история на Пърл Харбър! Да видите лицето на Човека със Желязната маска, ако въобще е съществувал такъв човек. Да интервюирате Лукреция Борджия и хората, които са я познавали и да решите дали наистина е отровила толкова много хора, както я обвиняват. Да откриете самоличността на убиеца на двамата малки принца в Тауър. Възможно е Ричард III да ги е убил.

И около вас, Ричард Франсис Бъртън, има много загадки, за които вашите биографи биха дали мило и драго да научат отговорите. Наистина ли имахте любима персийка, за която възнамерявахте да се ожените и заради която се канехте да промените самоличността си и да се превърнете в персиец? Умря ли тя преди да успеете да се ожените за нея, и действително ли нейната смърт ви покруси до такава степен, че сте останали влюбен в нея до края на живота си?

Бъртън го изгледа злобно. Току-що се бяха запознали, и ето, този тук до него му задаваше възможно най-интимните и съкровени въпроси. Нищо не можеше да го извини.

Фрайгейт залитна назад от погледа му, заеквайки:

— И… и… добре, всичко това ще почака, разбирам. Но знаехте ли, че съпругата ви е успяла да ви издейства последно миропомазване след като сте умрели и че сте били погребани в католическите гробища — вие, неверникът?

Лев Руак, чиито очи се бяха разширявали непрекъснато докато траеше тирадата на Фрайгейт, запита:

— Вие сте Бъртън, изследователят и лингвистът? Откривателят на езерото Танганайка? Единственият, направил поклонение в Мека предрешен като мюсюлманин? Преводачът на Приказки от хиляда и една нощ?

— Нямам желание да ви лъжа, нито пък има защо. Аз съм този човек.

Лев Руак се изплю в лицето на Бъртън, но вятърът отвя слюнката му.

— Кучи син! — изкрещя той. — Ти мръсно нацистко копеле! Четох за теб! Признавам, че в много отношения си бил забележителна личност! Но си бил антисемит!