Дейвид Морел
Изгубеният брат (75)

5

За разлика от бейзболното игрище, къщата се беше променила до неузнаваемост. Всъщност променена бе цялата улица. Дърветата бяха по-високи (което можеше да се очаква) и повече на брой, както и храстите, и живите плетове. Но не тези промени ме поразиха. В детството ми всички къщи в квартала бяха ниски едноетажни постройки — скромни жилища на работници във фабриката, в която баща ми беше старши майстор. Сега някои от къщите бяха надстроени с още един етаж, а на други бяха пристроили по още една стая, която отнемаше голяма част от задния им двор. Къщата, в която бях живял, беше претърпяла и двата вида промени. Предната веранда бе зазидана, за да се разшири всекидневната. Гаражът в дъното на алеята беше реконструиран, така че да побира две коли и бе свързан посредством стълбище с една от стаите.

Докато гледах червените отблясъци на залязващото слънце в прозорците на къщата от волвото си, което бях паркирал до отсрещния тротоар, бях толкова поразен от промяната, че се запитах дали не съм сбъркал. Може би не бях на същата улица (но на табелата бе написано съвсем ясно „Локъст“) или пък това не беше същата къща (обаче табелката с номер 108 се намираше до главния вход, точно където си беше и в моето детство). Изобщо не можех да позная мястото. В паметта ми се беше запечатал образът на по-скромната къща, от която през онази вечер бяхме изскочили тичешком с татко, бяхме се качили в колата и той бе подкарал с бясна скорост към бейзболното игрище, надявайки се, че ще намерим Пити да се шляе някъде по пътя.

Един бдителен мъж се показа на вратата на съседната къща и ме изгледа намръщено, сякаш искаше да каже: „Какво зяпаш?“

Запалих колата и потеглих. Докато се отдалечавах, забелязах пред половин дузина къщи табели с надпис „ПРОДАВА СЕ“ и се спомних, че някога животът на всички обитатели на улицата зависеше до такава степен от фабриката за мебели, че никой не се местеше да живее другаде.