Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (11)

Глава 11

Клей не можа да спи и се измъкна от леглото още преди първият слънчев лъч да докосне върха на планината Паъйти. Нахлузи джинсите и се напъха в ботушите. Както беше седнал на ръба на леглото, можеше да видиртъмната долина, където единствената светлина беше тънката бяла ивица на пътя към Тинкърсвил.

Остана така без помръдне, потопен в тишината. Трябваше да слезе в града и да види Гари.

Изправи се, излезе от къщата и се обля със студена вода до кръста, после потопи главата си във ведрото и се подсуши с груба кърпа. Тъкмо се сресваше, когато чу да се затръшва врата и росле плисък на вода. Махейфи вече бе станал и започнал работа.

Клей си облече ризата и закопча колана с револверте. От верандата хвърли пак поглед към долината, но откъм лагера на Девит не долиташе никаква светлина. Той прекоси утъпкания двор на фермата, сещайки как го пронизва леденият ветрец лъхащ откъмв прохода. Кухненският прозорец внезапно беше озеран от светлина.

Събра наръч дърва и го отнесе в кухнята, изтърсвайки го в сандъка. Махейфи избърса ръцете си в престилката и вдигна гърнето с кафе. Мълчаливо наля една дебела бяла кана и я постави върху масата. Кухнята носеше дъха на дървесен пушек, пара и прясно сварено кафе. Бумтящата печка излъчваше приятна топлина.

В този час на деня Махейфи не беше словоохотлив и Блейк уважаваше настроенията на готвача. Седнал на покритата с мушама маса, Бел се охита да си даде сметка за положението си. Ранното утро и кухненските шумове и топлината от огъня подпомагаха процеса му на мислене. Трябваше да докара хранителни припаси, а в случай, (е бойните действия продължаваха, трябваше да наеме още хора, мъже, които бяха готови да се бият. И които можеха да се бият.

Кафето без захар беше още горещо. Той го опита с устни, после бързо отдалечи чашата от устата си. Остави я на масата и се загледа в ръцете си. Когато сгъваше пръстите на дясната си ръка, вече не усещаше болка. Рамото беше значително по-добре, но още далеч от пълното оздравяване.

Нямаше смисъл да планира още отсега с подробности нещата, защото почти всичко зависеше от това, какво ходове ще предпреме Девит. Бел беше силно раздразнен, че се налага да му отстъпва инициативата, но нямаше какво да направи. А когато мислеше за Девит, мислите му неусетно се прехвърляха и върху Колийн.

Струваше му се невъзможно, че тя би могла да обича този човек, макар че защо не? Любовта си играеше какви ли не шеги с хората, а Девит беше красив мъж, макар и очевиден егоист. Дали съзнаваше тя доа каква степен беше егоцентричен избраникът й? Но макар и той да го знаеше, това не беше доказателство, че тя го долавя.

На чия страна щеше да затане сйъдията Райли в близките дни? Той бе пристигнал в града заедно с Девит; явно беше негов човек. И въпреки това Райли излъчваше някаква непоколебима сила; Бел усещаше какво се крие под привидната мекота — един спокоен мъж, което не означаваше задължително слабохарактертост.

Пак опита кафето. Още беше горещо. На двора се разнесохъа стъпки и откъвм корала се дочу шум от рамсетване на гредите. Това беше само Ханк Рууни. Ханк винаги започваше деня с оседлаване на кон.

Горещи палачинки зацвърчаха върху печката и Бел долови и аромата на пържено говеждо. Зад далечните хълмове се надигаше бледожълто сияние.

— шефе?

Махейфи прокара загрубелите си ръце по престилката, скалъпена от брашнян чувал.

— Шефе, трябвати хранителни запаси. Брашното и кафето са на привършване, а захарта на практика я няма. Като гледам, и останалите неща имат нужда от попълване.

Клей пак сгъна ръката си. Още не беше надеждна за бърза стрелба. По рождение беше еднакво добър и с двете си, а лявата му ръка си беше напълно в ред. Но едно пътуване да града за припаси беше съвсем различно от разходката до доктор Маклейн. Това означаваше да се товари фургон насред улицата или зад магазина. Идеална ситуация за най-смелите дървосекачи.

— Можем ли да изкараме още два-три дни?

— Можем. — Гласът на Махейфи беше изпълнен със съмнение. — Но не повече.

Вратата се отвори и Ханк Рууни влезе в стаята. Лицето му изглеуждаше с фини очертания на утринната светлина. Той си наля кафе, глътна бързо от него и седна от дясната страна на Бел.

— Кой мислиш, че може да е стреля по теб?

Бел повдигна рамене.

— Тая сутрин мисля да отида и да хвърля едно око на мястото.

— Дръж си очите на четири. Рууни погълна кафето си и приглади мустаците си.

След малко дойдоха и Бил Кофин с Джоунс Дребосъка. Дребосъка имаше много буйна грива и в момента я приглаждаше с ръка. Раменете му заплашваха да пръснат ризата, а тази сутрин челюстта му беше особено издадена.

Рууни прехвйърли подозрително очи от Джоунс на Кофин. Последният имаше вид на майтапчия, замислил поредния си номер. Бил Кофин бше голям шегаджия, и когато беше яздил в двойка с Бърт Гари винаги измисляше по нещо да се посмеят. Дребосъка беше сериозен и малко мрачен, добър с оръжието, без да се подиграва с никого. Но откакто бяха пребили Гари, двамата яздеха заедно.

Кофин измърмори нещо полугласно на Дребосъка. Джоунс се поколеба, после отвърна:

— Може, ще видим.

Тази сутрин Клей си избра един мощен планински кон, когото бяха уловили и обяздили. Конят нетърпеливо потропваше с копита и Клей пое пътя през Емигрант Гап.

Преди много време, преди да открият един много по-лек маршрут, това беше пътят на керваните от фургони в тази част от страната. А точно отвъд Гап бе станала кадапницата. Нищо неподозиращи пионери били изненадани от индианци и бувално заличено от лицето на земята. Броени дни преди Девит да прпистигне в града, Клей бе открил наконечник от стрела там, и няколко стари колела от фургон, натъркаляни под скалната стена.

Яздеше по все по-свиващия се път. Тук местността беше оголена, с тук-там разпръснати борове, които постепенно се сгъстяваха в групички с напредването на пътя.

Бел се отклони от пътя и се насочи към Клисурата, нализайки на северозапад в боровата гора; копитата на коня му почти не издаха шум в дебелата черга на боровите иглици. Тук сред боровете започваха да се мяркат и дъбове. От лявата му страна се издигаха стръмните склонове на планината, като дърветата скоро свършваха и нагоре вече се издигаха плешиви хребети от червени скали и посипани с дълги беле ивици. Скалите оформяха назъбени гребени и причудливи скални замъци, надвиснали над вътрешната долина.

Тук, сред тези няколко дузини квадратни мили, обградени от околната пустиня, се намираше малък оазис от зелено и изумрудена красота. Вече далеч от фермата, върху коня по склона на долината, Клей Бел се потопи напълно сред спокойната красота на природата. Под него, на края на една ливада, антилопа повдигна глава, после с няколко скока изчезна сред дърветата. Изведнъж отнякъде изскочиха още цяла дузина и я последваха.

Той насочи коня надолу по склона и навлезе плътно в гората, оставяйки зад себе си свидетелите на отдавнашни сражения. От страната, където лежеше фермата му в устието на Емигрант Гап, нямаше друг път към вътрешния басейн на реката, освен през самата ферма. Пред него и малко в ляво се издигаше в далечината гигантският хребет на планината Пайъти. Една единствена пътека слизаше по склоновете й, откъдето беше минал тогава да пресрещне Колийн при посещението й. Друга нямаше, и никой човек не можеше да се приближи или изкачи по тази пътека, без да бъде забелязан от наблюдателя на върха. Отвъд Пайъти планинските хребети свърваха на запад, и оттам имаше само една пътека, онази, кояато бе използвал Бел при бързия си поход до ]Тинкърсвил, същата, към която се беше устремил и сега.

Напои си коня в Кейв Крийк, и продължи. Остави зад себе си напуканите от дъждовете и слънцето скали; призрачният град остана далеч от дясната му страна. Той пое към хълмовете. Зад него останаха зелената сянка и хладината, а той все яздеше нагоре, от една раввина на друга, издигайки се все по-нагоре в планината. По горната част на хребета тук там имаше малки групички от кедрови дървета, и той дръпна поводите, взирайки се към града през просторната пустиня.

В топлото слънчево утро се издигаха няколко следи от пушек. Наближаваше обед, а по пътя нямаше никакво движение. Той огледа терена между подножието на планината и града, но и там не се забелязваше никакво движение. Извади бинокъла и най-внимателно огледа равнината до самия хоризонт.

После продължи. Височината, до която беше достигнал, беше четири хиляди фута над нивото на равнината. В басейна на реката тя беше не повече от шестотин фута. Там имаше прохлада, трева, вода и борови гори. А тук на много мили напред се простираше равнина, обрасла с жилава трева и тук-там напръскана с мескитови храсти. След като стигна пътя, той пое по дъното на пресъхналата река, после изви към мястото, откъдето бяха стреляли срещу него.

Изведнъж попадна на следите. Оттук беше минавал кон със ситни копита. Той огледа следата, като пое покарй нея, докато откри мястото, където е стоял конят, завързан за малък мескитов храст настрани от пътеката, невидим за минаващи хора.

Конят бе престоял доста време на това място. Той огледа хрластити с надеждата да отрие някакви признаци за цвета на животното. Но дори конят да се беше торкъл нейде, не можеше да открие следи от козината му.

Ездачът е бил тежък мъж с малки крака. Той проследи пътя му до мястото, откъдето се бха раздали изстрелите. Нямаше нито угарки от цигари, нито празни гилзи. Но въпреки се виждаха ясно следите от миналото присъствие на човека. Той също бе прекарал доста време на това място.

Мястото, където непознатият бе чакал в засада, откриваше отлична гледка към пътя. Като гледаше към подножието на ниския пясъчен хълм от мястото, където се бе укривал неизвестният стрелец, Клей Бел усети лек студ да принозва гръбнака му. Беше цяло чудо, че стрелецът не е успял да му пръсне черепа. Позицията беше идеална за стрелба. Направо му се е бил наврял под дулото.

Следите отиваха до една скала и се връщаха от нея, и като тръгна натам, ооткри още едно място, където непознатият мъж очевидно също бе изпробвал за укритие, но тук две ниски дървета затуляха част от пътя. В леко влажния пясък под голямата скала съвсем ясно се виждаше отпечатък от коляно. Мъжът бе носил дрехи от плат с довйна ширина.

Това автоматически елиминираше всички потенциални извършители, свивайки кръга им до само няколко на брой. Не бяха много хората, които носеха такива панталони в областта през делничните дни. По нататък, по обратната следа на мъжа, той откри къде конникът беше обръщал да огледа изминатия път. Ясно се виждаше къде конят се беше обърнал по командата на ездача си. В бодливия храсталак се бяха заплели няколко косамо от опашката. Бяха стоманеосиви на цвят.

Клей се върна при коня си и го възседна. Едва сега си даде ясно сметка за ваността на откритието. И въпреки това подозрението му изглеждаше направо невероятно, защото нямаше никакви мотиви, поне доколкото на него му беше известно.

 

Мортън Швабе беше огромен и дебел мъжага, който още от детствното си се отличаваше с грубостта си. Фермата му беше на няколко мили от Дийп Крийк и той нямаше никакви контакти с Клей Бел освен понякога при редкте си посещение в града. И въпреки това Мортън Швабе бе намразил до смърт спокойния фермер, който се грижеше за бизнеса си и изглежгда придобиваше уважаението на гражданите на Тинкърсвил, нещо, което на него му беше категорично отказано.

До момента, в който Бел бе попречил на дебелия холандец да пребие един кон, не бяха имали никаякви неприятности или разправии. Разгневен, Швабе бе ударил Бел. Следващият му удера попадна във въздуха; Бел обаче не пропусна нито един и така оосновно обработи Швабе, че дебелакът пролежа три дни на легло преди да успее да се прибере във фермата си. Нямаше жив мъж, който да преживее два такива боя през живота си.

И когато Девит се бе свързал с Швабе, за да му предложи поста на заместник съдия-изпълнител на Съединените Щати, Швабе буквално бе полудял от радост. В продължеине на седмици тренираше стрелба с револвер, факт известен единствено на Кестърсън, от когото купуваше амунициите си. Сега вече бе дошълр и неговят ред за реванш и той го желаеше с цялата си душа. Щеше да застреля Клей Бел като куче. А зад гърба си щеше да има закона.

Неимоверно щастлив, той почисти оръжията си и се приготви да потегли за града. Дори изчетка и черното си палто, което не беше обличал от месеци. Щеше да влезе в града както подобава амо на един истински съдия-изпълнител. Щеше да вземе документите и щеше да наложи изпълнението на заповедта.

 

В неведение за последните събития в тинкърсвил, Клей Бел се върна обратно на пътеката към гребена. Той обходи с поглед широката равнина, и върху пътя от притоположонта на Тинкърсвил страна зърна слабо облаче прах. Това беше Джад Девит, който се връщаше от фермата на Швабе, но бел нямаше представа кой може да е конникът, нито какво означава това.

Той обърна коня и се върна прохладните обятия на горите, поемайки по нов маршрут обратно към фермата си.

Вятърът мърмореше в короните на дърветата, птичи гласове долитаха откъм хластите карй потока. Веднъж успя да изненада елен, който си похрупкваше на една спокойна полянка в гората; слънцето изпращаше игриви петна по гърба му през пролуките между клоните. След като излезе на ръба на едно плато, той вдигна поглед над върховете на дърветата, през малките поляни; очите му се плъзнаха по спиралите на Кейв Крийк и Дийп Крийк към далечните, ивичести хребети на планините покарй Клисурата.

Някои от боровете бяха шест или седем фуна в диаметър. Имаше и сикамори покрай течеинето на Кейв Крийк със същия диаметър. Докато дишаше, нямаше да позволи на никого да ги отсече. Това беше неговата земя, неговият дом.

Един приток на Кейв Крийк клокочеше весело, отскачайки от скала на скала, и се разливаше в едни продълговато и тясно корито близо до него. Той го чуваше как се влива в едно езеро долу в здрача някъде зад храсталаците. Продължи да язди, после дръпна поводите да хвърли поглед към една плешивина до потока. От мястото, където беше застанал, се виждаше водата, а брегът на потока беше нашарен от отпечатъци на ботуши.

Той ги загледа озадачено. Тясната ивица пясък беше поне на четиридесет фута под краката му и не беше никак лесно да се спусне до нея. Той свърна коня надолу и се приближи, после видя едно място, където човек можеше да се спусне по издатините на скалите, използвайки клоните на сикамора като допълнителна опора. Когато започна да се спуска надолу, зърна ожулената от ботуш кора на едно дърво. Някой беше минал преди него по същия път, но не много скоро.

На дъното вече видя множество следи, а под навеса на една скала откри иддут чувал. Развърза го. Беше пълен с образци от руда, напомнащи злато. Бяха тежки и с метален цвят.

Следите бяха оставени последния месец, не, по-скоро през последните три седмици, защото тогава бе паднал проливен дъжд, който би ги изтрил, ако бяха оставени по-рано.

Някой е бил тук и реботил по мястото. Някой, който ескила да запази златото само за себе си.

Някой, който без колебание би отнел човещки живот, за да се добере до това, което желае.