Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (16)

Глава 16

След като Клей Бел препусна към фермата си в Емигрант Гап, старият Сам Тинкър беше човекът, повдигнал темата за правата на паша.

— Правата на паша за този район, заедно с единствените права за разработване или подобряване на тази земя, принадлежат на Клей — каза Тибот. — Чейс се опита да ме блокира, и ми създаде наистина големи проблеми докато накрая не се запознах с един човек на име О’Конъл. Изглежда Клей му е спасил живота в битката при Шайлоу. О’Конъл е много важна фигура в Партията и има влияние върху всички важни хора. Фактът, че Клей поддържа наблюдение за пожари и е продавал говеждо месо на армията, помогна особено много за придобиването му на правото на приоритетно ползване. О’Конъл изрови един началник по снабдяването, който успя да убеди сенатската комисия, че говеждото месо на Бел е необходимо именно в областта, където е разположена фермата му, и че в случай на нов сблъсък с апахите тя е единственият сериозен източник на хранителни припаси в този район. Вярно, някъде попресолихме гозбата, но нали в крайна сметка успяхме, това е най-важното.

В стаята зацарува мълчание. Лъжицата на Тинкър работеше здраво в чинията му.

— Това вече издърпва почвата изпод краката на девит — обобщи Милър с няколко думи положението. — А това няма да му хареса.

— Нито някои други — добави Тинкър със зловещ глас.

Големият часовник на стената отброяваше секундите, и те зачакаха, заслушани. Никой не го изрази с думи, но всички си го мислеха. Някъде из града се намираше Джоунс Дребосъка, а някъде, пак в града, се беше сврял Благочестивия Пит Симънс.

Вън беше още тъмно и спокойно… но всяка минута можеше да загине някой.

Милър се приближи до вратата и излезе за малко навън.

— На Пайъти гори огън — каза той, след като влезе обратно в стаята.

— Няма да успеят да се промъкнат.

 

Боб Трип беше мъртвешки уморен, но сънят все не идваше. Той бе станал свидетел как хората му се качваха във фургоните да потеглят към Гап, и тогава се бе върнал обратно в стаята си. Не желаеше да взема участие в такова начинание. По-голямата част от хората му бяха ходили на лов, двама-трима бяха служили в армията, но повечето бяха мъже необучени за война, а от разговорите из града Трип знаеше, (е те щяха да се изправят срещу шепа мъже, владеещи съвършено оръжието и готови на всичко да бранят фермата.

Боб Трип не беше страхливец, но не беше и глупак. Така или иначе, имаше заповед да остане в града.

Джад Девит бе загубил разсъдъка си. Това беше пълна лудост. Да изпратиш тия неопитни нещастници срещу дулата на професионални стрелци, готови да защитава до смърт имението на Бел.

Ботуши заскърцаха по чакъла отвън и някой леко почука на вратата.

— Кой е?

— Уилямс. Отвори.

Трип махна резето и Уилямс се плъзна в стаята му. Лицето му беше бледо и изпито.

— Боб, онова момче умря преди малко. Джоунс търси Симънс под дърво и камък!

— Симънс не тръгна ли с другите за Гап?

— Шефът му казал да остане.

Уилямс обърса лицето си, после прибра кърпата в джоба си.

— Боб, аз си тръгвам. Не ме е страх да воювам, но не съм убиец и не ми допадат отрепки като Дювал и Симънс. Или пък като Джад Девит.

 

Боб Трип седна на нара си и започна да нахлузва ботушите си. Завърза ги и остана така, загледан във вече посивяващия правоъгълник на прозореца му. В самата стая царуваше пълна тъмнина. Изведнъж бръкна под нара си и измъкна една торба. Започна да тъпче всички дрехи и вещи, които имаше в стаята.

— Сутринта има влак, Уот. Тръгвам с теб.

— Можем да изчакаме в онази горичка срещу гарата — каза Уилямс.

Джим Нароус беше човекът, съобщил на Пит Симънс вестта за смъртта на Гари.

Грубиянът Симънс беше повече негодник, отколкото дървосекач. Беше използвал няколко случая да се подиграе с възрастния мъж и това му бе доставило удоволствие. Джим Нароус не беше отмъстителен човек, но не беше и такъв да забравя лесно обидите. Когато чу, че Бърт Гари е почнал, той съвсем преднамерено бе минал покрай колибата, където се помещаваха Симънс и Дювал. Дювал бе повел атаката срещу Гап, и Симънс бе останал сам.

Благочестивият пушеше на стълбите когато Нароус мина покрай него.

— Здрасти, Симънс.

— Кой е?

— Нароус. Току-що идвам от Тинкър Хауз.

— Какво има? Нещо да не са се размърдали?

— С теб е свършено, Пит — изрече спокойно Джим Нароус без да влага никакви емоции в гласа си. Той беше на косъм да съжали мъжа пред него, но в паметта му изплува гледката как скача с двата крака върху лицето на онова нещастно момче.

— А?

Джим не побърза с разяснението си. Първо разпали лулата си и после проговори.

— Пит, онова момче почина тази нощ.

— Гари? — Симънс в миг се озова на крака.

— По-добре си намери отнякъде пушка, Пит — посъветва го Джим с безизразен глас. — Когато Дребосъка разбра, че Гари е мъртъв, просто се обърна и излезе. Тръгна да те търси, Пит.

Симънс се извърна и хукна към вратата.

— Не пали фенер — извика подире му Нароус. — Така само ще му помогнеш да те намери по-бързо.

Джим Нароус се отдалечи от къщата. Животът на Пит вече се измерваше в минути. Нароус познаваше добре Дребосъка Джоунс и не се съмняваше за изхода на двубоя. Бърт Гари беше чудесен момък.

Пит Симънс запаса револвер и грабна една двуцевка. Тръгна по уличката, поколеба се преди да пресече улицата, и после тръгна напряко към конюшнята с хамбара.

Самотна светлина се процеждаше над вратата на конюшнята и наоколо не се виждаше жива душа. Симънс дълго оглежда улицата; после бързо се шмугна от другата страна. Минаваше един след полунощ и всичко беше пусто. Дори и конярят спеше.

Симънс си избра кон и неумело го оседла, после го поведе към вратата. Пусна поводите му и подаде глава навън да огледа улицата.

Още щом се показа на светлината дочу ботуши да проскърцват върху чакъла. Тай застина на мястото си, с пресъхнала уста, и бясно биещо сърце.

— Много се забави, Пит.

Симънс събра и последните останки от смелост.

— Не съм бягал!

— Значи тогава отиваш на разходка, така ли? Не съм и предполагал, че си толкова поетична душа, Пит. Направо ме убиваш с тия среднощни разходки под звездите.

Симънс държеше двуцевката, но дулото й беше насочено надолу. Прииска му се да беше поне малко насочено нагоре. Зачуди се колко ли дълго още може да запази спокойствие. А и къде ли беше застанал Дребосъка? Симънс напрегна очи в мрака. Като че ли някъде пред него имаше някаква неясно очертание. Дали не беше Дребосъка?

Разполагаше само с частица от секундата, за да стреля. Но първо трябваше да повдигне дулото нагоре. Ами ако пръстът му се подхлъзнеше докато сваля предпазителя?

— Гари никому и никога не желаеше злото, Пит. Ние дори не знаехме, че е избухнала война. Просто се отбихме да си разквасим гърлата. Цял ден не бяхме слизали от конете.

Гласът на Джоунс зазвуча още по-близо.

— Той беше просто едно момче, Пит. Не е хубаво човек да гледа как загиват момчета на деветнадесет години. Ако беше честен бой, нямаше да се стигне дотам, но вие ни се нахвърлихте като лешояди.

— Имахме заповеди! — извика отчаяно с пресъхнало гърло Симънс. Очите му трескаво шареха из мрака.

— Ти никога повече няма да убиеш друг човек, Пит, никога.

Симънс усети устните си като посипани с цимент. Какво ли не би дал за глътка вода. Къде ли се криеше Дребосъка? Той стисна още по-здраво пушката. Дланта му беше изпотена… ами ако изтървеше пушката?

Нещо сякаш се размърда пред него и нервите на Пит Симънс не издържаха. Той отскочи встрани и извъртя пушката с дулото напред. Пръстът му се забави за миг при спусъка, но пушката изгърмя и подскочи в ръцете му.

Тъмнината подвеждаше, а той беше уплашен. Той се дръпна назад и посегна към револвера си, захвърляйки вече празната пушка.

Джоунс Дребосъка пристъпи напред в полумрака. Стълбът до него бе поел основният удар. Няколко сачми го бяха ударили в рамото, и бузата му кървеше, но това беше всичко.

— Сбогом, Пит.

Дребосъка повдигна пушката си стреля два пъти, без да бърза. Симънс повдигна високо рамене и се надигна пръсти, след което се стовари на земята.

Дребосъка изгледа падналия мъж, като внимателно го държеше под прицел. Симънс потрепера, после мускулите му бавно се отпуснаха и той замря.

Дребосъка зареди револвера си и го пъхна в кобура си. Обърна се и бавно излезе на улицата. Вече близо до Тинкър Хауз се спря да си свие цигара. Не се обърна назад.

В трапезарията на Тинкър Хауз няколко мъже се бяха събрали на кафе. Те чуха тежкия грохот на двуцевката, после двата остри, последователни изстрела.

Джад Девит в офиса си също бе чул изстрелите. В момента срещу него седяха двама мъже.

— Нещата се промениха — произнесе Харви.

— И не ни харесват — добави Килбърн.

— Кой стреля? — запита раздразнен Девит. — Кой беше това? Мислех, че сте вие.

— Беше Джоунс. Пречука пит Симънс.

Джад Девит сви устни. Още една причина да ненавижда Клей Бел. Беше страшно ядосан и се чувстваше несигурен. Тоя град беше същинска лудница, всичко вървеше наопаки, в това скапано краварско градче!

— какво искате да кажете с това, че нещата са се променили?

— Съгласихме се да свършим работа, която изглеждаше примамлива. Сега вече не изглежда толкова примамлива.

— Да не се отказвате? — изсумтя Девит.

Стаг Харви поклати глава.

— Наречи го както си искаш. Това си е наш проблем. Ти загуби. Не искаме и ние да влезем покрай теб.

Джад Девит мигновено пламна целият.

— Не говорете глупости! — изръмжа той. — Не съм загубил! Моят човек в Уошингтън…

— Харди Тибот се върна днес оттам. По-точно снощи. Клей Бел е получил изключителните права върху пашата на земите за десет години.

Значи така завършва една мечта? Такъв прекрасен и безопасен план. Такава дървесина и толкова близо до централната железопътна артерия за Мексико. Той би могъл да я предложи на далеч по-ниска цена от останалите и пак щеше да изкара голяма печалба. А сега всичко беше свършено. Ако Тибот се беше върнал с правата за пашата на името на Бел, тогава това означаваше край. Край на всичко. Дори и хората му да успееха да си пробият път през участъка на Дийп Крийк, той беше свършен.

И всичко това само заради един човек.

Той вдигна поглед от бюрото си.

— Добре — произнесе Девит. — Имате пет хиляди долара, ако Клей не посрещне залеза на слънцето днес.

— Не.

Джак Килбърн пристъпи от крак на крак и Стаг го изгледа. Килбърн разпери ръце и Харви разбра какво искаше да му каже партньорът. Бяха останали без пукнат цент.

— Пет хиляди — повтори сумата Девит. — Парите са при мен.

Стаг Харви се загледа в ръцете си. Никога до този момент не се беше ангажирал преднамерено да убие човек. Да се бие, да. Едва сега проумя, че всъщност това беше логическият край на пътя, по който бе поел толкова отдавна. Че който нож вади, от нож умира. А Клей Бел беше добър мъж.

Студена тръпка го прониза при мисълта за Бел. Стрелците винаги се познаваха един друг.

— Искаме половината сума. Веднага, като аванс — каза той.

— Добре. Останалото когато свършите работата.

Девит отвори сейфа си и извади дебела пачка, от която отброи две хиляди и петстотин.

— Не се тревожете за другата част. Имате я веднага щом приключите.

Джак Килбърн го изгледа и нещо в стомаха на Девит се преобърна.

— Ние никога не се тревожим, Девит. Ще дойдем да си вземем и останалите пари.

Стаг ]Харви се изправи и Килбърн го последва.

— Дръж остатъка в себе си, Девит. Няма да имаме време да те придружаваме до офиса ти.

Двамата се отдалечиха на значително разстояние от къщата и едва тогава спряха да разменят няколко думи.

— Чудя се дали знае какво ще му случи когато Бел умре?

— Не — отвърна замислено Килбърн. — Изобщо не мисля, че му е минавало през ума.

— Симънс е мъртъв.

— Но Девит е сляп като къртица.

Те тръгнаха по главната улица, после отново спряха.

— Няма да е лошо да му дремнем някъде, Джак. Тая работа никак не ми харесва. Ама никак.

 

Джад Девит седеше сам зад бюрото си. За момент се втренчи в ръцете си с някакво отвращение към самия себе си. Подробностите от последните няколко минути сякаш изглеждаха нереални, като някакъв сън. Той наистина беше платил да убият човек. А съгласно закона той ставаше убиец.

Но това беше война… война без правила. Не беше присъщо за Джад Девит да се увлича от самоанализ, нито да се замисля над факта, че тази война беше негово създание. Той беше мъж с една единствена мисъл в главата: победа и само победа! Хората се възхищаваха единствено на мъже, които постигаха набелязаните си цели. Девит не беше човек, който ще си направи равносметка на добрините и злините сторени от него, нито да осъзнае, че все пак има една граница, която човекът със съвест никога не би прекрачил.

Усещането за нещо нередно и съмненията отминаха. Бел бе успял да се сдобие с правата за паша, но утре това право ставаше недействително след смъртта му. Той нямаше наследници. За късо време работниците му щяха да се разотидат по белия свят, земята щеше да остане без стопанин и тогава вече спокойно можеше да се захване с гората.

Какво ли беше станало с Трип? Силно раздразнен, погледна часовника си и за пръв път от началото на нощта проумя, че бе прекарал на стола цялото време. Зазоряваше се.

Дочу гласове. Някой минаваше покрай прозорците му. Той угаси лампата, и се изправи покрай прозореца заслушан.

След малко се върна до нара си и събу ботушите си. После дълго време преседя така седнал на ръба на нара. Дребосъка бе убил Пит Симънс с два изстрела точно в гърдите от тридесет фута.