Дейвид Морел
Изгубеният брат (69)

9

На другата сутрин след изпълнената с кошмари нощ, изпратих това съобщение на адресите на всички църкви от моя списък. Загледан в компютърния екран, мълчаливо се помолих на Бог да ми помогне.

Нуждата да уринирам най-накрая ме накара да се размърдам. Но след като станах, си спомних за забележката на Пейн, че докато съм в движение, вероятността да извърша някоя глупост е по-малка. Така че отидох да направя един осемкилометров крос. Върнах се и проверих електронната поща. Нищо. Един час правих упражнения и отново проверих пощата си. Пак нищо.

Какво очаквах? Че във всяка църква някой редовно четеше сутрин електронните съобщения, че мълвата за моето писмо веднага щеше да се разпространи сред енориашите, че хората, които си спомняха събитията, описани от мен, щяха незабавно да ми пишат? „Трябва да бъда търпелив — напомних си аз. — Дори и в малките градчета новините не се разпространяват толкова бързо, колкото ми се иска. Ако някой има да ми съобщи нещо, вероятно ще получа писмото чак вечерта.“

Така че взех душ, облякох се и се опитах да почета. После излязох и си купих сандвич. Поразходих се. Гледах Си Ен Ен. Но най-вече проверявах електронната си поща за някое пристигнало съобщение. Такова не дойде. Към полунощ се предадох, загасих лампата и се помъчих да заспя.

Но забравата на съня не идваше и най-накрая, изневерявайки на решението си от предишната нощ, отидох до един бар надолу по пътя, където нямаше вероятност да ме познаят. Ако мъжът, когото бях набил, ме търсеше, логично бе да го направи в ресторанта срещу мотела. Този път ми бяха необходими четири бири и чаша бърбън, преди да се замъгли достатъчно съзнанието ми, за да се прибера в стаята си и да легна да спя. „Запътил съм се към ада“ — казах си аз.

„Всъщност вече отдавна съм там.“

Събудих се на зазоряване, но още нямаше никакви съобщения. Бях изправен пред още един ден на очакване. Времето се влачеше тягостно бавно и накрая трябваше да си призная, че съм бил пълен глупак да тая надежди. Не ми бе достигнал кураж да се идентифицирам с Лестър Дант до степента, която ми бе необходима. Бях сгрешил в предположенията си за местата, където бе ходил преди деветнадесет години, както и за това какво е правил при пристигането си там. След като заключих, че не бих могъл да продължавам да живея по този начин и се запитах дали изобщо исках да живея, проверих електронната си поща и застинах при вида на четирите съобщения.