Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (9)

Глава 9

Наоколо не се виждаше никой от дървосекачите. Той опъна поводите и насочи коня към Просеката. Нямаше начин да не са оставили някой да пази там; на всяка цена трябваше да разбере какво се е случило на хората му.

Рамото го пронизваше със стържещата болка, с което увеличаваше още повече яростта му. Но точно в този момент той имаше нужда от болката, защото тя го поддържаше.

Успя да се доближи до тримата мъже, които пазеха Просеката, без да го чуят. Конят му се бе промъкнал по гъстия слой опадали борови иглици, където копитата му не издаваха никакъв шум. Лицата им се белееха в мрака с отразената светлина на пламъците, дочу смеха им, усети дима на огъня им, примесен с аромата на прясно сварено кафе.

Отдели се от сенките безшумно като привидение и спря коня. Трип тревожно се огледа и след миг скочи панически на крака.

Клей Бел седеше като разпънат на седлото, с лице изкривено в жестоката маска на отмъщението, целият опръскан в кръв, с очи подивели от болката в черепа му и жестоката агония от раната.

В лявата си ръка държеше с показна небрежност револвер.

— Сваляйте си ботушите.

То не повиши глас, но скалните стени на дефилето сякаш отекнаха с пълна сила. Боб Трип се втренчи в него с разтреперана уста.

— Сваляйте ги! — Той придружи подканянето си с куршум в огъня.

— Какво има? — заекна Трип в опит да спечели време.

— Трип — проговори Бел с мъртвешки глас — сваляй си ботушите или ще ти строша и двете колена.

Трип видя огъня на безумието, танцуващ в очите на мъжа пред него. Бързо се приведе и малко остана да тупне по задник, докато трескаво развързваше ботушите си. Това беше някакъв кошмар, не можеше да е наистина… Тримата се събуха и вдигнаха глави към Бел.

— А сега обратно към града.

— Какво? — Лицето на Трип съвсем посивя. — За Бога, Бел, ти не можеш…

— Тръгвай, Трип, или ще умреш тук. Твоите момчета пребиха и осакатиха Гари, опитаха се съща така да убият и мен. А сега тръгвайте или ще ви натръшкам и тримата тук като трупи!

В храсталака запукаха съчки и след миг Дювал изскочи на полянката, последван от другите от горния лагер.

— Трип! — Дювал гълташе думите докато тичаше. — Тоя Бел, той…

Мъжете тичаха с пушките си. Клей Бел повдигна револвера си.

— Хвърлете оръжието!

Някаква червенокоса върлина се опита да се прицели в него и револверът на Бел изгърмя. Върлината изрева и изтърва пушката, стиснал със здравата си ръка разтрошеното си рамо.

— Вие, също! Сваляйте си ботушите!

След като раздели деветимата мъже на две групи, той ги подкара към града по каменистото дъно на Просеката само по чорапи.

Яздеше зад само на няколко ярда и непрекъснато ги подбутваше да бързат. Чорапите им се разкъсаха, и те бързо закуцаха с разкървавени и разранени ходила. Добраха се до пустинята и той ги съпроводи доста навътре, далеч от укритието и сянката на хълмовете, където вече ги остави.

— Каквото повикало, такова се обадило — каза им той. — Ако ви стиска, пак се върнете… ще ви чакам.

Светът около него се люшкаше целият, а очите си държеше отворени с последни усилия на волята. Обърна коня и го препусна в галоп по пътя към фермата. Разсъдъкът му беше съвсем размътен. Ако някой от тях го мернеше само, щеше да е по-безпомощна цел и от птица в клетка. Устата му бърбореше неясни и несвързани думи, а главата си усещаше като съд полунапълнен с кръв, която се плискаше при всяка стъпка на коня. Животното си знаеше пътя към дома и нямаше нужда от подканяне.

Ханк Рууни изтича да го посрещне.

— Шефе! Вече се бяхме отчаяли да те видим жив!

Той се вкопчи в поводите да не падне.

— Шерифът идвал ли е тук? Да търси Браун?

Рууни беше озадачен.

— Шерифът ли? Не, не съм ги виждал насам. Какво не е наред с Браун?

Трип успял да прекара няколко от хората си през Просеката пеша. Излезли в гръб на Браун и Джаксън и успели да изтласкат двамата мъже. Бел им заповяда да се върнат в Просеката. Този път щяха да се окопаят в една пещера, която им предлагаше отлично укритие и една почти непревзимаема позиция.

Ханк Рууни смъкна останките от ризата на Бел и почисти раната на рамото му. Дълго преди да завърши с почистването и превръзката, Клей вече спеше.

 

Минаха два спокойни дни, през които нищо не се случи. Джоунс Дребосъка раздвижваше разнебитената си китка и ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Никой не знаеше дали Бърт Гари беше още жив.

Клей Бел спеше, пробуди се само колкото да обиколи фермата, нахрани се и пак заспа. Не се забелязваше никакво раздвижване откъм лагера на дървосекачите зад бялата скала. Стояха си така и чакаха, без никой да знае какво.

Ядосани от принудителното си бездействие и без съмнение извън себе си от гняв заради случилото се в Просеката, те крещяха оскърбления към стражите, в опит да ги предизвикат. Един дървосекач толкова ме бе дошъл куражът, че се приближи съвсем плътно до разделителната ивица на бялата скала. Когато му оставаше само още една крачка да я настъпи, Ханк Рууни опари краката му с куршум; смелчагата си плю на петите, подпомогна от цял рояк куршуми подире му.

Харди Тибот не се обаждаше. Дните се точеха един след друг. Бел се трудеше над сметките си и два пъти ходи до Просеката. Раните му вече се оправяха и той се чувстваше значително по-добре. Вече можеше да използва и дясната си ръка, макар и все още да изпитваше болка и дискомфорт.

Бил Кофин се беше отбил да види как са кравите на връщане от Пайъти.

— Дебелеят, шефе. Здрави мръвки трупат там.

Дежурните на Просеката не забелязваха нищо обезпокоително. До този момент Девит не бе повторил опита си да нахлуе па оттам.

Ездачите на Б-Бар неуморно патрулираха границите на участъка си. Пръстенът от хълмове и възвишения около Дийп Крийк улесняваше донякъде задачата им, защото повечето от тях представляваха голи скали, по които човек би могъл да изпълзи с ръце и крака, но превозни средства, а дори и кон, в никакъв случай не можеха да се промъкнат.

Каубоите яздеха с пушките положени напречно върху седлата им, а в ума на всички имаше само една представа — гледката на Бърт Гари с разнебитено лице и изгубено око, агонизиращ при всяко вдишване и издишване на прободените си от ребро бели дробове.

 

Джад Девит влезе в спарения офис на Нобъл Уилър, който седеше зад бюрото си, и се друсна в един стол. Беше прясно обръснат, и Уилър долови аромата на бръснарския лосион. Девит отхапа края на пурата си и се отпусна на стола. За пръв след срещата си с Бел онази сутрин на улицата усещаше, че ситуацията беше напълно под контрола му.

— Спипахме го натясно, Уилър. Съдията Райли издава съдебно разпореждане, което принуждава Бел да ми осигури преминаване по стария дилижансов маршрут докато случаят стигне до съда. — Той се изкикоти. — Макар че тогава вече това едва ли ще има някакво значение. Отдавна ще сме превърнали цялата гора в траверси!

— А това съдебно разпореждане, кой ще го приведе в сила?

— Ще си изберем един заместник съдия-изпълнител на Съединените щати.

— Ти ли ще го определяш?

— Че кой друг?

Девит пуши спокойно няколко минути, обмисляйки ситуацията. Внезапно една мисъл мина през ума му.

— Уилър, кой е този Харди Тибот?

Нобъл Уилър повдигна внезапно разтревожен лице към Девит.

— Адвокат. Много кадърен. Има много здрави връзки.

— Той е в Уошингтън, като се опитва да издейства постоянно право за паша на Бел.

Нобъл Уилър целият подскочи в стола си. Тежкото му лице в миг се помрачи.

— Трябваше да се сетя! Сега вече ще си имаме наистина неприятности!

— Чейс ще уреди работата. — Девит беше заинтригуван, но не изпитваше особена тревога.

Уилър бърбореше шумно и фучеше от яд, а Девит само оглеждаше опъкото на дланите си, съжалявайки че нямаше възможността да остане само един час необезпокояван в офиса. Тук нямаше начин да не открие нещо, което да го ориентира за потайните кроежи на банкера. Не смееше дори и да намекне за проблема, защото Уилър беше като невестулка. Реши да запази мислите си само за себе си.

Беше ударил часът за решителното действие. След като бъдеше определен съдия-изпълнителят, той щеше да отиде в Емигрант Гап и на Бел нямаше да му остава нищо друго, освен да му отвори портите през Дийп Крийк. Развихрилата се война щеше да завърши победоносно за Девит.

Някакво съмнение обаче го жегна. Девит раздразнено си даде сметка, че това не беше абсолютно сигурно. Клей Бел умееше да предвижда нещата също толкова добре, колкото и да се воюва. А и сред хората на Девит бе настъпило осезаемо изтрезняване. Онзи призрачен Бел, който ги бе атакувал на Просеката, беше всял неистов страх в душите им.

Взря се през прозореца на офиса и зърна на един мъж застанал на вратата на салона Хоумстейк. Беше висок, със силно тяло и стегнат като пружина, с черна коса, която му стоеше като перука. Това беше Стаг Харви.

Това можеше да влезе в работа. Девит беше виждал и другия. Джак Килбърн беше тантурест, набит мъж с розовобузесто и топчесто лицеи. Приличаше на всичко друго, само не и на убиец. И въпреки всичко двамата чакаха, сякаш знаеха, че тяхното време беше дошло.

В какви причудливи градчета само можеше да доведе амбицията един мъж. Девит никога не бе харесвал особено западните градове… далеч повече го привличаха хотелите и блясъкът на източната част на страната. Дори и Сан Франсиско или Ню Орлийнс се търпяха, но не и тези забравени от бога градчета в тоя пущинак.

И ето докъде беше стигнал, да клюма в тоя прашен и вмирисан офис, и на наднича на улицата към човек убиващ за пари. Той отпусна ръце на коленете си. Беше време да тръгва.

— Тибот може да ни създаде големи ядове — проговори изведнъж Уилър, — но мен лично повече ме тревожи Гари?

Девит не беше сигурен дали е чул правилно.

— Гари ли? Кой беше той? Да не е оня, раненият?

— Ако този каубой умре, целият Б-Бар ще се вдигне като един човек и ще връхлети върху града на лов за скалпове.

— Глупости! — Девит рязко се изправи на крака. Тоя род приказки го дразнеха особено много. И по-рано беше слушал подобни твърдения, когато хората се събираха на групички из града и коментираха оживено развоя на събитията. На няколко пъти се бе спирал и се бе заслушвал в разговорите им. — Те са една шепа хора, за да успеят да ни създадат неприятности.

Уилър се отпусна назад. Столът изскърца под тежестта му. Потърси нещо из джобчетата на жилетката си, после и по бюрото си… накрая го намери. Кибрит.

Запали лулата си и бавно запуфка.

— Значи ти твърдиш, че Монтана Браун, Ръш Джаксън, Бил Кофин, Джоунс Дребосъка и Ханк Рууни са една шепа хора? та те струват колкото цяла армия.

Въпреки отегчението си от приказките на банкера и собственото си пълно недоверие към него, Девит скоро усети някаква тревожна мисъл да се стрелва из мозъка му. Мисълта така го загложди, че когато се срещна с Колийн на обяд, не се сдържа и зададе въпроса.

— Ти си ходила да видиш как е онова момче Гари. Ва какво състояние е?

Тази вечер Колийн бе облякла синя рокля, и цветът й съответстваше точно на очите й. Тя повдигна поглед и го изгледа над масата; очите й имаха странно изражение.

— По-добре е — каза тя, — ако, разбира се, можеш да наречеш по-добре човек, който е останал обезобразен за цял живот и с едно око.

— Но няма да умре, нали? — запита напрегнато той.

Колийн повдигна чашата си. За пръв път тази вече тя не изпитваше гордост от факта, че е заедно с Джад Девит. Вече бе започнала да го вижда в нова светлина. Приятелите на баща й във Филаделфия и Уошингтън й бяха разказвали за него като за човек, не познаващ поражението, човек, довеждащ всичките си начинания до успешен край. А тя вече бе започнала да разбира какви средства използваше той при начинанията си.

— Ще бъде наред ако не хване пневмония. Доктор Маклейн казва, че с този ранен бял дроб тогава вече няма да има и най-малкият шанс. Направо е истинско чудо, че е още жив.

Девит долови горчивината в гласа й и побърза да смени темата на разговора.

Съдията Райли споделяше някои от вижданията на дъщеря си. С отвращение се загледа в храната си. Той бе приел да изпълни разпорежданията на девит, защото обикновено Девит винаги имаше силна позиция. Този път обаче не беше толкова сигурен в това. Джад Девит беше амбициозен мъж и ако изобщо някога бе изпитвал някакви чувства към близкото си обкръжение, то те лесно биваха удавяни от непомерните му амбиции и непоклатимата му убеденост в собствената си правота.

В последно време при разговорите си със семейство Райли Джад бе започнал да откровеничи повече, отколкото му беше навик, а съдията Райли беше добър слушател. И с всяко ново излияние на Девит той ставаше все по-неспокоен. Много от приятелите им щяха да бъдат съгласни с твърденията на Девит. Това беше бурно развиваща се страна, и човек трябваше да израства с нейните темпове. Ако ли пък в процеса на израстване се случеше да прегази няколко по-дребни хорица, такъв им бил късметът. Конкуренцията беше законът на развитието.

Но дали беше наистина така? Съдията Райли добре си спомняше, че навремето колониите бяха срещнали много трудни времена, но всичко се бе променило, когато бяха започнали да работят заедно. При хората не беше по-различно. Имаше място и за конкуренция, и за сътрудничество, като областта на сътрудничеството беше неимоверно по-голяма.

Съдията Райли представляваше висок и строен мъж, със спокойно поведение. Чертите и изражението на лицето му напомняха повече на студент, отколкото на човек на действието. Той познаваше закона и се придържаше плътно към неговата буква, но откакто бе дошъл на запад, при тези, хора с далеч по-широки и либерални разбирания, той бе започнал да проумява какво точно бе искал да му каже един от неговите стари преподаватели. Че няма значение какво твърди буквата на закона, а трябва да се гледа духа, общата насоченост. Съдията и неговото чувство за справедливост вдъхваха живот на закона. Винаги имаше нюанси. Нямаше чисто черно-бели случаи.

Преди два дни, когато си купуваше пури от Кестърсън, продавачът му бе казал:

— Бел е добър човек. Работи здраво и почтен. Страната ни има нужда от такива като него. — Кестърсън бе направил широк жест с ръка. — Повечето от тукашните са хора без корен. Когато той дойде, почти всички бяха такива. А Клей Бел се засели в Дийп Крийк и пусна корени.

Съдията беше размишлявал над думите на продавача. Кестърсън беше от хората, които му бяха понятни. Той беше същият като своите солидни предци от Нова Англия и Пенсилвания.

Райли започваше да проглежда, че за хората като Девит законът беше само един инструмент, а не средства за установяване на справедливост, които трябваше да бъдат почитани. Тази нощ в стаята си съдията прелистваше страниците на книгата си без да вижда буквите и думите.

Хората не бяха стигнали случайни или лесно до тези принципи. Между кориците на всички книги, които носеха закона, имаше по-малко от законодателството на Хамурапи, малко от Мойсей, от древногръцките и римските закони, от Магна Карта, и от първите колонисти — всички те бяха дали своя принос. Законът представляваше лабиринт с много завои, правосъдието беше единственият път сред този лабиринт…

Застанал на горната веранда на хотела, той се загледа към планините. Дали беше буден Бел в този час? За какво ли си мислеше? дали го вълнуваха правосъдието и правата на човека?

Лек ветрец разлюля розовите храсти и довя полъха им до съдията. Каква ли трябва да е била околността, когато Бел за пръв път бе стъпал тук? А когато Сам Тинкър пръв се бе заселил тук?