Филип Хосе Фармър
Върнете се в телата си! (23)

23

Розовото крило на зората го погали по клепачите.

Той отвори очи и се изправи на крака с мисълта, че раните му бяха изчезнали и отново е здрав, макар че не можеше да повярва съвсем. До него лежеше граалът му и купчина от шест грижливо нагънати хавлии с различни размери, цветове и дебелини.

На дванайсет фута от него друг гол мъж се изправяше от земята. Бъртън изстина целият. Тия широко лице, руса коса и светлосини очи можеха да принадлежат само на Херман Гьоринг.

Германецът беше не по-малко изненадан от Бъртън. Заговори бавно, сякаш се пробуждаше от дълбок сън.

— Нещо не е наред.

— Не е лъжа — отвърна Бъртън.

Знаеше за схемата на разполагане при Възкресение колкото всеки останал човек тук, сиреч нищо. Никога не беше ставал свидетел на акт на Възкресение, но беше чувал достатъчно разкази за това. На разсъмване, точно след като слънцето възседнеше билото на непристъпните планини, въздухът до каменния олтар започваше да трепти в особено сияние. За някакъв миг, по-кратък и от трепването на птиче крило, въздухът се сгъстяваше и върху тревата изникваше от нищото голото тяло на мъж, жена или дете. И неизменно до възкръсналия „Лазар“ лежаха граалът и хавлиите му.

Сред население възлизащо на около трийсет и седем милиарда и пръснато по поречието на Река с дължина от десет до двайсет милиона километра числото един милион загинали на ден не беше много голямо. Беше факт, че тук болести нямаше (освен психически), но въпреки че липсваха статистически данни, най-малко един милион души загиваха на ден от войните между милионите държавици или щати, от престъпления от любов, от самоубийства, от екзекуции на престъпници и от нещастни случаи. Потокът от „малките възкресения“, както ги бяха нарекли самите хора, не секваше.

Но Бъртън не беше чувал никога за двама загинали на едно и също място да бъдат възкресени пак заедно. Процесът на подбор на поредната област за възкресение беше съвсем произволен, поне така му се беше струвало до този момент. Разбира се, винаги имаше вероятност да се случи такова събитие, макар че беше не по-малка от едно към двайсет милиона. Но две, и то едно след друго…!

Бъртън не вярваше в чудеса. Всяко събитие си имаше своето научно обяснение — ако бяха известни фактите.

Той не ги знаеше, и затова „съвпадението“ не го тревожеше, поне за момента. Другият проблем беше много по-важен. Какво да прави с Гьоринг?

Той го познаваше и можеше да го посочи на първия появил се пред тях Етичен.

Бъртън се огледа бързо около себе си и видя да ги приближават множество хора по един очевидно миролюбив начин. Имаше време за няколко думи с германеца.

— Гьоринг, мога да убия теб или себе си. Но не искам да правя нито едното, нито другото — поне засега. Знаеш с какво си опасен за мен. Изобщо не би трябвало да поемам рискове с теб, проклета хиена такава! Но нещо е станало с теб, нещо което още не мога да установя точно. Но...

Гьоринг, който беше прословут със своята изврътливост, се овладя бързо. Той се ухили лукаво и изрече:

— Май те сгащих в ъгъла, а?

Побърза обаче да протегне ръка в успокоителен жест, като видя промяната на лицето на Бъртън:

— Кълна ти се, че няма да разкрия самоличността ти на когото и да било! Или да ти навредя по какъвто и да е начин! Може и да не сме приятели, но поне се познаваме и при това се намираме в непознати земи! Не е лошо човек да има познат до себе си! Знам, защото самотата ме потискаше много дълго време, духът ми беше самотен. По едно време мислех, че ще полудея. И затова започнах да употребявам дъвката. Повярвай ми, няма да те предам!

Бъртън не му повярва. Но все пак си помисли, че за известно време би могъл да му има малко доверие. На Гьоринг му трябваше потенциален съюзник, най-малкото докато прецени намеренията на хората в областта и разбере какво може да прави и какво не. А и винаги съществуваше вероятността да се е променил към по-добро.

Не, каза си Бъртън. Не. Пак си останал същият. Колкото и да си циничен на думи, винаги си прощавал, винаги си бил готов да забравиш раните си и да дадеш на противника още една възможност. Не ставай отново глупак, Бъртън.

Но и след три дни още не беше сигурен в Гьоринг.

Бъртън възприе самоличността на Абдул ибн Харун, жител на Кайро от деветнайсети век. Имаше няколко причини да постъпи така. Едната беше, че говореше перфектен арабски, познаваше диалекта в Кайро от този период, и това му даваше основание да си обвие главата тюрбан от хавлия. Надяваше се това да промени много външността му. Гьоринг не продумваше на никого и думичка за камуфлажа на спътника си. Бъртън беше сигурен в това, защото прекарваха с Гьоринг почти цялото си време заедно. Деляха една и съща колиба докато свикнат с местните обичаи и мине периода им на проверка. Част от нея представляваше интензивно военно обучение. Бъртън беше един от великите майстори на своя век във фехтовалното изкуство и владееше до съвършенство всички огнестрелни оръжия и бойните изкуства. След като доказа в серия изпитания способностите си го приеха в армейската им част. Обещаха му дори, че ще го направят военен инструктор, само да научеше добре езика.

Гьоринг спечели симпатиите на местните жители почти със същата бързина като тази на Бъртън. Каквито и да бяха недостатъците му, липсата на кураж не беше сред тях. Беше силен и сръчен в ръцете, жизнен, дружелюбен когато имаше интерес, и беше на крачка след Бъртън в овладяването на езика. Умееше бързо да печели и използува авторитета си с качествата си на ексмаршал на хитлерова Германия.

Техният участък на западния бряг се населяваше главно от жители, които говореха на език абсолютно непознат даже и на Бъртън, който беше изключителен лингвист на Земята и в речния свят. След като го овладя до такава степен, че да може да задава въпроси, той заключи че те бяха живели някъде в централна Европа през Ранната бронзова епоха. Имаха някои любопитни обичаи, като например съвкуплението на обществени места. Това беше интересно даже и за Бъртън, който беше съосновател на Кралското антропологично дружество в Лондон през 1863 година и се беше натъквал на какво ли не по време на земните си експедиции. Не вземаше участие в тях, но не се и отвращаваше.

Един обичай който обаче възприе с радост беше този на фалшивите бакенбарди. Мъжките индивиди пренебрегваха с презрение факта, че всемогъщите същества ги бяха лишили от лицевите окосмявания, както и от препуциумите им. Последното засега не бяха в състояние да поправят, но можеха да коригират първото, поне до известна степен. Мажеха горните си устни и челюстите си с някаква тъмна течност, съставена от фино натрошен дървесен въглен, рибено лепило, дъбен танин и още няколко съставки. Най-самоотвержените използуваха боята като средство за татуировка и се подлагаха на мъчителни и болезнени манипулации с остра игла от рибена кост.

Сега, след тази двойна дегизация, той се беше оставил на милостта на човек, който можеше да го издаде всяка минута. Искаше му се да привлече вниманието на някой Етичен, но без онзи да е сигурен кой е той.

Бъртън искаше да се увери, че може да се измъкне навреме преди да щракне капана. Това беше много опасна игра, все едно да ходи по въже над яма пълна с гладни вълци, но не се отказваше от нея. Щеше да побегне само в най-краен случай. А през останалото време щеше да преследва преследвачите си.

Тъмната Кула и Големият Граал непрекъснато бяха в мислите му. Защо да играе на криеница, когато можеше да щурмува самите бастиони на крепостта в която предполагаше че се крият Етичните? Или ако щурм не беше най-подходящата дума за случая, то да се промъкне в Кулата, заобикаляйки главния вход, както се вмъква мишка в къщата — или в крепостта? Докато котките слухтяха на всички други места, той щеше да се вмъкне в Кулата, и тогава мишката щеше да се превърне в тигър.

Тая мисъл така го разсмя, че и двамата му съколибарници го изгледаха с любопитство: Гьоринг и англичанинът от седемнайсети век Джон Колоп. Смехът му включваше и самия него при образа на тигъра. Как можеше да си представя, дори и само за миг, че той, самотният мъж може да направи нещо на тези, които притежаваха мощта и силата да преобразят планета с размерите на Земята, Възкресителите на целия човешки род, Тези, които хранеха и поддържаха живота на всички призовани от смъртта? Той сплете ръце със съзнанието че в тях, и в неговия разум се криеха силите, които бяха в състояние да съкрушат Етичните. Какво беше това страшно нещо, което носеше в себе си, та го търсеха под дърво и камък, той не знаеше. Но знаеше със сигурност, че Те се бояха от него. Ако можеше само да разбере защо…

Смехът му беше само частично самоприсмехулен. Другата половина от него вярваше, че той беше тигър сред хората. Мъжът е това, за което се счита, промърмори си той.

Гьоринг се обади:

— Имате много особен смях, приятелю мой. Малко е женствен за такъв мъж като вас. Напомня на… на камък захвърлен по повърхността на сковано в лед езеро. Или на чакал.

— Притежавам по малко и от чакала и от хиената — отвърна Бъртън. — Така тръбяха навсякъде моите клеветници — и имаха право. Но аз притежавам и нещо повече.

Той стана от леглото си и започна да прогонва нощната отпуснатост от мускулите си. След няколко минути щеше да отиде с другите до каменния олтар при брега на Реката. После следваше почистване на района. След него строево обучение, последвано от обучение в боравене с копие, тояга, прашка, меч издялан от обсидиан, лък и стрела, кремъчна брадва, и в бой с голи ръце и крака. После час за почивка и разговори и обяд. След тях час по езиково обучение. Два часа работа по изграждане на укрепленията, които бележеха границите на малката държавица. Половин час почивка и след него половин час бягане за постигане на издръжливост. Вечеря от граалите и после свободни до сутринта, освен дежурните стражи и другите заети с подобни задачи.

Всички държавици по поречието на Реката поддържаха подобен дневен режим и дейности. Почти навсякъде представителите на човешкия род бяха във война или се подготвяха за нея. Гражданите трябваше да бъдат в непрекъсната боеготовност за да отблъснат всяка евентуална агресия. Бойното обучение си имаше и своето предимство с това, че запълваше свободното време на хората. Колкото и да беше монотонен животът на военни начала, беше по-добър, отколкото хората да се чудят какво да правят по цял ден. Лишаването от вечните грижи около набавянето на храна, жилища, пари и всички проблеми от този род, заемали цялото време на хората, съвсем не беше благословия, както изглеждаше на пръв поглед. Оставаше голямата битка срещу скуката и досадата на ежедневието, и водачите на всяка държавица по цял ден си блъскаха главите как да запълват по най-добрия начин времето на поданиците си.

Речният свят беше предназначен да бъде Рай, и действително стана, но на бога на войната. В този свят (според някои) войната беше добро! Придаваше смисъл на живота и прогонваше скуката.

След вечеря всички бяха свободни да правят каквото си искат, стига да не нарушаваха местните порядки. Човек можеше да разменя цигарите и алкохола от граала си или рибата която беше уловил в Реката примерно срещу един по-добър лък и стрели; делви и чаши; маси и столове; бамбукови флейти; глинени тръби; барабани от човешка или рибена кожи; редки камъни (които действително се намираха много трудно); огърлици изработени от красиво обработени и оцветени кости на дълбоководни риби, от нефрит или от дялано дърво; обсидианови огледала; сандали и обувки; рисунки с въглен; много рядката и поради това изключително ценна бамбукова хартия; мастило и перодръжки от рибени кости; шапки изплетени от дългите и яки тревни стебла; дървени плочки, нанизани на ремък, които вдигаха силен шум при разтърсване; малки шейни и колички за спускане по склоновете на хълмовете; арфи със струни изработени от тънките черва на „речен дракон“; пръстени от дъб за пръстите на ръцете и краката; глинени статуетки; и много други предмети и вещи с приложна или декоративна стойност.

По-късно щеше да дойде и сексът, разбира се, от който бяха лишени на първо време Бъртън и съколибарниците му. Едва след като ги приемеха като пълноправни граждани щяха да имат право да се преместят в самостоятелни жилища със жени.

Джон Колоп представляваше късокрако жизнерадостно същество с дълга и руса коса, тясно но приятно лице, и големи сини очи с много дълги и прави черни ресници. Още при първия начин разговор след запознанството си с Бъртън, той се представи по следния начин:

— Появих се на белия божи свят от мрака на майчината си утроба през лето Господне 1625. Но прекалено скоро след това се върнах в утробата на Майката Природа с абсолютната вяра, че ще възкръсна, която не беше излъгана, както сами можете да се уверите. Въпреки че трябва да призная, че задгробният живот не се оказа този, на който ни учеха нашите свещеници. Но пък и как ли можеха да знаят тогава истината, бедните и слепи нещастници, предвождани от сляп пастир!

Скоро след това Колоп му довери, че принадлежи към Църквата на Втория шанс.

Веждите на Бъртън се повдигнаха. Беше се сблъсквал многократно с новата религия в много долини по Реката. Макар и неверник, той си беше поставил за цел да изследва цялостно всяка религия. Опознай вярата на човека, и ще го познаваш поне наполовина. Опознай жена му, и ще познаеш и другата половина.

Църквата имаше няколко прости скрижали, някои от които се основаваха на факти, а в по-голямата си част на суеверия, надежда и въжделения. Дотук те не се отличаваха с нищо от многобройните религии възникнали на Земята. Но Вторият Шанс притежаваше едно значително и съществено преимущество спрямо която и да е земна религия. Доказателствата за прераждането бяха налице — и то не за еднократен акт.

— Защо човешкият род получи Втори Шанс? — запита Колоп с ниския си упорит глас. — Заслужава ли го той? Не. С няколко съвсем малко изключения хората са груби, алчни, дребнави, нищожни, жестоки, тесногръди, изключително егоистични, и извънредно отвратителни. Само от вида им на боговете — или на Господ — му се повръща от тях. Но в тази божествена бълвоч се намира и късче състрадание, простете ме за израза. Човек, колкото и нищожен да е, носи в себе си божествената искра. Това не е празна фраза измислена от човека. И най-лошите от нас носят в себе си по нещичко, което трябва да бъде съхранено, от което ще се моделира и новият човек.

Този, който и да ни е дал тази възможност да спасим душите си, познава истината. Нас са ни въвели тук, в тази речна долина, на една чужда планета под чужди небеса, за да постигнем в мъки нашето спасение. Не знам с какво време разполагаме, нито пък го знаят нашите отци. Може да е цялата вечност, а може сто или хиляда години. Но ние трябва да се възползуваме от предоставеното ни време, приятелю мой.

— Не бяхте ли пренесени в жертва върху олтара на Один от скандинавците, които не се отказаха от старата си религия, макар че този свят няма нищо общо с Валхала, обещаван им от свещениците? Не мислите ли, че сте си пропилели времето си в напразните си опити да събудите в тях хората? Те продължават да вярват в старите си богове с някои незначителни промени в теологията ми дължаща се на тукашните условия. Също както вие сте си държали на старата си вяра.

— Скандинавците нямат обяснение за новата си среда — отвърна Колоп, — но аз имам. Имам рационално обяснение, което е твърде възможно да го приемат, дори със същата ревност като моята. Те ме убиха, но следващият мисионер на нашата църква ще бъде по-упорит и от мен и няма да млъкне до момента, в който го проснат в скута на дървения си идол и го прободат в сърцето. А ако и той не успее да ги промени, следващият ще го направи.

Вярно е, че на Земята кръвта на мъчениците сее семената на църквата. Дори тук е още по-вярно. Ако убиеш някой човек, за да му запушиш устата, той ще се пробуди на някое друго място по Реката. А един човек принесен в жертва на сто хиляди мили оттук идва с ореола на мъченик. И Църквата накрая ще спечели. Хората ще прекратят безсмислените си, водещи до пълна дегенерация войни, и ще започнат да се занимават с нормална човешка дейност, тази, която ще им донесе избавление.

— Казаното от теб за мъчениците важи с пълна сила за всеки загинал заради някаква кауза — възрази Бъртън. — И убитият злодей разпръсква семената на гнусното си дело навсякъде.

— Доброто ще надделее; истината винаги побеждава — отговори Колоп.

— Не знам какво и къде си преживял на Земята или колко време си ходил по белия свят — каза Бъртън, — но ми се струва, че и двете не са траяли много, щом си толкова заслепен. Познавам живота много по-добре от теб.

— Нашата Църква не се основава само на вярата — възрази Колоп. — Тя има солидна опора в нещо, което е с изключително значение. Кажи ми, приятелю Абдул, чувал ли си за хора, които са били възкресени мъртви?

— Това е парадокс! — извика Бъртън. — Какво искаш да кажеш с това — възкресен мъртъв?

— Ние разполагаме с доказателства на очевидци за поне три истински случая и още четири, за които сме чували, но нямаме преки свидетели на събитието. Това са мъже и жени, убити някъде по поречието на Реката, и възкръснали на друго място. Но възкръснали не е най-точната дума, защото само телата са били възстановени, но без искрица живот в тях. Какво ще кажеш за това?

— Не мога да си го представя! — изрече Бъртън. — Ти ми го обясни. Ще те изслушам с внимание, защото ти си човек познавач на тези неща.

Той си го представяше, разбира се, защото навсякъде беше слушал подобни истории. Но искаше да разбере дали тази на Колоп се различаваше с нещо от другите.

Беше досущ същата, съвпадаха даже и имената на възкресените мъртъвци. Цялата работа беше, че тези мъже и жени били разпознати от множество хора, които ги познавали от Земята. Обединявал ги фактът, че всички те били светци или близо до това поприще; и действително един от тях бил канонизиран на Земята. Съществуващата теория твърдяла, че те били удостоени с този ореол на святост още на Земята, който правил излишно пребиваването им в „Чистилището“ на речния свят. Душите им били преминали някъде… в някакво висше измерение… като оставили ненужните телесни обвивки след себе си.

Скоро, много скоро, според Църквата, мнозина щели и те да постигнат това състояние. И техните тела щели да станат ненужни. И в някакво далечно време цялото поречие на Реката щяло да обезлюдее. Всички щели да се изчистят от пороците си и ненавистта и щели да засияят с божията благодат и любовта на цялото възродено човечество. Дори и най-покварените, тези които изглеждали неспасяеми, и те щели да превъзмогнат бремето на физическите си тела. За да ги постигнела и тях божията благодат, трябвало само да вселят в сърцата си любовта.

Бъртън въздъхна, изсмя се силно и каза:

— Всичко си е по-старому. Нов опиум за народа на мястото на стария. Старите религии се изложиха, макар че някои от тях не искат дори да си го признаят, и трябва да се заместят с нови.

— В думите ви има смисъл — каза Колоп. — Можете ли да предложите едно обяснение, по-добро от това, защо сме тук?

— Разбира се. И мен ме бива да измислям приказки.

Всъщност Бъртън нямаше обяснение, но не искаше да го признава на Колоп. Спрус беше отронил нещичко на Бъртън относно самоличността, историята, и целите на групата му, или както я бяха нарекли — Етичните. Много от тезите му съвпадаха с теологията на Колоп.

Спрус се беше самоубил точно преди да им обясни проблема с „душата“. Изглежда „душата“ беше част от цялостния процес и организация на Възкресението. В противен случай, когато тялото умираше, от него нямаше да остане нищо, което би могло да се използува по-нататък. След като „задгробният живот“ можеше да бъде обяснен със средствата на науката, то тогава „душата“ също беше нещо материално в смисъл на физическо тяло, а не да се отнася към категорията „свръхестествени“ явления, както беше на Земята.

Много неща не бяха известни на Бъртън. Но той беше може би единственият човек на планетата добил достатъчна представа за грандиозните преобразувания.

Колкото и малко да беше това, той беше готов да заложи всичко, но да се добере до светая светих на Етичните. Но за да успее, трябваше първо да стигне до Тъмната Кула. А единственият начин да се добере до нея, беше да се качи на Отвъдния Експрес. Първо трябваше да предостави възможност на някой Етичен да го залови. После трябваше да обезвреди висшето същество, да предотврати възможността му да се самоубие, и по някакъв начин да изтръгне така нужната му информация от него.

А междувременно продължаваше да играе ролята на Абдул ибн Харун, египетски лекар от деветнайсети век, а понастоящем жител на Баргоуджис. Той реши в качеството си на такъв да стане мирянин от Църквата на Втория шанс. Обяви на Колоп за разочарованието си от Мохамед и неговото учение, и по този начин стана първата овца от стадото на Колоп в областта.

— Трябва да се закълнеш никога да не вдигаш оръжие срещу човек или да се защитаваш с физически средства, скъпи мой приятелю — каза Колоп.

Силно разгневен, Бъртън отговори, че няма да позволи на когото и да било да вдига ръка безнаказано срещу него или пък да тръгне без оръжие.

— Това не е нещо неестествено — изрече проникновено Колоп. — Вярно е, че е против общоприетите обичаи. Но всеки човек може да се издигне над това състояние, в което е пребивавал толкова дълго време, и да се превърне в нещо по-добро — ако притежава силата на волята и желанието за това.

Бъртън прогърмя едно гръмогласно „не“ и напусна колибата. Колоп поклати тъжно глава, но не престана да бъде все така лъчезарен и дружелюбен. Не без чувство за хумор понякога се обръщаше към Бъртън като към „едносекундния събрат“, като имаш предвид не времето прекарано при него в храма, а това, за което беше излязъл.

По същото това време Колоп прие и втория обърнат в неговата вяра, Гьоринг. До този момент Колоп бе получавал само насмешки и подигравки от германеца. По едно време се обърна наново към дъвката и кошмарите започнаха с нова сила.

Две нощи подред Бъртън и Колоп не можаха да мигнат от стенанията му, мятанията в леглото и писъците. Вечерта на третия ден той попита Колоп дали може да го приеме в лоното на Църквата му. Имаше желание да се изповяда. Колоп трябваше да научи каква личност е бил той на Земята и на тази планета.

Колоп изслуша смесицата от самоунижения и безскрупулен кариеризъм, след което изрече:

— Приятелю, не ме интересува какъв си бил преди. Вълнува ме само това, което си сега и което ще бъдеш. Изслушах те само защото изповедта е полезна за душата. Виждам, че си дълбоко разтревожен, че си изстрадал с мъките си извършеното от теб, и едновременно с това изпитваш известна гордост от това, че си бил значителна фигура сред своите съвременници. Не мога да схвана всичко от това, което ми разказа, защото не знам много за твоето време. Не че има някакво голямо значение. Обект на нашата грижа са днешният и утрешният ден; всеки изминат ден се грижи сам за себе си.

На Бъртън му се струваше, че Колоп не толкова нехаеше за миналото на Гьоринг, колкото не вярваше на историята му за земното могъщество и слава. Бяха се навъдили толкова много самозванци, че действителните герои или злодеи не смееха да се обадят. Самият Бъртън беше срещал трима Исус Христос, двама Авраам, четирима Крал Ричард Лъвското сърце, шест Атила, една дузина Юди само един от които говореше арамейски, един Джордж Уошингтън, двама Лорд Байрон, трима Джеси Джеймс, безброй Наполеони, един Генерал Къстър (който говореше със съвсем явен йоркширски акцент), един Фин МакКуул (който не можеше да продума и думица на древноирландски), един Шака (който говореше не този зулуски диалект, който трябваше), и безброй други които можеха или не можеха да бъдат това, за което се представяха.

Но каквото и да беше представлявал даден човек на Земята, тук трябваше отново да се доказва. А това вече не беше толкова лесно, защото условията се бяха променили коренно. Великите исторически личности от Земята бяха непрекъснато унижавани при техните опити да докажат своята самоличност.

В очите на Колоп унижението беше благословия. Първо беше унижението, а след него смирението би казал Колоп. И накрая идваше хуманноста като естествен завършек.

Гьоринг се беше озовал в капана на Големия Замисъл — както го беше формулирал Бъртън — защото в самата му природа беше заложено самоугаждането, особено с наркотици. Той продължаваше да дъвче без да се сдържа, знаейки че наркотичната дъвка изваждаше на повърхността на съзнанието му всички черни страни от личния му пъкъл, че го раздира на части. На първо време след възкресението му го беше спасявало младото и здраво тяло, все още свободно от пагубния навик. Но само няколко седмици след озоваването му в тази област той не бе издържал и нощите започнаха да се раздират от писъците му „Херман Гьоринг, ненавиждам те!“

— Ако това не спре — каза Бъртън на Колоп, — той ще полудее. Или отново ще се самоубие, или ще принуди някой друг да го убие, за да се отърве от себе си. Но самоубийството няма да му донесе така желания покой, и всичко ще се затъркаля отначало. Кажи ми истината, не е ли това адът?

— По-скоро чистилището — каза Колоп. — Чистилището е адът, където е позволено да влезеш с надеждите си.