Дейвид Морел
Изгубеният брат (74)

4

Бейзболното игрище си беше все същото. Сянката ми се удължаваше под лъчите на залязващото слънце, докато стоях до желязната стойка, за която с приятелите ми заключвахме с вериги велосипедите си преди толкова много години. Зад мен пейките покрай линията на трета база бяха заети от родители, които крещяха окуражително на децата, играещи нещо като мач от Малката лига. До слуха ми достигна пукотът от удара на топка с бухалка. Одобрителни възгласи. Рев от разочарование. Аплодисменти. Предположих, че летящата топка, вероятно запратена обратно към базата, е била уловена.

Но аз не откъсвах очи от велосипедите, спомняйки си как Пити бе защипал с щипка за пране една карта на предния калник и когато колелото се въртеше, тя се удряше в спиците и се чуваше пляк-пляк-пляк. Стана ми мъчно, че не можех да си спомня имената на двамата си приятели, с които бях тогава и заради които съсипах живота на брат си. Но пък ясно си спомнях какво си говорехме.

— За бога, Брад, братчето ти направо ми лази по нервите. Що не му кажеш да я махне?

— Да, навсякъде се мъкне с нас. Писна ми от този малък нахалник. Проклетият шум от колелото му ме подлудява.

— Той просто се мотае наоколо. Нищо лошо не прави.

— Да, бе. А как е узнала майка ми, че пуша, ако той не го е изпял на твоята?

— Не сме сигурни, че й е казал.

— Ами тогава кой й е казал, смахнатата Фея на зъбките ли?

— Добре де, добре.

Пити едва не се блъсна в мен, когато се обърнах. Бях мислил за този момент толкова често и с такава болка, че той се бе гравирал в паметта ми. Пити бе нисък за своите девет години, но изглеждаше още по-дребен заради широките си провиснали панталони. Бейзболната му ръкавица бе твърде голяма за ръчичката му.

— Съжалявам, Пити, трябва да се прибереш вкъщи.

— Но…

— Още си много малък. Бавиш играта.

Очите му заблестяха и се напълниха със сълзи. По-късно се срамувах от факта, че тогава се разтревожих какво ще си помислят приятелите ми, ако малкото ми братче се разреве на глас пред тях.

— Сериозно ти казвам, Пити. Престани да досаждаш. Отивай си вкъщи. Гледай анимационни филмчета или се занимавай с нещо друго.

Брадичката му се разтрепера.

— Пити, на теб говоря, тръгвай. Обирай си крушите! Изчезвай!

Приятелите ми вече тичаха към игрището, където другите деца се разделяха на отбори за играта. Когато се втурнах към тях, чух добре познатото пляк — пляк — пляк от колелото на Пити. Погледнах назад към малкото момче, което се отдалечаваше с наведена глава, въртейки бавно педалите.

Сега, докато стоях до стойката за велосипеди и си спомнях как се бяха развили нещата, желаейки с цялото си сърце да можех да върна онзи момент и да кажа на приятелите ми, че са тъпанари и че Пити ще остане с мен, от очите ми потекоха сълзи.