Дейвид Морел
Изгубеният брат (62)

2

Като изкачих стълбите пред къщата, чийто адрес ми бе даден, намерих на верандата жена в инвалиден стол. По измъченото й лице щях да предположа, че е почти седемдесетгодишна, ако отец Хенли не ми беше казал, че е била на трийсет и осем, когато Лестър се е появил в живота й преди деветнадесет години.

— Госпожица Гарнър?

— Госпожа.

— Съжалявам. Преподобният Хенли не ми каза, че сте омъжена.

— Вдовица.

— И това не ми каза.

— Не е имало защо.

Резкият й тон ме караше да се чувствам неловко.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем.

Косата й беше прошарена. Носеше рокля на цветчета. В скута й лежеше мобилен телефон.

— Искате да научите нещо за Лестър Дант, така ли?

— Ще ви бъда признателен и за най-малката информация.

— Преподобният Хенли ми обясни по телефона за съпругата и сина ви. Носите ли тяхна снимка?

— Никога не се разделям с нея. — Изпълнен с копнеж, извадих портфейла си.

Тя се вгледа в снимката. Бащата на Кейт ни я беше направил по време на наше гостуване у тях в Дуранго. Великолепните руини на планинското селце Меса Верде се намираха недалеч от града. Отидохме там на еднодневна екскурзия. На снимката Кейт, Джейсън и аз стояхме пред една от полуразрушените къщи. Бяхме облечени с дънки и фланелки с къс ръкав и се усмихвахме срещу обектива. На заден план, близо до стар каменен зид, се виждаше сянка, приличаща на прегърбен човек, въпреки че така и не можахме да си обясним на кого би могла да принадлежи. Джейсън настояваше, че това е духът на стар индианец, живял там преди стотици години.

Духове. Не исках да си мисля, че гледам снимката на духове.

— Прекрасно семейство.

— Благодаря. — Това бе всичко, което успях да кажа.

— В света има толкова много мъка.

— Да. — Вълнението ме сграбчи за гърлото. — Госпожо Гарнър, познавате ли този мъж?

Показах й снимката на Лестър.

На лицето й се изписа болка. Тя кимна и извърна глава.

— Това е Лестър. Не съм мислила за него от години. С всички сили се стараех да не го правя.

„Сигурно ще ме отпрати“ — помислих си аз.

— Искрено ли вярвате, че това, което ще ви кажа, може да ви помогне?

— Не се сещам за друг начин.

— Причинете му болка.

— Моля?

— От нас се очаква да прощаваме на онези, които са ни причинили зло, но аз искам да го накарате да страда.

— Ако ми се отдаде възможност, госпожо Гарнър, повярвайте ми, ще го сторя.

Тя стисна страничните облегалки на инвалидния си стол.

— Имаше време, когато можех да ходя. Винаги пристигах първа на неделната служба.

Смяната на темата ме обърка.

— Бях си поставила за цел да бъда в църквата преди всички други. Сега се питам дали не съм била твърде горделива и дали Господ не ме е наказал заради това.

— Каквото и да се е случило, госпожо Гарнър, не е по вина на Бог. А на Лестър.