Дейвид Морел
Изгубеният брат (80)

10

Жената-пилот каза нещо, което не можах да чуя заради бръмченето на едномоторния самолет.

Обърнах се към нея.

— Моля?

— Казах, че Удфорд е ето там.

Погледнах вдясно, накъдето сочеше тя. Големите правоъгълни участъци с ниски сгради, стари и нови, сякаш се протягаха към междущатския път.

Тя бе вложила в казаното някакъв подтекст, който ми убягна, така че поклатих недоумяващо глава.

— Не разбирам.

— Казахте ми, че искате да видите как изглежда родния ви град от въздуха.

— Да, повече или по-малко.

— Явно по-малко. Та вие изобщо не погледнахте в тази посока. Май онова, което ви интересува, са онези ферми пред нас.

Приближавахме се към осемдесетакровия участък, обрасъл с дървета и храсти. Въпреки че денят бе слънчев, имаше лек вятър. Внезапно самолетът леко се наклони.

— Вие се занимавате с градоустройство, нали?

— Какво?

— През последните пет години при нас станаха доста промени. Струва ми се, че всеки път, когато погледна, се е появил нов квартал.

Това обяснение бе по-приемливо от истината.

— Да, твърде многото промени могат да бъдат затормозяващи. Погледнах надолу към гъстата гора. Видях тесния път, който навлизаше в нея, отклонявайки се от застланото с чакъл шосе. После и сечището, стотина ярда по-навътре, където се издигаше тухлена къща, заобиколена от ливада и градини.

Бях купил една от онези джобни камери с удължаващ се обектив. Сега я извадих и започнах да снимам.