Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
What’s Better Than Money?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 20гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster(2013)
Източник
Кантая

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от hammster

Глава трета

I

Рима лежеше на леглото. Беше забила глава във възглавницата, цялото и тяло трепереше и от време на време кихаше.

Стоях до леглото и я гледах.

Трябваше да се досетя, казвах си аз за кой ли път. Бях длъжен да разпозная симптомите. Не беше ми и минало през ума, че може да е наркоманка, макар че онази нощ всичко беше пред мен, когато я бях чул да киха.

Уили Флойд ми беше бесен. Преди да ни изхвърли ми се закани, че ако само посмея да се мярна пред очите му в клуба, ще накара охраната си да ме пречукат, и не се шегуваше.

Взе ми се здравето докато успея да замъкна Рима обратно в стаята и. Беше в такова състояние, че не се осмелих да я кача в автобус. Едната половина от пътя я носих на гръб, а другата я влачих по тъмните улици.

Бавно се успокояваше.

Наблюдавах я и усетих как ми се повдига.

Бях си загубил работата при Ръсти и се бях скарал жестоко с Уили Флойд. Печалбата ми от вечерта беше една наркоманка, виснала ми като воденичен камък на шията.

Трябваше да си събера багажа и да я зарежа. Страшно ми се щеше, но не можех да изхвърля от себе си сребърния и глас, знаех че мога да забогатея с него, че я бях обвързал с договор.

Внезапно тя се претърколи на леглото и се втренчи в мен.

— Предупредих те — изрече тя почти беззвучно. — А сега се махай и ме остави на мира!

— Добре, добре, предупреди ме — казах аз, като отпуснах ръцете си на таблата на леглото и я изгледах на свой ред. — Но ти не ми каза в какво се състои работата. От колко време се дупчиш?

— Три години. Вече не мога да се измъкна.

Тя седна и като извади носната си кърпа, започна да си търка очите. Имаше романтичен вид колкото една мръсна хавлия.

— Три години? Че колко си голяма?

— На осемнайсет години съм. Какво ти влиза в работата на каква възраст съм?

— Започнала си да се дупчиш на петнайсет години? — ужасих се аз.

— О, млъкни!

— Уилбър ли ти поддържаше запасите?

— И какво ако го е правил? — Тя си издуха носа. — Нали искаш да пея, да имам голям успех? Дай ми тогава малко пари. Като съм заредена добре, скривам им шайбата. Това дотук е нищо. Само ми дай малко пари, и ще видиш.

Седнах на ръба на леглото.

— Нека да говорим разумно. Гол съм като пушка. Но и да имах, нямаше да ти дам и пукнат долар. Слушай, с твоя глас можеш да обиколиш света. Знам го, сигурен съм. Ще те излекуваме. И после всичко ще бъде наред и ще се къпеш в пари.

— Зарежи ги тия дрънканици. Дай ми малко пари. Стигат ми и пет долара. Познавам един…

— Отиваме в болницата.

Тя изсумтя.

— В болницата? Там е тъпкано с такива нещастници като мен, и пет пари не дават за теб. Била съм и по болници. Дай ми пет долара. Ще пея за теб. Ще бъда страхотна, обещавам ти. Само ми дай пет долара.

Не издържах повече. От погледа й ми прилошаваше. Нощта ми беше сервирала повече, отколкото можех да поема.

Запътих се към вратата.

— Къде отиваш? — запита ме тя.

— Ще си лягам. Утре ще поговорим. За тая вечер стига.

Отидох си в стаята и заключих вратата.

Не можех да заспя. Малко след два след полунощ чух вратата й да се отваря и да пристъпва на пръсти по коридора. Беше ми все едно ако си събереше багажа и запрашеше за някъде. До гуша бях сит от нея.

Сутринта станах някъде около десет, облякох се и отидох до стаята й. Отворих вратата и надзърнах вътре.

Беше в леглото и спеше. Достатъчно ми беше да видя успокоеното й и отпуснато лице, за да разбера че беше успяла да се снабди с доза отнякъде през нощта. Беше красива със сребърната си коса, разпиляна по възглавницата; изчезнал беше ужасният облик от предишната нощ. Очевидно бе успяла да намери някой мухльо готов да се раздели с парите си.

Затворих и слязох долу на улицата на слънце.

Ръсти беше много изненадан когато ме видя да влизам в бара му.

— Искам да говоря с теб — казах. — Въпросът е много сериозен.

— Окей, давай. Какво има?

— Това момиче може да пее. Гласът й е цяло съкровище. Сключил съм договор с нея. Ръсти, това е големият ми шанс. С нея мога да натрупам цяло състояние.

Той ме гледаше озадачен.

— Окей. Не мога да разбера само къде е засечката. Ако може да пее, защо не го прави?

— Наркоманка е.

Лицето на Ръсти се сгърчи от отвращение.

— Е?

— Трябва да я излекувам. Не знам къде да я закарам и към кого да се обърна.

— Не знаеш какво да направиш ли? Аз ще ти кажа. — Той забучи бананоподобния си пръст в гърдите ми. — Отърваваш се от нея, и то колкото може по-бързо. Наркоманите са неспасяеми, Джеф. Казвам ти го със сигурност. Да, знам, лекарите твърдят, че могат да ги излекуват. Но колко време после ще са здрави? Месец, два, може би и три, и след това пласьорите ще ги надушат, ще им пробутат стока и всичко започва отначало. Послушай ме, синко, аз те обичам и ти желая доброто. Имаш си и глава и образование. Не се забърквай с такива боклуци. Изобщо не си струва да се измъчваш заради тая отрепка. Забрави я, само мъка ще ти донесе.

Така ми се иска да го бях послушал. Той беше прав, но никой не можеше да ме убеди в това тогава. Мислех си, че съм попаднал на златна мина с гласа й. Трябваше само да я излекувам и парите щяха да потекат като река. Така си ги представях нещата тогава.

— При кого да я заведа, Ръсти? Знаеш ли някой, който може да я излекува?

Ръсти се почеса под носа с опакото на дланта си: белег, че беше раздразнен.

— Да я излекува? Никой не може да я излекува. Хей, какво ти става? Да не си откачил?

Потиснах гнева си. Това беше много важно за мен. Ако успеех да я излекувам, това я превръщаше в истински рог на изобилието за мен. Бях сигурен. Абсолютно.

— Ръсти, имаш връзки с много хора. Чуваш всякакви неща. Кой е тоя момък, който наистина лекува тия нещастници? Все трябва да има някой. Киното гъмжи от такива. Повечето от тях оздравяват. Кой ги ремонтира?

Ръсти се почеса по врата и се навъси.

— Вярно е, но ония юнаци са фрашкани с мангизи. Лечението иска пари. Има такъв човек, но чувам че свалял по девет кожи.

— Може би ще успея да намеря пари. Трябва да я излекувам на всяка цена. Как се казва?

— Доктор Клинси — каза Ръсти. Той внезапно се ухили. — Убиваш ме. Не е в категорията ти, но инак е мъжко момче. Излекува Мона Гисинг и Франки Ледър, две от най-големите звезди на Пасифик. Много здраво смучеха марихуаната, но той ги отучи от тоя навик.

— Как да го намеря?

— Има го в телефонния указател. Слушай, Джеф, не ставай глупак. Тоя юнак иска майка си и баща си.

— Не ме интересува какво иска, само да я излекува. Гарантирам му процент от нея. Тя ще натрупа състояние, усещам го с костите си. Изключено е да не успее.

— Ти си луд.

— Добре, нека съм луд.

Преписах адреса на доктор Клинси от телефонния указател. Живееше на булевард Бевърли Глин.

Наблюдавайки ме, Ръсти се обади:

— Джеф, изслушай ме. Знам какво ти говоря. Най-лошото на тоя свят е да се забъркаш с наркоман. Никога не можеш да им имаш доверие. Те са опасни. Нямат и представа какво е това да поемеш отговорност за някой друг човек. Шибани са в главите, трябва да разбереш това. Нямат нищо общо с нормалните хора. Те са готови на всичко и не се спират пред нищо. Бий й шута на тая. Знаеш ли колко мъка ще ти донесе. По дяволите, Джеф, не се забърквай с момиче като нея!

— Спести си го — казах аз. — Какво толкова си се паникьосал? Не си спомням да съм те молил за подаяние.

Излязох и хванах автобуса до моя хотел.

Заварих Рима да седи изправена в леглото. Беше с черна нощница, пижама и панталонки. В комбинация със сребърната й коса и кобалтовосините очи наистина хващаше окото.

— Гладна съм.

— Ще поръчам да ти гравират думите на надгробната ти плоча. Пет пари не давам дали си гладна. Откъде взе пари снощи за порцията?

Очите й се извърнаха от моите.

— Не съм си била нищо. Умирам от глад. Ще ми дадеш ли малко назаем?

— О, млъкни! Ако успея да ти уредя лечение, ще се съгласиш ли?

Изражението й стана враждебно.

— Вече съм неспасяема. Знам го. Няма смисъл да говорим за лечение.

— Има един лекар, който наистина може да те излекува. Ако успея да го убедя да те поеме, ще отидеш ли?

— Кой е той?

— Доктор Клинси. Оправя всички големи звезди. Мога да говоря с него да те вземе.

— Брей! Че то ще ти излезе по-евтино, ако ми дадеш малко пари. Не ми трябват много…

Сграбчих я и я разтърсих. Малко остана да ми прилошее от дъха й.

— Ще отидеш ли ако го уредя? — изревах аз.

Тя се задърпа.

— На твоите заповеди.

Почувствах, че губя разсъдък, и с огромно усилие се сдържах.

— Добре, ще говоря с него. Ти оставаш тук. Ще поръчам на Кери да ти донесе чаша кафе и нещо за ядене.

И излязох.

От площадката на стълбището извиках на Кери да занесе хамбургер и кафе на Рима. После отидох в стаята си и сложих най-хубавия си костюм. Не че беше кой знае какво. Беше запазил на места блясъка си, и след като се сресах и лъснах обувките, заприличах малко на човек.

Върнах се обратно в стаята на Рима.

Тя седеше изправена в леглото и си посръбваше кафе. Набърчи си носа, като ме видя.

— Брей! Добре си се наконтил!

— Остави на мира вида ми. Пей! Хайде, давай, каквото и да е!

Тя ме изгледа.

— Каквото и да е?

— Да! Само пей!

Тя започна „Пушекът замъгля твоите очи“.

Мелодията се изливаше без усилия от гърдите и, подобно на сребърен поток. Гърбът и косата настръхваха, като я слушах. Стаята се изпълваше с кристално ясни звуци. Това надминаваше всичко, което бях слушал досега от нея.

Стоях и слушах и когато стигна до припева й дадох знак да спре. Сърцето ми биеше лудо.

— Добре, добре — казах. — Стой тук. Веднага се връщам.

Затичах надолу по стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.

II

Резиденцията на доктор Клинси се беше разпростряла върху акър и половина декоративни градини, оградена с високи стени, гарнирани с остри железа по цялата периферия.

Закрачих по една дълга алея. Едва след три или четири минути бързо ходене мярнах в далечината къща, която изглеждаше като филмов декор за двореца на Медичите във Флоренция.

Една голяма тераса с петдесет или повече стъпала водеше към нея. Горните стаи имаха решетки на прозорците.

Всичко, което заобикаляше къщата, изглеждаше мрачно и много, много спокойно. Дори и розите и бегониите имаха потиснат вид.

Далече от алеята, под сянката на брястовете, се виждаха няколко колички на колела с хора седнали в тях. Наобикаляха ги три-четири сестри в снежнобели престилки.

Качих се по стъпалата и натиснах бутона на звънеца на входната врата.

Само след секунда или две вратата се отвори от един сив мъж със сива коса, сиви очи, сиви дрехи и сиви маниери.

Казах му името си.

Той ме поведе безмълвно по един блестящ паркет към една странична стая, където зад едно бюро седеше стройна русокоса сестра, въоръжена с молив и хартия.

— Мистър Гордън — представи ме сивият мъж.

Той ме подпря отзад с един стол и аз буквално паднах в него, като през това време излезе от стаята затваряйки вратата с такова внимание, сякаш беше направена от китайски порцелан.

Сестрата положи на бюрото молива си и произнесе с нежен глас и тъжна усмивка в очите си:

— Слушам ви мистър Гордън. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?

— Надявам се — казах аз. — Искам да говоря с доктор Клинси за един евентуален пациент.

— Може да се уреди. — Усетих как очите й обхождат костюма ми. — Кой е пациентът, мистър Гордън?

— Ще обясня всичко това на доктор Клинси.

— Страхувам се, че докторът е зает в момента. Можете да ми имате пълно доверие. Аз решавам кой да бъде приет и кой не.

— Това е много мило от ваша страна, — казах аз — но за нещастие случаят е много специален. Искам да говоря лично с доктор Клинси.

— Защо е толкова специален този случай, мистър Гордън?

Убедих се, че изобщо не съм я впечатлил. Очите й бяха загубили тъжната си усмивка; сега изглеждаха просто отегчени.

— Аз съм импресарио и защитавам интересите на певица, чийто глас представлява изключителна ценност. В случай, че не разговарям директно с доктор Клинси, ще бъда принуден да се обърна за помощ другаде.

Това изглежда възбуди интереса й. Тя се поколеба за миг и сетне се изправи.

— Ако обичате да почакате за момент, мистър Гордън.

Тя прекоси стаята, отвори вратата и изчезна от погледа ми. Последва продължителна пауза, после се появи отново, като задържа вратата отворена.

— Заповядайте.

Влязох в една огромна стая, пълна с модерни мебели, хирургическа маса и бюро до прозореца, зад което седеше мъж в бяла престилка.

— Мистър Гордън?

Прозвуча сякаш беше искрено щастлив да ме види.

Мъжът се изправи. Беше нисък, не повече от тридесетгодишен, с гъста руса коса, тъмно сиви очи и добър подход към болните.

— Точно така. А вие сте доктор Клинси?

— Съвсем точно. — Той ми махна с ръка към един стол. — Какво мога да направя за вас, мистър Гордън?

Седнах и изчаках сестрата да излезе от стаята.

— Имам певица с тригодишно пристрастяване към морфин, — казах аз. — Искам да я излекувате. Колко ще струва?

Тъмносивите очи пробягаха по мен не твърде обнадеждаващо.

— Таксата за гарантирано излекуване е пет хиляди долара, мистър Гордън. Имаме щастливата възможност да ви гарантираме резултата.

Поех си бавно и дълбоко въздух.

— За тия пари определено ще очаквам резултат.

Той се усмихна тъжно. Тук изглежда всички специализираха тъжни усмивки.

— Възможно е да ви изглежда скъпо, мистър Гордън, но причината за това е, че използваме услугите на най-добрите специалисти.

— Колко време ще отнеме?

— Това зависи главно от пациента. Някъде около пет седмици, а при по-упоритите случаи може да стигне до осем — не повече.

— С гаранция?

— Естествено.

Не познавах никого, който да е луд до такава степен, че да ми даде назаем пет хиляди долара, и не можех да измисля никакъв начин да ги изкарам отнякъде.

Опитах най-отчаяния начин.

— Това е малко повече, отколкото мога да си позволя, докторе. Момичето притежава вълшебен глас. Ако успея да я излекувам, ще направи големи пари. Какво ще кажете за един дял от нея? Двадесет процента от дохода и докато се допълнят петте хиляди долара, и три хиляди в добавка като процент.

Още щом произнесох първите думи, разбрах че съм допуснал грешка. Лицето му внезапно стана празно и очите му отнесени.

— Страхувам се, че не се занимаваме с такъв род дейност тук, мистър Гордън. Ние сме страшно натоварени. Нашите условия винаги са били и си остават плащане в брой. Три хиляди при постъпване, и две хиляди при изписване на пациента.

— Това е много специален случай…

Добре гледаният му пръст се придвижи към един бутон на бюрото.

— Съжалявам, но такива са ни условията.

Пръстът му натисна любовно бутона.

— Ако намеря парите, наистина ли гарантирате гаранцията?

— Имате предвид излекуването? Разбира се.

Беше вече изправен когато вратата се отвори и сестрата вплува вътре. И двамата ме дариха с тъжните си усмивки.

— Ако вашият клиент желае да се лекува при нас, мистър Гордън, умоляваме ви да ни известите колкото е възможно по-скоро. Ние сме изключително много ангажирани и е възможно да срещнем голям проблем с настаняването и, ако изобщо стигнем до този етап.

— Благодаря — казах аз. — Ще обмисля предложението ви.

Той ми подаде студената си бяла ръка по начин сякаш ми правеше благодеяние, и после сестрата ме изведе.

На връщане към хотела размишлявах върху това което ми беше казал, и за пръв път в живота си изпитвах истинска нужда от пари. Но имах ли въобще някакъв шанс да се сдобия отнякъде с пет хиляди долара? Ако станеше някакво чудо и получех тая сума, ако излекувах Рима, бях абсолютно сигурен, че тя ще стъпи на върха и ще издърпа със себе си и мен.

Както вървях и си блъсках главата, погледът ми попадна върху един голям магазин за грамофони и радиоапарати. Спрях се да хвърля поглед върху блестящите обложки на дългосвирещите плочи, като се мъчех да си представя как ще изглежда Рима на корицата на една такава плоча.

Една малка реклама на стъклото на витрината привлече вниманието ми.

Запишете гласа си върху магнетофонна лента
Триминутен запис ще ви струва само 2,50 долара
Занесете гласа си у дома в джоба и изненадайте вашите приятели!

Това ме наведе на една мисъл.

Ако можех да запиша гласа на Рима на магнетофонна лента, нямаше да имам тревогите какво да я правя всеки път, когато ми се наложеше да я представям някъде, в случай че изпаднеше в състоянието както в Синята Роза. Можех да разнасям наляво и надясно лентата и да възбудя някой дотолкова, че да ми даде парите в аванс.

Забързах към хотела.

Заварих Рима вече облечена и станала от леглото. Седеше до прозореца и пушеше. Обърна се и ме изгледа въпросително.

— Доктор Клинси каза, че може да те излекува, — казах аз, сядайки на леглото, — но ще струва много пари. Иска пет бона.

Тя си набърчи носа, после повдигна рамене, и се обърна отново към прозореца.

— Няма невъзможни неща — казах аз. — Имам една идея. Ще отидем да запишем гласа ти. Винаги съществува възможност някой от бизнеса да снесе парите като чуе какво можеш. Хайде, да тръгваме.

— Ти си луд. Никой няма да ти даде толкова пари.

— Остави това на мен. Да тръгваме.

По пътя към магазина и казах:

— Ще направим „Някой от тези дни“. Знаеш ли я?

Кимна с глава.

— Колкото можеш по-силно.

Продавачът, който ни въведе в залата за запис, изглеждаше страшно отегчен. Очите му отразяваха ясно двама безделници решили да му губят времето за мизерните два долара и половина.

— Първо ще направим една малка репетиция — казах аз като сядах на пианото. — Силно и бързо.

Продавачът включи магнитофона.

— При нас репетиции не се правят — каза той. — Започне ли и включвам.

— Първо ще направим репетиция — повторих аз. — За вас може да не е важно, но за нас е.

Засвирих с малко по-бързо темпо от обикновено. Рита влезе силно и бързо. Хвърлих поглед към продавача. Кристалните и чисти сребърни тонове го бяха зашеметили. Стоеше вкаменен с провиснала уста.

Никога не я бях чувал преди да пее така. Беше нещо действително вълшебно.

Направихме основната версия и припева и дадох знак да спре.

— Велики боже! — промълви шепнешком продавачът. — Никога не съм чувал такова нещо!

Рима го изгледа с безразличие и не каза нищо.

— Сега ще записваме. Готов ли си?

— Давайте — каза продавачът, като настройваше магнитофона. Ролките се завъртяха.

Този път беше още по-добра, ако въобще можеше да се изпълни по по-добър начин. Разбира се, тя владееше всички професионални трикове, но това не беше от голямо значение. Важеше единствено гласът й. Тоновете излитаха от гърлото и с кристалната яснота на сребърни камбанки.

Като привършихме записа, продавачът предложи да го пусне през колони с голям честотен диапазон.

Седнахме и се заслушахме.

На максимална мощност и с включени филтри да обират страничните шумове гласът й звучеше по-мощен и от самия живот. Беше най-разтърсващият музикален запис, който някога бях слушал.

— Ама как пеете! — каза продавачът, докато изваждаше ролката. — Трябва да ви чуе и Ал Ширели. Направо ще полудее от радост!

— Ал Ширели? Кой е той? — запитах аз.

— Ширели? — продавачът изглеждаше изумен. — Ами че той е шефът на калифорнийската компания за грамофонни плочи. Той е човекът, който откри Джой Милър. Миналата година пусна пет плочи. И знаете ли колко изкара тя от тях? Половин милион! И нека да ви кажа още нещо! Тя е абсолютна бездарница в сравнение с вашето момиче! Сериозно ви говоря! От години съм вътре в бизнеса! Не знам някой да може да съперничи на момичето с вас! Непременно трябва да говорите със Ширели! Веднага ще я ангажира щом чуе гласа й.

Благодарих му. Като му предложих парите, той нетърпеливо ми отблъсна ръката.

— Оставете, вие ме дарихте с неповторимо преживяване. Говорете със Ширели. Ако я ангажира ще ме повиши.

Стиснахме си ръцете.

— Желая ви успех и го гарантирам.

Бях порядъчно възбуден по обратния ни път към хотела по крайбрежната улица. Ако Рима беше по-добра певица от Джой Милър, а тоя продавач очевидно знаеше за какво говори, тогава тя щеше да прави луди пари. Ами ако още първата година пожънеше големия успех и удареше половин милион! Десет процента от тая астрономическа сума ме устройваха напълно.

Гледах я докато крачехме заедно един до друг. Тя се влачеше унило с ръце в джобовете на дънките си.

— Днес следобед ще говоря със Ширели — казах аз. — Може да успея да измъкна от него петте бона за твоето лечение. Нали чу какво каза оня момък. Мястото на върха ти е сигурно.

— Гладна съм, — каза тя мрачно. — Няма ли да купиш нещо за хапване?

— Слушаш ли ме изобщо какво ти говоря? — Спрях и я издърпах с лице към мен. — Можеш да натрупаш цяло състояние с твоя глас. Нуждаеш се само от едно лечение.

— Самозаблуждаваш се — каза тя, като се издърпа с рязко движение. — Лекувах се, но нищо не се получи. Какво ще кажеш да хапнем нещо?

— Доктор Клинси ще те оправи. Ширели може да ни финансира като чуе гласа ти.

— Ще те финансира когато цъфнат налъмите. Никой няма да ти заеме толкова пари.

Към три часа следобед на същия ден взех назаем колата на Ръсти и потеглих към Холивуд. Лентата ми беше в джоба и бях изпаднал в някакво опиянение.

Добре съзнавах, че ще бъде фатално, ако кажех на Ширели че Рима е наркоман. Бях сигурен, че само да разбереше, щеше да ме изрита на мига.

Все някак трябваше да го накарам да се раздели с пет бона. Нямах представа как да го направя. Всичко зависеше от реакцията му като чуеше записа. Ако изпаднеше в захлас имах шанс да му изкрънкам парите.

Калифорнийската компания за грамофонни плочи беше на хвърлей камък от павилионите на Метро Голдуин Майер. Представляваше двуетажно здание което покриваше на практика цял акър. Пред вратите имаше неизменната приемна с двама снажни униформени пазачи които се грижеха за неканените гости.

Едва когато видях сградата, проумях с какво съм се захванал. Това тук представляваше едрият бизнес, а видът ми не беше от вдъхващите доверие. Внезапно осъзнах, че костюмът ми е овехтял, а обувките — износени.

Един от пазачите ме пресрещна като наближихме. Огледа ме от горе до долу, реши че не съм важна клечка и запита арогантно какво искам.

Казах му, че искам да говоря с мистър Ширели.

Малко остана да падне.

— Има още двайсет милиона като теб които искат да говорят с него. Имаш ли уговорена среща?

— Не.

— Тогава няма да го видиш.

Дойде моментът за блъфиране. Бях стигнал дъното на отчаянието и стига само да поискаха, щях да се закълна, че баща ми е негър.

— Окей, ще му кажа колко добре си вършите работата — казах аз. — Каза ми да се отбия при него, като минавам оттук, но щом не ме пускате, вие ще имате проблеми, не аз.

Пазачът започна паническо отстъпление.

— Той каза това?

— Че защо да не го каже? Той и татко са били заедно в колежа.

Войнственият му вид изчезна мигновено.

— Как казахте, че се казвате?

— Джеф Гордън.

— Почакайте само за момент.

Той влезе в приемната и вдигна по телефона. Излезе след малко, отключи вратите и ме пусна вътре.

— Питайте за мис Уисийн.

Първото препятствие беше преодоляно.

Закрачих с пресъхнала уста и лудо биещо сърце по алеята към едно огромно фоайе, където ме пресрещна едно момче в небесносиня униформа със златни копчета, блестящи като диаманти, и ме поведе по коридор с дълги редици от полирани махагонови врати по двете му страни. Стигнахме до врата с бронзова табелка, на която пишеше:

Мистър Хари Найт и Мис Хенриета Уисийн

Момчето отвори вратата и ме въведе вътре.

Озовах се в голяма приемна, облицована в гълъбовосиво. Вътре имаше най-малко петнадесет човека, насядали по столовете, блестяща илюстрация на поговорката, че надеждите умират последни.

Нямах време да ги огледам по-подробно, защото веднага след прага ме пресрещнаха чифт изумруденозелени очи, твърди и студени като диамант.

Собственичката им се оказа червенокосо двадесет и четиригодишно момиче, с бюста на Монро, линия на бедрото като на Бардо и изражение, от което би замръзнал и ескимос.

— Да?

— Мистър Ширели, моля.

Тя си приглади косата и ме изгледа, сякаш бях животно, изтървано от зоологическата градина.

— Мистър Ширели никога не приема никого. Мистър Найт се занимава с това. Всички тези хора чакат него. — Тя махна вяло към нещастниците. — Ако бъдете така любезен да ми кажете името си и занятието, ще се опитам да ви вмъкна някъде към края на седмицата.

Беше ясно, че лъжата, с която си бях послужил пред пазача, тук нямаше да мине. Будно момиче беше тя.

Не успеех ли да я прекарам, с мен беше свършено.

Произнесох с безгрижен глас:

— Седмица? Прекалено късно. Ако не се срещна с Найт сега, той ще загуби много пари, а това няма да се хареса на мистър Ширели.

Беше много съмнително дали ще мине, но по-добро не успях да измисля.

Ушите на цялата аудитория бяха щръкнали. Всички се бяха привели напред като ловджийски кучета и ловяха всяка дума.

За нещастие мис Уисийн не споделяше техния интерес. Дари ме с една мека и отегчена усмивка.

— Ако желаете, можете да оставите писмено съобщение. Ако мистър Найт се заинтересува от вас, ще ви се обадим.

В тоя момент вратата зад нея се отвори и отвътре се показа дебел мъж с оплешивяваща глава, наближаващ четиридесетте, в сиво-бежов летен костюм, огледа приемната с враждебен поглед и произнесе „Следващият“ с гласа на зъболекарска сестра.

Бях точно до него. С крайчеца на окото си зърнах един върлинест младок с бакенбардите на Елвис Пресли да се стрелва от стола си, сграбчил китара, но не му оставих никакъв шанс.

Закрачих напред изблъсквайки пред мен дебелака обратно в офиса му, като го дарявах с широка и нехайна предразполагаща усмивка.

— Здравейте, мистър Найт — казах аз. — Имам нещичко за вас, което след като го чуете, ще пожелаете същото да стори и мистър Ширели.

През това време вече бяхме влезли в стаята и аз бях успял да затворя вратата с крак.

На бюрото му имаше магнитофон. Заобиколих Найт и поставих ролката на магнитофона и го включих.

— Това е нещо за което ще ми бъдете благодарен до гроб, че съм ви дал възможност да го чуете — произнесох с твърд и бърз глас. — Разбира се, това техническо недоразумение тук едва ли ще извади всичко от лентата, но като го чуете през хай-фи колони, направо ще полудеете.

Той ме следеше с разтревожено изражение на лицето.

Натиснах бутона старт и излитналият от апарата глас на Рима буквално го блъсна.

Наблюдавах го внимателно и видях как мускулите на лицето му се втвърдиха когато първите тонове запълниха стаята.

Изслуша така лентата до края и когато натиснах бутона за пренавиване, ме запита:

— Коя е тя?

— Моя клиентка — казах аз. — Е, какво ще кажете, да зарадваме ли и мистър Ширели?

Той ме огледа отгоре до долу.

— А кой сте вие?

— Казвам се Джеф Гордън и бързам да сключа сделка. Работата е или мистър Ширели, или RCA. Изберете сами. Дойдох първо при вас, защото сте ми много по-близо.

Но той беше от стара коза яре. Ухили се и седна зад бюрото.

— Отпуснете се, мистър Гордън — каза той. — Не твърдя, че тя пее лошо. Добра е, но съм слушал и по-добри от нея. Възможно е да ни заинтересува. Доведете я към края на седмицата, ще я прослушаме.

— Нея я няма, а и освен това имам договор с мен.

— Добре, доведете я тогава, когато се появи.

— Мислех да сключа договора с вас още сега — казах. — Но щом не желаете, ще бъда принуден да се обърна към RCA.

— Не съм казал, че не я одобряваме — изрече Найт. — Казах ви само, че искаме да я прослушаме на живо.

— Съжалявам — опитах се гласът ми да прозвучи уверено и авторитетно. — Работата е там, че тя всъщност не е добре. Има нужда от малко настройка. Ако не я искате, само ми кажете, и няма да ви досаждам повече.

Отвори се срещуположната врата и в офиса влезе дребен белокос евреин.

Найт се изправи забързано на крака.

— Ако обичате, само за минутка, мистър Ширели…

Това беше големият ми шанс и аз не го изпуснах. Натиснах бутона старт и увеличих силата на звука.

Гласът на Рима изпълни стаята.

Найт понечи да изключи магнитофона, но Ширели го спря със жест. Слушаше изправен, с глава леко наклонена встрани, и дребните му тъмни очи се местеха последователно от мен на Найт и после към магнитофона.

Когато записът свърши и аз спрях апарата, Ширели каза:

— Изключително! Коя е тя?

— Просто неизвестна — казах аз. — Няма начин да знаете името й. Искам договор за нея.

— Имате го. Доведете я тук утре сутринта. Може да се окаже ценна собственост — и се отправи към вратата.

— Мистър Ширели…

Той спря и се извърна.

— Момичето не се чувствува добре — казах аз, като се мъчех да прогоня отчаянието от гласа си. — Трябват ми пет хиляди долара, за да я приведа в ред. След като се оправи, ще пее дори още по-добре от този запис. Гарантирам ви го. Ще бъде сензацията на годината, но първо трябва да влезе в релси. Според вас заслужава ли гласът й да заложите пет хиляди долара на него?

Той ме изгледа, дребните му очи бяха станали стъклени.

— Какво й е?

— Нищо, което един добър лекар да не може да излекува.

— Пет хиляди ли казахте?

Потта се стичаше в очите ми, като му казах:

— Нуждае се от специално лечение.

— От доктор Клинси?

Нямаше смисъл да го лъжа. Не беше от този тип хора, когото бихте могли да излъжете.

— Да.

Той поклати глава.

— Не ме вълнува. Бих се заинтересувал, ако беше във форма и готова за работа. Щях да сключа много добър договор с вас, но не се интересувам от хора, които трябва да минат първо през клиниката на доктор Клинси, за да могат да пеят.

И той излезе, като затвори вратата след себе си.

Извадих ролката от магнитофона, сложих я в кутията и и я пуснах в джоба си.

— Това е — каза неловко Найт. — Нямахте късмет. Старецът изпитва ужас от наркомани. Дъщеря му е от тях.

— Ако я излекувам, ще прояви ли интерес?

— Без съмнение. Само че първо трябва да се увери, че е излекувана.

Той отвори вратата и ме изпроводи.