Дейвид Морел
Изгубеният брат (44)

7

Събудих се внезапно от шума на приближаваща се кола. Седнах на секундата. Преди да съм погледнал ръчния си часовник, разбрах по местоположението на слънцето, че бе късен следобед. Все още скрита от дърветата, колата продължаваше да бумти по черния път. С неприятен вкус в устата, аз се надигнах от задната седалка и видях между дървесните стволове, че беше камионетка — по всяка вероятност забързан нанякъде фермер. Гърбът ме болеше.

Ето как навярно са изглеждали действията на станалия от сън, изнервен Пити: проверил е пленниците си, пуснал ги е да се поразтъпчат и да измият лицата си в реката. По някое време е решил да се погрижи за собствената си хигиена. Сигурно вече не е можел да трае дрехите си, затова ги е заменил с някои от моите, които е откраднал от къщата. Вероятно го е обзел гняв, когато къркоренето на стомаха му го е подсетило, че трябва да помисли как да се сдобие с храна и за тримата. Не е можел да продължава по този начин. Трябвало е или да намери място, където да се заселят за постоянно, или да убие Кейт и Джейсън, за да разреши проблемите си.

Не! За да прогоня тази заплашваща разсъдъка ми мисъл, се помъчих да си представя как са реагирали на нарастващото му раздразнение жена ми и синът ми. Опитът е подсказал на Кейт, че трябва да облекчи Пити колкото се може повече, да направи нещата по-лесни за него, да намали напрежението му.

„Бих могла да изпера тези дрехи в реката. Завържи ме за някое дърво и ме наблюдавай от брега. Така ще си спокоен, че няма да избягам. Ами тези куфари, които си преместил отпред? Защо да не ги върна на задната седалка? Има много домакински дейности, за които мога да се погрижа.“

Дотогава Джейсън би трябвало да е проумял държанието на майка си. Би трябвало да е разбрал какво се опитва да постигне Кейт и да е направил всичко възможно да се прояви като послушен син. Да засилят фантазиите на Пити. Да го накарат да повярва, че рискът и усилията му са си заслужавали. Това е бил единственият начин да останат живи. Своего рода опит на пленниците на свой ред да приложат стокхолмския принцип върху своя похитител.

Пити се е намирал твърде близо до мястото, на което е изоставил каприса. Скоро полицията е щяла да бъде информирана за новата открадната кола. Може би регистрационният й номерът е бил от някой отдалечен щат, шофьорът е имал още много път до дома си и никой нямало да докладва за изчезването му поне до вечерта. Но брат ми не е можел да разчита на това. Наложително е било да тръгва. Само че не е смеел да се покаже с колата по пътищата, преди да е мръкнало. А това означаваше, че е трябвало да отложи намирането на храна за Кейт и Джейсън. Но и че те са разполагали с повече време да говорят с него, да се опитат да се сближат, да му покажат индивидуалността си и да направят убиването си по-трудно.

Пити е донесъл въжето и лейкопласта.

— Трябва да те помоля за нещо — казала е Кейт.

Той е вързал ръцете зад гърба й.

— Моля те, изслушай ме — продължила е жена ми. — Разбирам защо е необходимо да залепваш устите ни с лейкопласт. Страхуваш се, че можем да се разкрещим и да накараме някой да повика полиция.

Брат ми е завързал краката й.

— Моля те. Когато багажникът се нагорещи, вътре става почти невъзможно да се диша. Като залепваш лейкопласта върху устите ни, ще те помоля да…

Пити е откъснал парче лейкопласт.

— Моля те. Няма за какво да се тревожиш, ако пробиеш малка дупка там, където прилепва към устните ни. Ние пак няма да можем да викаме. Но ще можем да дишаме малко по-добре.

Той я е погледнал мълчаливо.

— Нали обеща, че ще се грижиш за нас — настояла е Кейт. — За какво сме ти, ако сме мъртви?

Суровите очи на Пити са били пълни с подозрение. Той е залепил устата й и я сложил в багажника. Направил е същото и с Джейсън. Кейт е гледала умоляващо нагоре към брат ми, който е посегнал да затвори капака, но после е размислил и е пробил с един нож дупки в лентите върху устите им.

Надявах се да е било така. Но когато мракът най-накрая се спусна и аз се върнах на междущатския път, не можах да се преборя със съмненията си, че може би съм разиграл случилото се съвсем погрешно. В Уайоминг стигнах до друго разклонение на магистралата. Дланите ми се изпотиха от усилието да реша какво да правя по-нататък. Можех да се върна отново на шосе 25, което щеше да ме отведе обратно в Денвър, или да завия на изток и да продължа по шосе 90 към Блек Хилс и Южна Дакота. Не ми се вярваше Пити да е искал да се върне в Денвър. Но планината Блек Хилс със сигурност трябва да му се е сторила привлекателна. В нея имаше много места, където би могъл да се скрие.