Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- What’s Better Than Money?, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Стоянов, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 20гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
Глава пета
I
На следната сутрин се разбудих от неспокойния сън малко след седем и се загледах в тавана, като размишлявах върху предишната нощ. Чувствувах се много зле.
Бях спал не повече от три или четири часа. През останалото време пред очите ми бяха пазачът и как Рима го беше застреляла.
Беше се прибрала веднага в стаята си и поне един час от там се носеше подсмърчане и кихане, което ме подлуди. После я чух да излиза и реших че отива на лов за някой мухльо, който да я финансира за поредната и порция.
Бях се унесъл вече, когато я чух да се прибира. Вратата и хлопна, за миг се разсъних, обърнах се на другата страна и отново се унесох.
Слънцето вече облизваше ръбовете на зданието, аз лежах в леглото и се чудех кой път да хвана. Трябваше да напусна града. Не смеех да остана повече. Отивах при Ръсти, взимах пари назаем за пътните и още същия предобед потеглях.
Около единайсет имаше влак.
Вратата на стаята ми внезапно се отвори и Рима влезе вътре. Беше с червената си риза и плътно прилепналите дънки. Лицето и беше бледо, а очите и блестяха неестествено. Явно си беше осигурила порцията.
Застана до леглото ми и ме загледа.
— Какво искаш? — запитах я аз. — Изчезвай оттук!
— Отивам в студиото. Няма ли да дойдеш?
— Да не си полудяла? Няма да се върна там за нищо на света!
Тя ми набърчи нослето си с презрителни очи.
— Нямам намерение да изтървам тая работа. Ако се откажа, друга повече няма да намеря. А ти какво ще правиш?
— Напускам града. Да не би да си забравила, че снощи уби човек, или това за тебе е нещо в реда на нещата?
Тя се захили.
— Те мислят, че ти си го направил.
Подскочих от леглото.
— Аз? Какво искаш да кажеш?
— Спокойно. Никой никого не е убивал. Той е жив.
Отметнах чаршафа и стъпих на пода.
— Откъде знаеш?
— Във вестника пише.
— Къде е той?
— Имаше един до една от стаите.
— Какво стърчиш! Донеси го!
— Взели са го вече.
Исках да я удуша.
— Наистина ли твърдят, че е жив?
Тя кимна с отегчен израз.
— Да.
Пресегнах се за цигара и я запалих с треперещи ръце. Внезапното облекчение ме остави без дъх.
— Откъде съдиш, че мен обвиняват в убийство?
— Дал е на ченгетата твоето описание. Търсят мъж с белязано лице.
— Разправяй ги на шапката ми! Ти го застреля!
— Той не ме видя! Видя теб!
— Той знае, че аз не съм го застрелял — казах аз, като се опитвах да контролирам гласа си. — Той знае, че аз бях обърнат към стената, когато ти го застреля! Той знае, че не съм го направил аз!
Тя вдигна рамене с отегчение.
— Всичко, което знам, е че полицията издирва мъж с белязано лице. Внимавай къде ходиш.
В тоя момент вече бях готов да разбия тавана.
— Намери ми вестник! Чуваш ли? Веднага ми намери вестник!
— Стига си викал. Да не искаш всички да те чуят? Трябва да хващам автобуса за студиото. Може би ще е по-добре да стоиш тук и никъде да не излизаш.
Сграбчих я за ръката.
— Откъде намери пистолета?
— Беше на Уилбър. Пусни ме! — тя се издърпа рязко. — Не си губи нервите. И по-зле съм загазвала. Ако не си показваш носа няколко дни, всичко ще се оправи. После ще можеш да се измъкнеш от града, но не се опитвай по-рано.
— След като веднъж напипат следите ми, това ще е първото място, където ще довтасат.
— О, престани вече! — Презрителният й тон направо ме подлудяваше. — Голям бъзльо си бил. Сдържай си нервите и ще се оправиш. Толкова ли не можеш да се отпуснеш? Направо ставаш досаден.
Сграбчих я за гушата и я блъснах в стената. После я зашибах по лицето; един, два, три… Не бях много горд от себе си, но не можех да се сдържа. Беше толкова мръсна, че нямах друг отговор на мръсотиите и.
Пуснах я и останах до нея, като дишах тежко.
— Страх ме е! — казах аз. — Страх ме е, защото все още ми е останала някаква порядъчност. А ти! Ти не притежаваш нищо такова! Прогнила си до мозъка на костите си! Иска ми се никога да не бях имал нищо общо с теб! А сега изчезвай!
Тя стоеше облегната на стената, лицето и беше станало божурено от ударите ми и очите и искряха от омраза.
— И това няма да го забравя, мерзавецо! — просъска тя. — Ще ти припомня много неща, когато му дойде времето! Все някой ден ще изравня резултата! Надявам се онова копеле да пукне и да те видя в газовата камера!
Блъснах вратата на стаята широко отворена.
— Вън! — изревах аз.
Тя излезе и аз затръшнах вратата след нея.
Останах неподвижен дълго време, опитвайки се да успокоя дишането си. Приближих се до огледалото и се вгледах в бялото си и изпито от страх лице. Тънкият белег пресичаше цялата дясна част на челюстта ми. Ако пазачът го беше споменал в показанията си, бях загубен.
Паниката ме държеше здраво. Единствената ми мисъл беше да се отскубна и да се добера до дома си, но ако полицията беше обявила награда за главата ми, излизането ми посред бял ден си беше чисто самоубийство.
Чух трополенето на Кери по стълбите и отворих вратата.
— Ще ми направиш ли една услуга? — запитах я аз. — Донеси ми един вестник, че днес няма да излизам.
Тя ме погледна остро.
— Нямам време, мистър Джеф. Имам работа.
— Важно е. Не можеш ли да вземеш отнякъде? — полагах големи усилия да звуча спокойно. — Опитай се да ми донесеш един вестник, Кери.
— Ще опитам. Да не сте болен?
— Нещо не съм във форма. Донеси ми вестника.
Тя кимна и тръгна надолу по стълбите.
Върнах се обратно в леглото, запалих цигара и зачаках. След половин час вече не можех да се владея. Добре че след малко я чух да трополи обратно по стълбите. Изстрелях се от леглото и спрях до вратата.
Тя ми тикна един вестник и чаша кафе.
— Благодаря ти, Кери.
— Госпожата тъкмо го четеше.
— Няма страшно. Благодаря ти.
Хлопнах вратата, сложих кафето на масичката и разгънах вестника на първа страница.
Вървяха обичайните теми за войната. Дата беше 5 август, 1945 година. Според едрите заглавия летящите крепости летели непрекъснато над цялата територия на Япония и залели единайсет града с листовки до цивилното население за предстоящи много интензивни бомбардировки.
Не ме интересуваха заплахите към Япония. Боях се единствено от евентуалната обявена награда за главата ми.
Най-накрая открих съобщението. Беше на последната страница.
Според вестника пазач на павилионите на филмовата компания Пасифик изненадал среднощен грабител и бил прострелян. Пазачът, бивш полицай, ползуващ се с голям авторитет от предишната си работа, се намирал понастоящем в държавната болница в Лос Анджелис. Успял да даде описание на човека, който го застрелял малко преди да изпадне в кома. Полицията търсела човек с белег на лицето под дърво и камък.
Не беше много, но беше достатъчно лошо. За мен.
Внезапно ми прилоша и трябваше да приседна на леглото. Краката ми отказаха опора.
Нямаше да е чудно, ако пазачът починеше накрая.
След малко се облякох. Имах чувството, че може да ми се наложи внезапно да се спасявам с бягство, и исках да съм подготвен. Събрах си куфара и си преброих парите. Бяха ми останали само десет долара и петдесет цента.
После седнах до прозореца и се загледах в улицата.
Малко след дванайсет видях една полицейска кола да спира в далечния край на улицата и четирима цивилни ченгета се изсипаха от нея. Гледката така силно разтупа сърцето ми, че не можах да си поема въздух.
На тази улица имаше четири къщи с мебелирани стаи под наем. Детективите се разделиха и всеки пое по една къща.
Моят беше едър мъжага със шапка от свински бокс, килната на тила и отдавна угаснала пура, захапана между зъбите.
Наблюдавах го как изкачва стъпалата и чух звънеца като натисна бутона му.
Излязох на площадката и погледнах надолу между етажите.
Видях Кери да пресича фоайето и я чух да отваря входната врата.
Чух го да излая:
— Градска полиция. Търсим мъж, млад, с белег на лицето. Да имате такъв?
Пръстите ми побеляха, вкопчени в перилата. Горещата ми пот направи лака лепкав.
— С белег? — Кери прозвуча съвсем удивено. — Не, сър. Нямаме такъв тук.
Увиснах като парцал на перилата и я благослових.
— Сигурна ли си?
— Да, сър. Сигурна съм. Щях да зная, ако имаме такъв наемател. Но нямаме.
— Тоя момък е търсен за убийство. Още ли си сигурна?
— Нямаме такъв човек с белег тук, сър.
ТЪРСЕН ЗА УБИЙСТВО!
Значи пазачът беше починал!
Върнах се обратно в стаята си и легнах върху леглото. Тресеше ме и се потях обилно.
Времето замря.
Лежах така и се потях може би повече от двайсет минути, когато някой почука колебливо на вратата ми.
— Влезте.
Вратата се отвори и видях втренчените в мен очи на Кери. Дебелото и набраздено от бръчки лице беше възбудено.
— Идва един полицай…
— Чух. Влезни и затвори вратата, Кери.
Тя влезе и затвори.
Изправих се на леглото.
— Благодаря ти много. Нямам нищо общо с тая работа, но ти ми спести доста неприятности.
Отидох до дрешника за портфейла ми.
— Това ченге щеше да направи живота ми черен, — продължих аз, като извадих банкнота от пет долара. — Искам да ти дам това, Кери.
Тя не помръдна.
— Не ги искам, мистър Джеф. Излъгах, защото сме приятели.
Заля ме вълна от умиление и ми се дорева. Седнах на леглото.
— Нямам нищо общо с тая стрелба, Кери. Не бих могъл да застрелям никого.
— Не е необходимо да ми казвате. Стойте си спокойно. Искате ли чаша кафе?
— Благодаря ти, нищо не искам.
— Не се тревожете. По-късно ще ви донеса и вестник. — Тя отвори вратата и спря на прага. — Отишла си е — и кимна към вратата на Рима.
— Знам.
— Добре, че се отървахте. Не се тревожете — и излезе.
Малко след пет следобед влезе в стаята ми и пусна вечерния вестник на леглото ми. Беше бледа и разтревожена и ми хвърли продължителен и несигурен поглед, преди да излезе.
Сграбчих вестника веднага щом затвори вратата.
Пазачът беше починал в кома, без да дойде в съзнание.
Съобщението заемаше малко място под военните заглавия, но думите ме блъснаха като с юмрук в лицето.
Полицията продължаваше да издирва млад мъж с белег на лицето; всеки момент щели да го арестуват.
Веднага щом се смрачи, си казах: „Тръгвам!“. Мисълта да остана в тая кутийка дори секунда още направо ме задушаваше, но трябваше да изчакам докато съвсем се стъмни.
Слязох по стълбите до телефонния автомат и се обадих на Ръсти.
Толкова хубаво ми беше да слушам грубия му уверен глас.
— Ръсти, загазих. Можеш ли да отскочиш до хотела ми като се стъмни?
— А кой според теб ще се грижи за бара, докато ме няма? — изгрухтя той.
Не бях помислил за това.
— Маже би аз да дойда тогава…
— Много ли си загазил?
— Страшно.
Явно беше усетил паниката в гласа ми, защото каза с успокояващ тон:
— Спокойно. Ще изпратя Сам. Като се стъмни, нали?
— Точно така.
— Окей. До скоро — и затвори.
Върнах се в стаята и зачаках. Проточи се доста и докато слънцето се скрие във във водите на залива и лампите на игралните барове и кораби се запалят нервите вече ме бяха сграбчили здраво.
Малко след девет зърнах стария Олдсмобил на Ръсти да завива иззад ъгъла и когато спря пред къщата, аз вече бях долу и отварях вратата.
Изкачихме стълбите в мълчание. Едва след като се добрахме до стаята ми и затворих вратата, малко ме отпусна.
— Благодаря ти, че дойде, Ръсти.
Той седна на леглото. Пълното му и синкаво от пот лице блестеше, а очите му бяха възбудени.
— Какво има? Да не е заради оная мръсница?
— Да.
Вдигнах вечерния вестник и му го подадох, като му посочих с треперещ пръст съобщението.
Той го прочете с навъсено лице и безизразни очи.
После вдигна поглед към мен.
— За бога, Джеф! Не си го направил, нали?
— Не. Тя го направи. Трябва да не съм бил с всичкия си. Исках да намеря пет хиляди долара за лечението и. Каза ми, че можем да вземем пари от кабинета на постановчика. И аз и повярвах. Отидохме там, вмъкнахме се, но не намерихме пари. Пазачът ме пипна. Тя се беше скрила зад бюрото. Застреля го. — Седнах на изправения стол и скрих лицето си в шепите си. — Беше ме изправил до стената, с гръб към него. Ръсти, кълна ти се, не съм го направил аз.
Той пусна вестника, извади смачкан пакет цигари, подхвърли една на дланта си и я запали.
— Значи си загазил. Здравата. Е, бях те предупредил, нали? Казах ти, че ще ти донесе само мъка.
— Да, каза ми.
— Е, какво мислиш да правиш сега?
— Искам да се измъкна оттук. Ще си ходя в къщи.
— Това е май първото разумно нещо, което съм чул от теб, откакто се познаваме. — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и извади един износен портфейл. — Заповядай: веднага щом разбрах на какъв хал си и бръкнах в касата.
Подаде ми пет двадесетдоларови банкноти.
— Не ми трябват толкова много, Ръсти.
— Вземай ги и си затваряй устата.
— Не. Трябват ми само пари за пътни. Това са десет долара. Няма да ти взема и цент повече.
Той се изправи и затъпка банкнотите обратно в портфейла.
— Не е хубаво да пътуваш от гарата в Лос Анджелис. Може да са я завардили. Ще те закарам до Фриско. От там ще хванеш влака.
— Ако ни спрат и ме пипнат с теб…
— Остави това! Хайде, да тръгваме.
И той излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите. Вдигнах куфара и го последвах.
Кери чакаше във фоайето.
— Прибирам се у дома Кери, — казах аз.
Ръсти излезе на улицата и ни остави сами с нея.
— Заповядай — протегнах и последните си две петдоларови банкноти. — Вземи ги.
Тя пое само едната банкнота.
— Това стига за стаята, мистър Джеф. Останалото го задръжте. Ще ви потрябват. Желая ви щастие.
— Не съм го направил аз, Кери. Каквото и да говорят, не съм аз.
Тя ми се усмихна изтощено и ме потупа по рамото.
— Желая ви щастие, мистър Джеф.
Излязох навън в здрача и се качих в Олдсмобила. Още докато затръшна вратата и Ръсти даде газ и колата се стрелна напред.
II
Минаха някъде около десетина минути и аз наруших мълчанието:
— Може да ти изглежда смешно, Ръсти, но сега в ума ми е само как ще се прибера в къщи. Вече си научих урока. Ако успея да се отърва от тоя хаос, ще си продължа образованието. До гуша ми дойде тоя начин на живот, ще ми държи влага, докато съм жив.
Ръсти изгрухтя.
— Крайно време беше.
— Чувал си я да пее. Такива гласове като нейния са един на милион. Ако не беше наркоманка…
— Ако не беше наркоманка, ти никога нямаше да я срещнеш. Това е. И се моли повече да не се изпречва на пътя ти.
— Така е. Надявам се никога повече да не я видя.
Стигнахме Сан Франсиско към три часа сутринта. Ръсти паркира до гарата, и докато чаках в колата, отиде да провери за разписанието на влаковете.
Върна се разтревожен.
— Има влак за Холанд Сити веднага след осем; в осем и десет — каза той. — До касата стърчат две ченгета. Може и да не търсят теб, но са там. Ще ги заобиколим. Купих ти билет.
Взех билета и го пъхнах в портфейла си.
— Благодаря ти. Можеш да си тръгваш вече, Ръсти. Ще отида в някое кафе да изчакам до сутринта. Ще ти върна парите. Ти си ми истински приятел.
— Прибираш се в къщи и сядаш да учиш. Не искам да ми връщаш парите. Отсега нататък стой далеч от Лос Анджелис. Сядай си здраво на задника и учи и после работи, така ще ми върнеш дълга си.
Седяхме един до друг в колата, пушехме, задрямвахме, и пак разговаряхме, а часовете лениво течаха.
Малко след седем Ръсти каза:
— Имаме време за едно кафе, и после можеш да тръгваш.
Излязохме от колата и влязохме в един бар. Поръчахме кафе и фъстъци.
Дойде и моментът на раздялата. Взех ръката на Ръсти в моята и я стиснах с всички сили.
— Благодаря ти.
— Остави. Обади ми се, като стигнеш.
Тупна ме по рамото и закрачи бързо към колата.
Влязох в гарата притиснал кърпичка до лицето ми да скрие белега.
Никой не ми обърна внимание.
Далеч преди влакът да ме закара у дома се случи нещо, което направи новината за убития пазач на филмово студио да избледнее, все едно че не беше съществувала: събитие с такова грандиозно значение, че всички забравиха за издирвания млад мъж с белег.
Над Хирошима беше хвърлена атомна бомба.
Сътресението от тая вест ми осигури безопасно прибиране у дома.
Докато Япония се предаде, аз вече бях в колежа. Докато светът се заеме със сложния бизнес на следвоенното устройство, аз вече се бях дипломирал като инженер-консултант. Бяха изминали точно две години от деня, в който бях видял Рима за пръв път.
Щяха да минат още единайсет години, докато се появеше отново в живота ми.