Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (24)

24

Минаха два месеца. Бъртън отбелязваше дните върху една борова дъсчица с кварцов нож. Течеше четиринайсетия ден от седмия месец на петата година след Възкресението. Положи старания да си води календар, защото измежду многото си достойнства имаше и навиците на хроникьор. Но се оказа доста трудна работа. Времето по Реката не означаваше нищо. Планетата имаше полярна ос, която сключваше постоянен ъгъл от деветдесет градуса с плоскостта на еклиптиката. Нямаше сезони, а звездите сякаш се блъскаха една друга и правеха невъзможно идентификацията на отделните светила или съзвездия. Бяха толкова многобройни и ярки, че дори обедното слънце в зенита си не успяваше да ги заличи от небето. Пърхаха в прозрачния въздух подобно на неохотни призраци не желаещи да се оттеглят след разсъмване.

Но въпреки това човек имаше нужда от времето както рибата от водата. Ако то не съществуваше, той щеше да го измисли; така че за Бъртън текущият ден беше 14 юли, 5 година СВ.

Колоп обаче си отчиташе времето като продължение на земното му след неговата смърт. За него това беше 1667 година от Новата ера. Той не искаше да вярва, че казаното от Исус не се беше оказало истина. По-скоро за него тази река беше Реката Йордан; а тази долина представляваше долината на смъртта. Той признаваше, че не си беше представял по този начин задгробния живот. Но въпреки това в много отношения мястото за него беше много по-славно от описаните в светите книги. То се явяваше доказателство за всеобхватната любов на Бога към неговото създание. Беше дарил всички хора с втори шанс, независимо от това дали го заслужаваха или не. Ако този свят не беше Новият Ерусалим, то най-малкото беше земята, на която щеше да се построи. Тук любовта на Бога представляваше тухлите, а хоросанът беше любовта му към хората, които трябваше да дадат облика на планетата с речния свят.

Бъртън разнесе на пух и прах концепцията му, но не можеше да не обича тоя дребен мъж. Колоп беше искрен; той не палеше пещта на своята благочестивост с листа от учебник по теология. Не действуваше по принуждение, а гореше с пламъка, разпалван от собствената му същност, която носеше името любов. Любов и към тези, които го ненавиждаха; най-рядката и най-трудна любов.

Той разказа нещичко на Бъртън за земния си живот. Бил лекар, фермер, либерал с непоклатима вяра в християнската религия, макар и пълен с въпроси към вярата си и обществото на своето време. Бил автор на пледоария за религиозната търпимост която възбудила едновременно и възхищение и проклятие на времето си. Бил също така и поет, много известен, макар и за кратко време.

Господи, събуди се във мен,

Невярващите нека видят чудесата твои,

Прокажените нека оздравеят, а слепите — прогледнат,

и мъртвите ти възкреси.

— Стиховете ми може да са умрели, но не и истината в тях — каза той на Бъртън. Той махна с ръка към хълмовете, Реката, планините, хората. — Ти също можеш да прогледнеш, ако отговориш широко очите си за творенията на Господа, а не да упорствуваш в твърденията си, че това било дело на човешки ръце, такива като нашите. Или пък да твърдиш, че такива били предварителните условия — продължи той. — За мен тези Етични са божии творения, чрез които той осъществява плановете си.

— Повече ми харесват другите ти стихове — каза Бъртън.

Слабата душа въздиша: „Но това не е Земята.“

Нагоре, нагоре!

Небето ти даде искрата;

Върни му я в огън!

Колоп се зарадва, без да знае че Бъртън тълкуваше стиховете му по начин доста различен от трактовката на автора.

— Върни му я в огън!

Това означаваше да се добере до Тъмната Кула, да разкрие всички тайни на Етичните, и да обърне всичките им познания срещу тях. Не изпитваше благодарност към тях, че го бяха дарили с втори живот. Напротив, страшен гняв питаеше загдето го бяха сторили без да искат неговото разрешение. Щом очакваха благодарност от него, защо не му бяха обяснили причината за тяхното благоволение? Защо криеха мотивите си от него? Той щеше да ги открие. Искрата, която му бяха вдъхнали, щеше да се разгори в огнена стихия, който щеше да ги изпепели.

Прокълна съдбата, подметнала го толкова близо до изворите на Реката, и следователно до Кулата, за да го запрати обратно само след няколко минути някъде по средата на Реката, на милиони мили от крайната му цел. Но нищо, щом веднъж вече беше стъпил там кракът му, щеше да има и втори път. Не с лодка, защото това означаваше пътешествието му да се проточи най-малко четиридесет години, а вероятно и повече, защото щяха да го залавят и поробват най-малко хиляда пъти. А ако загинеше поради някаква причина по пътя, щеше да се озове пак някъде на другия край на речния свят, след което трябваше да започва от нулата.

От друга страна обаче при наглед хаотичното разпределение на възкръсналите по поречието можеше с голяма вероятност да разчита да се озове отново непосредствено близо до изворите. Това беше причината отново да се качи на Отвъдния Експрес. Но отново се сблъска с позната трудност; макар разумът му да съзнаваше, че ще бъде в небитието само до следващата сутрин, тялото отказваше да се подчини. Размуът му съзнаваше че смъртта е единственият билет, но тялото се съпротивляваше бясно. Бясната съпротива на клетките му надмогна волята му.

Намери временен изход от ситуацията, като се самоубеди, че го интересуват обичаите и езиците на праисторическите хора сред които живееше. Не след дълго обаче беше принуден да признае пред себе си, че си търсеше претекст за отлагане качването на Отвъдния Експрес. Но дори и това не беше достатъчно да го подтикне към решителната стъпка.

Бъртън, Колоп и Гьоринг замениха ергенските си бараки с нормални условия на живот. Всеки получи по една нова колиба и само след седмица всеки от тях се снабди и с другарка. Църквата на Колоп не изискваше безбрачие от свещениците си. Всеки мирянин можеше да положи клетва за целомъдрие, стига само да пожелаеше. Но Църквата разумно беше преценила, че мъжете и жените бяха възкресени с тела, съхранили изцяло пола на оригинала. (Тези, които на Земята бяха лишени от него, тук бяха компенсирани изцяло.) Беше повече от ясно, че Авторите на Възкресението са имали предвид именно секса. Макар че някои го отричаха упорито, на всички беше ясно, че сексът целеше не само възпроизводството на човечеството. Така че не се бойте, младежи, чукайте се за живите и за умрелите.

Друго следствие от непреклонната логика на Църквата (която между другото обявяваше причинно-следствената верига за недостоверна) се явяваше под формата на твърдението, че любовта може да взема всякакви форми, стига само да нямаше прояви на насилие и жестокост. Налагаше се забрана само върху използуването на децата. Но този проблем щеше да изчезне само след няколко години, когато всички деца ставаха възрастни.

Колоп упорито отказваше да си вземе съжителка единствено само за да облекчава сексуалното си напрежение. Искаше жена, в която да е влюбен. Бъртън не го оставяше на мира с подигравките си, че това негово предварително условие се е изпълнило толкова лесно и бързо, сочещо, че цялата работа е била нагласена. Колоп обичаше цялото човечество; следователно беше длъжен да вземе първата жена, която откликнеше на повика му.

— Всъщност точно така и се получи, приятелю мой — каза Колоп.

— И разбира се, съвсем случайно тя е красива, изпълнена със страст и интелигентна?

— Макар че се старая неуморно да се извися като човек, надвивайки човешкото в себе си, аз все пак съм си човек — отвърна с усмивка Колоп. — Или може би желаеш да ме видиш в облика на доброволен мъченик избирайки някоя невъзможна грозница?

— Тогава бих те имал за още по-голям глупак — каза Бъртън. — Що се отнася до мен, искам жената само да е красива и привързана към мен и пет пари не давам за ума й. Предпочитам блондинки. Има някаква струна в мен, която издава мелодия само под милувките на златокоса.

Гьоринг прибра в колибата си една валкирия, едра, висока и пищна шведка със широки рамене от осемнайсети век. Бъртън се чудеше дали тя не му служеше като заместител на първата му жена, братовчедката на шведския изследовател граф фон Розен. Гьоринг призна, че тя не само изглеждаше като неговата Карин, но дори и гласът й бил като нейния. И двамата бяха много щастливи един от друг.

И една нощ, точно през неизменния предутринен дъжд, нещо изхвърли Бъртън от съня му.

Стори му се, че беше чул крясък, но след като се разсъни окончателно, до слуха му достигна само трясъка на гръмотевицата от падналата наблизо мълния. Притвори очи, но само след миг подскочи отново. Женски писък се разнесе от близката колиба.

Скочи от леглото, блъсна бамбуковата врата и подаде главата си навън. Студеният дъжд го зашиба по лицето. Мракът беше навсякъде; само склоновете на западните планини се обливаха с блясъците на непрестанните мълнии. След няколко секунди мълния удари толкова близо до него, че той оглуша и се замая, но въпреки това успя да зърне две призрачно голи фигури точно пред колибата на Гьоринг. Германецът беше сграбчил гърлото на жената, която се гърчеше в ръцете му и се мъчеше да се отскубне.

Бъртън се втурна към тях, подхлъзна се върху мократа трева и падна. Тъкмо се изправяше и следващият блясък изтръгна от мрака жената на колене с огънато назад тяло и изкривеното лице на Гьоринг над нея. В същото време и Колоп изскочи от колибата си с хавлия омотана около слабините му. Бъртън успя да стъпи на краката си и отново се затича. Но Гьоринг беше изчезнал. Бъртън коленичи до Карла, опипа пулса й, но не можа да долови никакъв удар. Поредният блясък му показа лицето й с провиснала уста и очи изхвръкнали от орбитите си.

Той се изправи извика:

— Гьоринг! Къде си?

Нещо жестоко го изблъска в тила му и той захлупи лице в мократа трева.

Все още зашеметен се опита да се изправи на четири крака, но получи нов удар. Но макар и вече в полубезсъзнаиие, пак съумя да се извърти на гръб с вдигнати ръце и крака, готов да се брани. Следващата мълния озари надвесения над него Гьоринг с тояга в ръце. Лицето му беше безумно.

Мракът погълна блясъка на мълнията. Някаква смътно белееща се сянка изскочи от мрака и се нахвърли върху Гьоринг. Двете тела залитнаха и се стовариха на земята до Бъртън, като се затъркаляха по тревата. Надаваха писъци като котараци през размножителния им период и в следващия проблясък Бъртън видя как се бяха вкопчили един в друг.

Бъртън се изправи олюлявайки се на крака и закрета към тях, но беше пометен от тялото на Колоп, захвърлено от Гьоринг. Отново се надигна. Колоп успя да стъпи на краката си и се нахвърли върху Гьоринг. Последва силен трясък и Колоп се свлече на земята. Бъртън направи опит да затича към Гьоринг. Краката му отказаха да се подчиняват; огъваха се в посока встрани от обекта на атаката му. След миг тялото на Гьоринг бялна в ярката светлина като застинало на снимка с вдигната за удар тояга над Бъртън.

Бъртън усети ръката си като изтръпнала след удара на Гьоринг. Към непослушните му крака се добави и лявата му ръка. Но въпреки всичко успя да свие дясната си ръка в юмрук и замахна към Гьоринг. Последва нов трясък; усети ребрата си като отчупени от гръбнака му и забити в гръдния му кош. Дъхът му секна и отново се озова върху студената и мокра трева.

Нещо падна до него и той протегна ръка, въпреки агонизиращата болка. Пръстите му се свиха около тоягата; изглежда Гьоринг я беше изтървал. Остриета се вбиваха в плътта му с всеки негов дъх; успя да се надигне на едното коляно. Къде беше изчезнал умопобърканият? Две сенки танцуваха размазани пред очите му полуразделени. Колибата! Очите му се кръстосваха. Питаше се дали не е получил мозъчно сътресение, но в следващия миг съзря смътните очертания на Гьоринг на бледия фон на далечна мълния. По-скоро на двама Гьоринг. Единият сякаш съпровождаше другия; левият беше стъпил на земята, докато другият плаваше във въздуха.

И двамата бяха вдигнали високо ръце в дъжда, сякаш искаха да се изкъпят в него. И когато и двамата се обърнаха и тръгнаха към него той разбра, че те се мъчеха да направят точно това. Крещяха на немски (с един глас):

— Измий кръвта от ръцете ми, о Господи, измий я!

Бъртън се заклатушка към Гьоринг с високо вдигната тояга. Искаше да го събори, но Гьоринг изведнъж се завъртя и побягна. Бъртън го последва, доколкото му позволяваха силите, надолу по склона на хълма после нагоре по склона на съседния, след което вече се добраха вече до равнината. Дъждът спря, мълниите и гръмотевиците замряха, и както обикновено само след пет минути небето беше чисто. Светлината от звездите караше кожата на Гьоринг да изглежда мъртвешки бяла.

Той се носеше като фантом пред своя преследвач, с очевидното си намерение да се добере до Реката. Бъртън неотклонно го следваше, без да проумява поведението му. Краката му бяха възстановили до известна степен стабилността си, а очите му бяха престанали да виждат всичко двойно. Бързо откри Гьоринг; беше приклекнал на брега на Реката и се взираше втренчено в накъсаните и отразяващи звездите вълни.

— Наред ли си? — запита Бъртън.

Видът на Гьоринг беше ужасен. Той понечи да се изправи, но размисли и зарови със стон глава между коленете си.

— Съзнавах какво правя, само не знаех кое ме принуждаваше на това — изрече той глухо. — Карла ми каза, че на сутринта ме напуска; не можела повече да понася кошмарните ми крясъци през нощта. А и аз се държах странно. Молех я да остане; уверявах я, че не мога без нея, че толкова много я обичам. Казах й че ще умра, ако си отиде. Каза ми, че ме харесва, по-скоро била харесвала, но никога не ме е обичала. И изведнъж ми се стори, че трябва да я убия, ако искам да я задържа при себе си. И тя побягна с писъци от колибата. Останалото го знаеш.

— Мислех да те убия — каза му Бъртън. — Но сега виждам, че ти не си отговорен за постъпките си, макар че тези хора тук едва ли ще приемат това за оправдание. Знаеш как ще постъпят с теб: ще те обесят с главата надолу и ще те оставят така, докато умреш.

— Не мога да разбера! — изплака Гьоринг. — Какво става с мен? Тия ужасни кошмари! Бъртън, повярвай ми, и да съм бил грешен, изплатил съм си греховете с лихвите! Но непрестанно изплащам дълга си! Всяка нощ, която е ад за мен, и много скоро и дните ми ще се превърнат в такива! И тогава ще ми остане единственият изход! Ще се самоубия! И пак напразно! На следващата сутрин ще се пробудя за поредния ад!

— Не посягай повече към дъвката — каза Бъртън. — Трябва да издържиш и без нея. Можеш. Каза ми, че си успял да се пребориш с морфина на Земята.

Гьоринг се изправи и се втренчи в лицето на Бъртън.

— Точно там е работата! Откакто се озовахме на това място, изобщо не съм прибягвал към нея.

— Какво? Но аз бих се заклел, че…!

— Предполагаш, че съм се ползувал от нея, съдейки по действията ми? Дори и късче не съм поставял в устата си! Но това няма никакво значение!

Бъртън надмогна отвращението си към Гьоринг и изпита съжаление към него.

— Ти отвори вратата към собствения си ад и изглежда, че вече няма кой да ти помогне. Не знам как ще свърши всичко, но не бих искал да съм на твое място. Не мисля обаче, че го заслужаваш.

— Ще ги превъзмогна — изрече Гьоринг със спокоен и предопределен глас.

— Искаш да кажеш, че ще надвиеш себе си — каза Бъртън. Обърна се да си тръгне, но реши да зададе един последен въпрос:

— Какви са плановете ти?

Гьоринг махна с ръка към Реката.

— Ще се удавя. Мисля да започна отначало. Може пък следващият път да имам по-добър късмет. Нямам желание да ме окачват като пиле на касапска витрина.

— Тогава сбогом — каза Бъртън. — Желая ти късмет.

— Благодаря ти. Не си лошо момче, да знаеш. И само един съвет от мен.

— Да?

— И ти стой по-надалеч от дъвката. Досега си имал късмет, но много скоро ще те сграбчи също като мен. Няма да са моите дяволи, но едва ли ще са по-весели от тях.

— Глупости! Нямам за какво да се тормозя! — изсмя се шумно Бъртън. — Не дъвча от вчера.

Той се отдалечи, като размишляваше над предупреждението на Гьоринг. Беше използувал дъвката двайсет и два пъти до този момент, като всеки път се беше заричал никога повече да не слага в устата си.

Той се огледа назад по пътя към хълмовете. Смътната бяла фигура на Гьоринг навлизаше бавно в сребристочерните води на Реката. Бъртън отдаде чест; не можеше да се сдържи при такава сцена. И след секунда го забрави. Болката в тила му, временно притъпена до момента, избухна с нова сила. Коленете му изведнъж се превърнаха в памучни и той приседна на мократа земя само на няколко ярда от колибата си.

Не можеше да проумее как се беше озовал в бамбуковото си легло в колибата. Явно беше изпаднал в безсъзнание, защото не си спомняше да се е влачил по тревата.

В колибата цареше почти пълен здрач, разсейван само донейде от бледата светлина на звездите, която се прецеждаше от затуления с клони квадрат на прозореца. Обърна глава и видя неясните очертания на белезникава човешка фигура приклекнала до леглото му. Мъжът държеше тънък метален предмет пред очите си, блестящият край на който гледаше към Бъртън.