Дейвид Морел
Изгубеният брат (88)

18

Пушекът, който извираше от фалшивия електрически ключ, се увеличи. Изкашлях се, но не можах да прочистя дробовете си. Грохотът над люка ми подсказа, че Пити избутваше тежкия тезгях върху него. Извадих пистолета си и стрелях по посока на шума. Когато в капака на люка се появиха четири дупки, изведнъж осъзнах с ужас, че изскочилите от дулото на оръжието ми искри могат да възпламенят бензиновите пари.

От изстрелите ушите ми писнаха. Бензинът вече покриваше по-голямата част от пода на мазето. Огледах се обезумяло за някакъв изход. Погледът ми се спря върху закованият с дъски прозорец над мивката. Изтичах да взема чука и се захванах да махам дъските.

Прозорецът беше от онези, които се отварят под ъгъл и се застопоряват на място с кука на тавана. Когато го отворих, чух вятъра, който явно се беше усилил, докато съм бил в къщата. Усетих го по лицето си, щом повдигнах Джейсън. Той се съпротивляваше, но все пак го избутах през отвора. После вдигнах Кейт, шокиран от това, колко лека е станала. Видът на природата отвън, на свободата, я посъживи. С изненадващ прилив на енергия, тя се промуши през прозореца, опитвайки се отчаяно да избяга от мен.

Уплаших се, че наближаващата експлозия може всеки момент да ме разкъса на части. Покатерих се върху мивката и, тъкмо когато се бях проврял през прозореца до гърди, тя се откърти от стената под тежестта ми и падна. Сграбчих клона на един храст и увиснах на него. Клонът се преви. Хлътнах по-надолу.

Забих нокти в пръстта, но продължих да се свличам към пода на мазето. За да спра пропадането си, разперих лакти от двете страни на рамката на прозореца. Дънките ми се съдраха в бетонната стена, докато се опитвах да издрапам с колена нагоре. Въпреки вятъра, който вееше в лицето ми и пушека, който извираше покрай тялото ми навън, усетих миризмата на бензина.

Сграбчих друг клон и изтеглих тялото си педя по педя през прозореца. Но катарамата на колана, на който висеше кобурът ми, се закачи за перваза. Помъчих се да повдигна хълбоци, за да освободя токата. Чух я как стърже по бетонната стена. Глътнах корем, повдигнах хълбоци колкото се може повече, усетих, че катарамата се откачи и, като удвоих усилията си, започнах да се измъквам през прозореца. Измъкнах хълбоците си. После бедрата си. Щом се озовах на ръце и колена, се изправих.

Когато изскочих тичешком от храстите, които обграждаха къщата, усетих как мускулите ми направо горят от притока на адреналин. Видях пикапа на Пити, чието завръщане не бях чул заради закованите върху прозореца дъски. Кейт и Джейсън не се виждаха никъде, но аз бях сигурен, че въпреки размътените си от наркотиците мозъци, те са се ориентирали в обстановката достатъчно, за да побягнат в противоположна на пикапа посока. Обърнах се, готов да хукна след тях към задната част на къщата, да пресека сечището и да се скрия в гората…

И открих, че Пити стои на десет фута от мен с насочена към гърдите ми ловна пушка.

Той се тресеше от гняв.

Нямаше да успея да извадя пистолета си и да го застрелям, преди да натисне спусъка. А дори и да успеех, моят деветмилиметров куршум можеше да не го убие, докато от десет фута разстояние съчмите от неговата пушка със сигурност щяха да раздробят гръдния ми кош.

— Чакай, Пити! — Понеже бях с брада, не можех да съм сигурен, че ме е познал. — Това съм аз! Брад!

Но още преди да извикам, той беше присвил очи. Изглеждаше объркан. Помъчи се да различи чертите ми под брадата и накрая разбра кой съм.

Вятърът беше толкова силен, че едва чух, когато промълви:

— Брад.

— Чуй ме! Те казаха ли ти кой е Лестър? — Надявах се, че въпросите ми ще забавят стрелбата му, понеже не ми хрумваше нищо друго. — Знаеш ли защо са те отвлекли?

— Лестър — промърмори Пити.

— Орвал и Юнис казаха ли ти, че Лестър е бил единственото им дете? Той е умрял!

От прозореца на мазето извираше дим.

Трябваше да се отдалеча от него, като продължавам да забаламосвам брат ми.

— Казаха ли ти, че са полудяли от скръб?

Къщата щеше да експлодира всеки момент.

— Предишните три деца на Юнис са умряли при раждането им! — Започнах да отстъпвъм малко по малко към гората. — Останалите членове на клана Дант били мъртви! Юнис не е можела да зачене повече. Лестър е бил единственият им шанс да продължат семейната линия!

Пити завъртя цевта на пушката отново към мен:

— Лестър.

Докато пушекът се сгъстяваше, аз се придвижих още по-близо до дърветата.

— Те са искали отчаяно да го заменят с друго дете! Но не са можели да го направят в Броктън! Градът е бил твърде близо до дома им! Имало е вероятност някой да ги разпознае!

Пити ме последва, без да отмества цевта на пушката от гърдите ми.

— Така че са излязли с колата си на междущатския път и са тръгнали от град на град! Чакали са бог да им даде знак, да постави на пътя им момче на същата възраст! Пътували са от град на град! След сто мили са навлезли в Охайо! Минали са през Кълъмбъс! Дошли са в Удфорд! Никога няма да узнаем какво ги е накарало да напуснат междущатския път, за да отидат там! Сигурно са видяли нещо, което са сметнали за божи знак! Минали са по една улица, после по друга, завили са зад един ъгъл и ето те и теб, съвсем сам, каращ колело по пуста улица!

— „Можеш ли да ни кажеш как да стигнем до междущатския път?“ — Пити произнесе тези думи с неописуема горчивина. — „Вярваш ли в бог? Вярваш ли в края на света?“

Пушекът, който извираше от мазето, беше станал още по-гъст. Подуших го и направих нова крачка към дърветата.

Той ме последва с пръст върху спусъка.

— Те са те отвлекли, затворили са те в онази подземна стая, казали са ти, че вече се казваш Лестър и са те наказвали всеки път, когато не си се държал като техен син!

— Лестър.

Стори ми се, че от прозореца се подават пламъци.

— „Този мой син умря и сега отново е жив; той беше изгубен и после намерен.“ Лука, петнайсет, двайсет и четири — изрече Пити.

— Когато ми каза, че са те насилвали, помислих, че имаш предвид сексуално.

Направих още една крачка.

Пити също.

Вятърът се усили.

— Но ти не си говорил за сексуално насилие. Те са издевателствали над съзнанието ти! Над душата ти! Искали са да бъдеш Лестър толкова силно, че са те биели и са те оставяли да гладуваш; отнасяли са се с теб като с животно, докато не си изгубил представа кой си в деяствителност. Било е толкова ужасно, че накрая си бил готов да бъдеш който пожелаят, само и само да престанат да те измъчват и да ти дадат нещо за ядене.

— Те ме научиха на добрата книга — каза Пити. — „Истината ще те направи свободен.“ Йоан, осем, тридесет и две.

— Истината е, че това е минало! Мога да ти осигуря помощ, Пити! Все още не е твърде късно! Щом полицията разбере защо си извършил това, което си извършил, тя също ще поиска да ти се осигури помощ! Обещавам ти, животът може да е по-добър! Не оставяй Орвал и Юнис да съсипят отново живота ти! Спри да бъдеш това, в което са те превърнали, Пити!

— Не ме наричай Пити!

Гласът ми се пречупи.

— Не мога да ти опиша колко много съжалявам! Знам, че животът ти се е променил заради мен, че всичко щеше да е различно, ако не те бях изпратил да си ходиш вкъщи от онова бейзболно игрище! Но, по дяволите, ние бяхме още хлапета! Откъде можех да зная, че Дант ще те отвлекат? Никой не би могъл да знае това! Ти беше просто малкото ми братче, което се мотаеше в краката ми! Не исках това да се случи, Пити. — По лицето ми потекоха сълзи. — Откакто изчезна, не мина нощ, през която да не умолявах бог да те върне жив и здрав, да ми даде втори шанс! Позволи ми и аз да ти дам втори шанс, Пити! Позволи ми да ти дам живота, който Орвал и Юнис ти отнеха!

— Спри да ме наричаш Пити!

— Прав си. Когато дойде в дома ми, ти ме помоли да ти викам Питър, но аз не го направих. Вече не сме деца. Ти си Питър.

— Не! И така не ме наричай!

Без да откъсвам очи от спусъка на пушката, направих помирителен жест.

— Добре. Както кажеш, Лестър.

— Аз не съм Лестър!

— Не разбирам. Кой си тогава?

— Брад!

Мрачният му поглед ме убеди, че говори съвсем сериозно. Аз бях съсипал неговия живот. Сега той беше откраднал моя. Вземайки моите жена и син, той беше убеден, че е взел и моята самоличност. В съзнанието му той беше мен. Когато проумях дълбочината на лудостта му, краката ми омекнаха.

— Ужасно съжалявам. Бог да ти е на помощ — промърморих аз.

— Не. — Тонът му не оставаше съмнение, че се кани да натисне спусъка. — Бог да е на помощ на теб.