Дейвид Морел
Изгубеният брат (78)

8

Органът гърмеше, когато отворих вратата на църквата: някакъв тържествен химн, който не можах да разпозная. Вдясно от преддверието имаше стълбище, което водеше към галерията за хора. Докато се изкачвах по него, стъпалата скърцаха под краката ми. Беше малко след дванадесет. Бях посетил единадесет протестантски църкви преди тази. Оставаха ми още шест, преди да загубя окончателно надежда.

Галерията тънеше в мрак, разсейван единствено от светлината на лампата над олтара. Пасторът свърши химна и ехото от стъпките ми във възцарилата се тишина го накара да се обърне.

— Извинете за безпокойството, преподобни. — Приближих до него и му показах снимката. — Секретарят ви ми каза, че приключвате с подготовката си за репетицията на хора. Опитвам се да открия този мъж. Случайно да го познавате?

Озадачен, пасторът взе снимката, намести очилата си и се вгледа изучаващо в нея.

След доста дълго мълчание той най-накрая кимна.

— Възможно е.

Опитах се да остана невъзмутим. Въпреки това сърцето ми се разтуптя толкова силно, че се притесних да не би преподобният да го чуе.

— Напрегнатият израз в очите е същият. — Отецът поднесе снимката под лампата над органа. — Но мъжът, за когото си мисля, имаше брада.

Той посочи към моята.

„Брада? Значи съм бил прав. Той си е пуснал брада, за да скрие белега.“

— Може би, ако покриете с ръка долната половина на лицето… — Опитах се гласът ми да прозвучи спокойно, въпреки свитото ми от напрежение гърло.

Пасторът последва съвета ми.

— Да. Познавам този мъж. — На лицето му се изписа подозрение. — Защо го търсите?

— Аз съм негов брат. — Успях да овладея треперенето на ръката си, докато се здрависвах с него. — Брад Денинг.

— Не. Грешите.

— Моля?

— Фамилното име на Пит не е Денинг, а Бенедикт.

Не знам какво ме порази повече — това, че Пити бе използвал собственото си малко име или, че бе взел фамилията на свещеника, който бе искал да го осинови след пожара. Стомахът ми се сви.

— Значи все още не използва фамилното ни име.

Пасторът се намръщи.

— Какво искате да кажете?

Сърцето ми се разтуптя още по-силно.

— Някога живеехме тук наблизо. Но преди много години двамата с Пит се скарахме. Една от онези семейни свади, които пораждат такива лоши чувства, че разделят семейството.

Свещеникът кимна разбиращо, явно добре запознат с последствията от подобни караници сред енориашите му.

— Не сме си проговаряли от години. Но скоро чух, че се е върнал в града. Това е църквата, която посещавахме навремето. Така че си помислих, че някой може да го е виждал.

— И искате да се сдобрите с него?

— От цялата си душа, преподобни. Но не знам къде мога да го намеря.

— Не съм го виждал от… — Свещеникът се замисли. — Миналия юли, когато почина госпожа Уорън. Той, разбира се, присъства на погребението. А преди това за последен път го видях… О, преди две години. Дори не съм сигурен, че все още е в града.

— Коя е госпожа Уорън?

— Тя беше една от най-ревностните богомолки в енорията. Доколкото си спомням, пропуснала е само една служба. Когато Пит се появи преди две години и предложи безплатно да върши черната работа в църквата, госпожа Уорън много се привърза към него. Беше удивена от способността му да цитира от край до край Светото писание. Опита се да го надхитри на няколко пъти, но той винаги печелеше.

— Това е заслуга на баща ми — караше го да учи Библията наизуст.

— Да, баща ви определено е свършил добра работа. Накрая госпожа Уорън му предложи да стане ратай във фермата й. Това бе загуба за нас и печалба за нея. Когато пропусна службата, за която ви споменах, бях убеден, че сигурно се е разболяла, така че й звъннах по телефона и се оказах прав — беше хванала грип. Като дойде на църква следващата неделя, Пит не я придружаваше. Тя ми каза, че е решил да напусне.

— Да, Пит винаги си е бил такъв. Но вие споменахте, че е бил тук за погребението й.

— Явно се беше върнал и отново работеше като ратай при нея. Всъщност, както чух, тя му е оставила имота си в наследство.

— Имота си?

— Ами тя беше стара. Съпругът й бе починал, както и двете й деца. Предполагам, чувствала е Пит като член от семейството си.

— Изглежда е била много мила старица.

— Извънредно щедра. След като разпродаде една по една всички ниви на фермата — това бе единствената й възможност за препитание след смъртта на мъжа й, — остави осемдесет акра около къщата да запустеят, за да се направи природен резерват. Повярвайте ми, при начина, по който този град се разраства, бихме се радвали да има повече хора като госпожа Уорън, за да запазим природата в околността.

— Преподобни, ще ви бъда много благодарен, ако ми направите две услуги.

— Да? — Той ме погледна заинтригувано през очилата си.

— Първата е: ако видите Пит преди мен, за бога, не му казвайте за нашия разговор. Опасявам се, че като разбере за намерението ми да се срещна с него, може така да се разтревожи, че да напусне града.

— Толкова сериозна ли бе кавгата ви?

— По-лоша, отколкото можете да си представите. Трябва да се срещна с него по подходящ начин и в подходящо време.

— А каква е втората услуга, която искате от мен?

— Как да намеря къщата на госпожа Уорън?