Дейвид Морел
Изгубеният брат (60)

13

Заварих преподобния Бенедикт на същото място, където го бях срещнал предишния ден — да подрязва, коленичил, розите в църковната градина. Бялата му коса блестеше на слънцето.

— Господин Денинг. — Той се изправи с усилие, здрависа се с мен и се намръщи, като забеляза одрасканата ми ръка. — Наранили сте се.

— Паднах.

Отецът посочи към раната на брадичката ми, която дори покаралата брада не можеше да скрие.

— Явно е било лошо падане.

— Можеше да бъде и по-лошо.

— Във фермата на семейство Дант?

Кимнах утвърдително.

— Намерихте ли нещо, което би могло да ви помогне в търсенето на семейството ви?

— Все още се опитвам да осмисля нещата. — Разказах му какво бях открил.

Бръчките на челото му станаха по-дълбоки.

— Орвал и Юнис са държали сина си затворен? Защо?

— Може да са мислили, че е обсебен от дявола. Имам чувството, че там са ставали неща, които никога няма да разберем, преподобни. — Главата ми бучеше. — Как е избягал Лестър от сутеренната стая? Когато е избухнал пожарът, Орвал и Юнис дали са отишли в подземието да го освободят, рискувайки живота си? Дали не са попаднали по някакъв начин в капан? Независимо от отношението им към него, дали Лестър се е опитал безуспешно да ги спаси, както е заявил?

— Съответства на това, което знаем.

— Но не обяснява защо не е разказал на всички какво е изстрадал. Когато ни се случи нещо лошо, не изпитваме ли нужда да го споделим с другите? Да получим съчувствие?

— Освен когато случилото се е толкова ужасно, че не можем да понесем дори спомена за него.

— Особено ако там е извършено и друго ужасно нещо.

Отец Бенедикт остана все така намръщен.

— Какво имате предвид?

— Да допуснем, че Лестър някак е успял сам да се измъкне от килията си. Или че родителите му са го пуснали, както може би са правели от време на време, като награда за добро държане. Дали Лестър не е запалил пожара?

— Да запа…? Мили боже!

— И в единия, и в другия случай — ако те са се опитали да го спасят или се е измъкнал сам, — дали не е залостил родителите си? Дали не е стоял пред горящата къща и не е слушал с удоволствие техните писъци? Би ли искал да разкаже това на някого? Но не само то ме безпокои.

— Боже мой, искате да кажете, че има и още?

— Аз съм от Колорадо.

Очевидната липса на връзка с темата на разговора ни накара преподобния Бенедикт да поклати недоумяващо глава.

— Там от време на време се случва някой турист да се натъкне в планината на гърмяща змия — продължих аз. — Доста рядко, разбира се. Може би защото разполагат с безброй скришни места в планините и не са агресивни по природа, змиите предпочитат да стоят далеч от нас. Но тук, в Индиана, нещата са различни. Градовете се разрастват. Фермите намаляват. Вие виждали ли сте някога гърмяща змия в околността?

— Не.

— А чували ли сте някой да се е натъквал на такава?

— Доколкото си спомням, не — отвърна отецът. — Може би някой фермер. Рядко.

— Защото разрастващото се население ги е прогонило.

— Вероятно.

— Тогава как така в земите на семейство Дант има десетки гърмящи змии? В южните щати като Мисисипи и Луизиана толкова много кротали може да са нещо обичайно, но не и тук. Какво правят те във фермата на Орвал? Как са се озовали там?

— Нямам представа.

— Е, аз пък имам. Не мислите ли, че в клана Дант може да са практикували обреди със змии?

Преподобният пребледня.

— Като религиозно изпитание? Да държат по една змия във всяка ръка? Да ги оставят да се увиват около шиите им, за да докажат вярата си в Бог?

— Точно така. Ако змиите не ги ухапят, значи Бог се е намесил, тоест той подкрепя клана им повече, отколкото хората в града. Ако си религиозен догматик, ако отчаяно се опитваш да се противопоставяш на техния начин на живот, може би ще поискаш неопровержимо доказателство, че си прав.

— Това е най-лошия вид самонадеяност.

— И аз допускам, че точно тя ги е унищожила.

— Не разбирам.

— Казахте, че когато се е родил Лестър, тук е имало три семейства Дант. А по време на пожара е било останало само едно — това на Орвал. Чудехте се дали другите са се преместили някъде или са починали от смъртоносна болест. А аз се питам дали змиите не са им донесли по-различно послание от това, което са очаквали.

— Искате да кажете, че кроталите са ги убили? — прошепна преподобният.

— Членовете на клана Дант никога не са ходили на лекар.

— Мили боже!

— Обредът със змиите би обяснил защо тук има толкова много от тях. Хората от клана са ги донесли — казах аз. — Но не обяснява защо са останали. Защо не са се разбягали?

— Може би се чувстват на онова място като у дома си.

Отначало не го разбрах. После кимнах.

— Може би. Мястото е пълна развалина, преподобни. Мисля, че сте прав. Ако упражнявах вашата професия и аз бих казал, че змиите се чувстват там като у дома си.

Няколко пчели избръмчаха пред лицето ми. Отпъдих ги с ръка.

— Само още един въпрос и ще ви оставя на мира — казах аз.

— Ще направя всичко по силите ми да ви помогна.

— Споменахте, че след като е избягал от дома ви, Лестър се е появил в някакво градче на сто и шейсет километра източно оттук, отвъд границата с Охайо.

— Точно така.

— Как се казваше градчето?