Дейвид Морел
Изгубеният брат (71)

1

Бе изминал повече от четвърт век, откакто двамата с майка ми бяхме принудени да напуснем Удфорд и да отидем да живеем при нейните родители в Кълъмбъс. Пейн ми бе казал, че сега градчето се е превърнало в цветуща вилна зона за разрастващия се голям град. Но аз не бях осмислил напълно какво означаваше това. След като се отклоних от междущатското шосе и поех по наскоро павирания път през градчето, в мен започнаха да нахлуват спомените. Бях едва четиринадесетгодишен, когато мама и аз го бяхме напуснали. Но въпреки това от пътуванията, при които родителите ни бяха водили Пити и мен да посетим дядо и баба, си спомнях, че имаше много ферми покрай междущатския път. Повечето от тях вече ги нямаше — земята беше раздробена на малки парцели, на които се издигаха големи къщи. Панорамната гледка, от която първаначално собствениците им навярно са били привлечени, бе унищожена от по-нататъшното застрояване. Тя бе компенсирана със скъпо струващи паркови съоръжения.

Минах покрай фабриката за мебели, където някога баща ми бе работил като старши майстор и която се издигаше в края на града. Сега тя бе превърната в комплекс с ресторант, киносалон и магазини, разделени от сенчести алеи. Индустриалният облик беше запазен, придавайки на мястото историческа стойност.

Търговската част — квартал с шест обособени зони с магазини — изглеждаше по-добре, отколкото в моето детство. Фасадите на съседните двуетажни тухлени постройки бяха наскоро почиствани с песъкоструйни машини и сега всички имаха вид на нови, макар да бяха строени в началото на двадесети век. Една от улиците бе затворена за автомобили и бе превърната в пешеходна зона, тук-там между бистрата се виждаха дървета и цветя в сандъчета, имаше и фонтан, и малка естрада.

Районът беше доста оживен и ми отне известно време, докато открия място за паркиране. В мен се бореха противоречиви чувства. Когато бях дете, търговската част ми се бе струвала невероятно голяма. Сега тя имаше същото въздействие, но поради съвсем различна причина — моята безпомощност ме караше да се чувствам малък. Независимо от изминалите години успях да се ориентирам сам, като минавах покрай магазин за комикси и павилион за сладолед — и двата ги нямаше, когато бях дете. Стигнах до ъгъла на „Линкълн“ и „Вашингтон“ (имената изплуваха в съзнанието ми) и се загледах в сенчестия вход на отсрещната страна на улицата. Намираше се между банка и дрогерия — поне за това бяха служили някога тези две сгради. Спомнях си го много добре, защото майка ми многократно ни бе водила двамата с Пити през този вход и после нагоре по тясното кънтящо стълбище до най-омразното ни място на света: зъболекарския кабинет.

Това стълбище ми се бе струвало стръмно и злокобно, когато се изкачвах по него в детството ми. Сега, опитвайки да се успокоя, преброих всичките му тридесет стъпала. Като стигнах до най-горната площадка, се озовах под остъклен покрив (още една промяна) и пред същата врата с матирано стъкло, която водеше към кабинета на зъболекаря, само че на нея сега пишеше „Застрахователна компания КОСГРОУВ“.

Млада жена с прибрана назад коса вдигна поглед от папка с документи.

— Какво обичате, господине?

— Аз… Когато бях дете, тук беше зъболекарски кабинет. — Не можах да се въздържа да не погледна покрай секретарката към коридорчето, което някога водеше към стаята на ужасите.

На лицето на жената се изписа объркване.

— И?

— В зъболекаря има картони, от които се нуждая, но не знам как да се свържа с него, защото съм забравил името му.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна. Започнах работа при господин Косгроув преди шест месеца и нищо не съм чувала за зъболекарски кабинет.

— Може би господин Косгроув ще знае нещо?

Секретарката отиде до кабинета, от който се бях страхувал, и след по-малко от пет минути се върна.

— Господин Косгроув каза, че е тук от осем години. Преди това е било офис на агенция за недвижими имоти.

— О!

— Съжалявам.

— Няма нищо. — Почувствах, че ми премалява. — Предполагам, че съм хранил прекалено големи надежди.

Обезкуражен, се обърнах към вратата, но спрях от една внезапно осенила ме мисъл.

— А агенцията?

— Моля?

— Казахте, че преди това тук е имало агенция за недвижими имоти, нали?

— Да. — Сега в погледа й се четеше досада.

— А според вас, дали те са били собственици или само наематели?

— Моля?

— Ако приемем, че господин Косгроув не притежава тази сграда, тогава на кого плаща наем?