Дейвид Морел
Изгубеният брат (47)

10

— Предполагам, че напоследък не сте ходил в Удфорд — каза Пейн.

Като държах клетъчния телефон притиснат до ухото си, аз се приближих до езерото. От него ме лъхна хлад. Наболата брада драскаше пръстите ми. Опитах се да се успокоя.

— Не съм бил там, откакто се преместихме с майка ми, когато бях малко момче.

— Тогава колко беше голям?

— Не много. Около десет хиляди души.

— Град с една фабрика — каза Пейн.

— Точно така. Баща ми работеше в нея като старши майстор. — Изведнъж усетих колко много ми липсва. — Как узнахте това?

— Гейдър ми каза, че фабриката е била затворена и преместена в Мексико преди десет години. Сега Удфорд е предградие на Кълъмбъс и населението му се е удвоило на двадесет хиляди. Имало няколко зъболекаря, но нито един от тях не бил чувал за семейство Денинг.

Въздухът при езерото стана още по-студен.

— Но сигурно познават зъболекарите, които са работели там преди тях.

— Не. Гейдър каза, че не си спомняте името на семейния ви зъболекар, нито адреса му.

Главата ми започна да пулсира.

— Беше много отдавна.

— Значи разследването стига до задънена улица. Гейдър каза, че съжалява.

— Да, обзалагам се.

— Той каза, че ако разчитате да докажете, че Лестър Дант е ваш брат с помощта на рентгеновите снимки на зъбите му, трябва да се подготвите за голямо разочарование. Както и да е, това по какъв начин би ви помогнало да намерите семейството си?

— Не знам, но разочарование е слаба дума.

Връзката започна да пращи.

— Откъде се обаждате? — попита Пейн.

— От Южна Дакота.

— Красива ли е?

— Не съм дошъл тук заради пейзажа.

— Щом възнамерявате да продължите пътуването си, искате ли един съвет?

— Стига да не е „успокойте се и си починете“.

— Не, не е. Този може да ви изненада — каза Пейн. — Ще ви прозвучи окуражително.

— Добре тогава, изненадайте ме.

— Преди да кача всичките тези килограми и да се принудя да разчитам повече на интернет, отколкото на краката си, провеждах разследванията си лично. Както се казва, око да види, ръка да пипне. Затова забелязвах неща, които другите пропускаха. Когато човек разполага със свободно време, нищо не му пречи да посети местата и хората, които го интересуват.

— Когато разполага със свободно време.

— А вие, струва ми се, имате много свободно време.

— Предлагате ми, ако искам да открия онзи зъболекар, да го потърся сам?

— Общо взето, да.

— Прав сте — съветът ви ми звучи като окуражение. Защо променихте мнението си относно моето разследване?

— Защото се тревожа за вас.

Връзката отново запращя. Напрегнах се, за да чуя думите му.

— Страхувам се, че ако не задоволите стопроцентово себе си, че сте направил всичко възможно; ако загубите надежда…

Напрегнах слуха си още повече, но пращенето се засили.

— … ще се самоунищожите.

— Ще ви се обадя по-нататък през седмицата — казах му аз.

— Какво? Не ви чувам.

Прекъснах връзката.