Дейвид Морел
Изгубеният брат (61)

1

Логанвил беше по-хубав, отколкото очаквах: живописно градче, като от пощенска картичка, с цветуща главна улица и приветлив парк пред сградата на съда. Попитах къде се намира Унитаристската църква^[1], с чийто свещеник си бях уговорил среща по телефона. Беше сравнително по-млад от преподобния Бенедикт (към петдестетгодишен) и го заварих да подрежда на купчинки книгите с химни в преддверието.

— Отец Хенли? — Бях му обяснил по телефона защо искам да говоря с него. Показах му снимката на Лестър Дант и го помолих да ми разкаже за пристигането му в църквата преди деветнадесет години. — Давам си сметка, че е било много отдавна, но преподобният Бенедикт мислеше, че ще си спомните какво се е случило тогава.

— Разбира се, че си спомням. Трудно може да се забрави случилото се през онова лято. Това момче означаваше много за Харолд и Гладис. Те толкова силно желаеха да станат негови настойници.

— Харолд?

— Малкото име на отец Бенедикт. Най-голямата им болка бе, че си нямаха деца. Впрочем как е Харолд? Не съм го виждал поне една година.

— Достатъчно добре, щом може да коленичи и да подрязва розите.

Отец Хенли се изкиска.

— Няма съмнение, че докато се занимава с това, казва по някоя и друга молитва. — Той разгледа внимателно снимката на Лестър и лицето му стана сериозно. — Трудно е да… Като се махнат годините и белега, може би е същият човек. Напрегнатият поглед със сигурност прилича на неговия. Казахте, че би могъл да ви помогне да намерите жена си и сина си, нали така?

— Той е човекът, който ги отвлече.

Отецът помълча, докато се съвземе от чутото.

— Бих искал да мога да ви помогна. Но аз не успях да го опозная добре. Трябва да поговорите с Агнес Гарнър. Тя бе човекът от енорията, който най-много се интересуваше от него. И тя беше наранена най-много от всички.