Дейвид Морел
Изгубеният брат (55)

7

Краката ми рязко се удариха в дъното. От сблъсъка колената ми се подгънаха, политнах назад в тъмнината и се стоварих върху нещо. Раницата се сплеска зад гърба ми, при което фенерчето, шишето с вода и пистолетът се врязаха в плешките ми. Халосах главата си и едва не изгубих съзнание. Мирис на плесен изпълни ноздрите ми. Ужасяващото тракане ме накара да се притисна по-силно към това, върху което се бях изтърсил.

То ми заприлича на някаква плоскост. Беше направена от дърво, станало поресто и меко. Едва тогава осъзнах, че бях паднал върху изгнилите останки от дървен под. Между тях се показваше цимент. Лежах насред голяма локва вода, от която панталоните ми бяха подгизнали. Но това нямаше значение. Интересуваше ме единствено тракането в мрака, което идваше от отсрещния край, и вълнообразните движения, които долавях на бледата дневна светлина, проникваща през отвора на дупката.

Змии. Скочих на крака и се притиснах в ъгъла. „Фенерчето, вземи проклетото фенерче!“ — помислих си аз. Обезумял от страх, свалих раницата от гърба си, дръпнах ципа, мушнах вътре ръка и трескаво започнах да ровя за фенерчето. Включих го, без да се мая и насочих мощния му лъч към тъмнината срещу мен.

Подът бе покрит с навити на кълбо кротали^[1], които ядосано тракаха с опашки. От гърлото ми се изтръгна сподавен стон. Отместих светлината на фенерчето към локвата в краката ми, страхувайки се, че и там ще видя навити на кравай влечуги. Но в зеленикавата вода нямаше змии. Беше дълбока около пет сантиметра и аз пламенно се помолих по някакъв начин тази тинеста течност да се окаже отблъскваща за тях. Подът беше наклонен към ъгъла, в който стоях, и това обясняваше събралата се дъждовна вода, но отляво и отдясно, както и в отсрещния ъгъл по-издигнатата му част бе суха, затова змиите се бяха скупчили там.

„Колко ли надалеч могат да се хвърлят гърмящите змии? — запитах се аз. — На два пъти по-голямо разстояние от дължината на собственото им тяло? А може би на три пъти по-голямо?“ Ако беше така, значи влечугите можеха да се метнат през водата върху мен. Обаче падането ми ги бе уплашило, карайки ги да се шмугнат назад и да се навият. Гърчещите им се тела се бяха скупчили в противоположния край на пода — достатъчно далеч, за да бъда в безопасност, поне засега.

Дупката. Къде, по дяволите, бях попаднал? Подземието беше с размерите на гараж, побиращ две коли. Вляво от отсрещния ъгъл стената се беше срутила. Освен вътрешната дървена облицовка се бяха откъртили парчета изолационен материал и цимент и в образувалия се отвор се виждаше влажна пръст. Полегатият канал в земята показваше, че онзи, който бе отлял бетонната стена на това помещение, беше пропуснал да направи подходящ дренаж зад нея. Дъждовната вода се бе просмукала в почвата и се бе събирала зад бетона, докато накрая тежестта й бе разрушила този участък от стената.

Пролуката обясняваше как водата бе проникнала в стаята. Същото се отнасяше и за тавана — той не беше бетонен, а изграден от греди и покрит с шперплатови плоскости (дупката в него разкриваше отделните пластове), следваше непромокаема азбестова хартия, а най-отгоре имаше двадесетсантиметров слой пръст. Нищо не пречеше на мишките и други дребни гризачи да си пробият път през пръстта и да прегризат непромокаемата хартия. Веднъж проникнала до носещите греди, дъждовната вода бе поставила началото на гниенето, докато най-накрая таванът се бе оказал неспособен да издържи тежестта ми.

Стаята очевидно бе строена преди години. През този продължителен период в нея трябваше да се е събрала повече от няколко сантиметра вода. Навярно имаше пукнатина в пода, която позволяваше на водата да се оттича. А това сигурно бе предизвикало по-нататъшната ерозия, което обясняваше наклона на пода към мястото, където стоях.

Загледах се към срутената част на стената. В пръстта зад нея се виждаше канал, който водеше под ъгъл към повърхността — през него змиите можеха да влизат и излизат от подземната стая. Отчаяно се запитах дали мога да си прокопая път през него, като струпвам пръстта в помещението зад мен, докато напредвам нагоре.

Но как щях да мина покрай змиите? Тъй като тракането им се усили, мушнах фенерчето под дясната си мишница, бръкнах в раницата и сграбчих пистолета. Веднага си дадох сметка за недостатъка на идеята ми. Дори и с петнайсет патрона в пълнителя и един в патронника, да не говорим за резервния пълнител в раницата, не можех да се надявам да убия всички влечуги. О, сигурно щях да улуча повечето от тях. Те бяха толкова много, че щеше да ми е трудно да пропусна. Но всички змии? Да ги убия, а не само да ги раня? Нямаше начин. Освен това трябваше да предвидя и последиците от изстрелите. Гърмежите щяха да разярят оцелелите змии и да ги накарат да нападат като обезумели всичко, което мърда, дори и да се метнат през водата върху мен. Ами рикоширащите куршуми, които можеха да ме уцелят?

Притиснах се още по-силно в ъгъла. „Стой мирно! — повтарях си наум, докато се опитвах да овладея хрипливото си дишане. — Щом кроталите разберат, че не си заплаха за тях, ще се успокоят.“

Поне така се надявах. Но не носех резервни батерии за фенерчето си. След няколко часа то щеше да престане да свети. А след още няколко часа слънцето щеше да залезе. Дупката в тавана щеше да потъне в мрак. Щях да се озова в капана на тъмнината, без да знам дали змиите нямаше да пренебрегнат водата (в крайна сметка в нея може би нямаше нищо вредно за тях) и да допълзят по-близо до мен, привлечени от топлината на тялото ми.

Трябваше да разчитам на бледата светлина, която проникваше през отвора на тавана. Надявайки се, че очите ми ще привикнат към сумрака, угасих фенерчето, за да пестя батериите. Въпреки студената вода, в която стоях, по лицето ми се стичаше пот. Целият треперех от страх. „Спри да се мърдаш! — повтарях си наум. — Не привличай вниманието им!“ Стегнах мускулите си, мъчейки се да спра неволното им потрепване.

Отначало се зачудих дали не беше плод на моето въображение. Известно време, след като изгасих фенерчето и се насилих да не мърдам, шумът, издаван от кроталите, намаля. Постепенно яростта им се уталожи. Вече привикнал към сумрака в помещението, видях как змиите се развиха и немигащите им очи отклониха поглед от мен. Движенията им вече не бяха така заплашителни. Някои от тях запълзяха по канала към повърхността.

Змиите предпочитат топлината. Тогава защо се бяха скупчили в студената подземна стая, вместо да останат навън и да се припичат на слънце? Какво ги бе довело тук долу? Въпросът накара кожата ми да настръхне, още повече че малкото изпълзели навън влечуги се върнаха. Боже господи, какво не им харесваше горе?

Тракането беше престанало почти напълно, само няколко кротала все още стояха навити на кълбо. После в помещението се възцари тишина, нарушавана единствено от ударите на сърцето ми. Тогава до ушите ми достигна шум, идващ от дупката, през която бях паднал. Лекият ветрец се бе превърнал в силен вятър, който свистеше в храстите. Дочух някакво бучене и за миг ме изпълни надеждата, че е от приближаваща кола, но след това осъзнах, че е била гръмотевица. Притъмня.

Изтрещя нова гръмотевица. Воят на вятъра се усили. Но не той накара сърцето ми да се свие от страх. Не, това, което ме ужаси, беше ритмичното кап, кап, кап по пода — през отвора на тавана валеше дъжд.