Дейвид Морел
Изгубеният брат (38)

2

На следващата сутрин отидох във фризьорския салон, където го бях завел. Седнах на стола и докато ножицата се движеше около главата ми, си представих как е изгарял от обида, понеже съм си помислил, че изглежда като лайно и съм решил да му придам представителен вид. След това посетих „Бънана Рипаблик“, откъдето му бях купил нови дрехи. После магазина за обувки. И накрая зъболекарския кабинет, където го бях накарал да се почувства неловко заради счупения си зъб и бях засилил убеждението му, че си мисля, че той изглежда като лайно.

Когато влязох в приемната, секретарката ме погледна изненадано.

— Не ви очаквахме днес, господин Денинг. Тъкмо се канехме да излезем в обедна почивка. По спешност ли идвате?

— Не. — Съвсем объркан, осъзнах, че съм се канел да повторя до най-малката подробност станалото преди една година. — Трябва да съм сбъркал датата. Съжалявам, че ви обезпокоих.

Посегнах несигурно към дръжката на вратата и изведнъж си спомних как бях чакал в приемната, докато почистят зъбния камък на Пити и изпилят нащърбеното на счупения му зъб. Опитах се да са проектирам на мястото на брат ми, да си представя как е седял, обзет от гняв, на зъболекарския стол. Понеже не беше посещавал зъболекар от години, сигурно е бил нервен и се е напрегнал, когато облечената в бяла манта жена се е навела към него, държейки…

— Всъщност може би има начин да ми помогнете. — Пуснах дръжката на вратата с трепереща ръка и се приближих до бюрото, което разделяше секретарката от приемната.

Тя ме погледна очаквателно.

— Преди година бях тук с брат ми. — Сърцето ми се разтуптя бясно заради шокиращата мисъл, която току-що ми бе хрумнала.

— Да, спомням си. Ужасно съжалявам за това, което се случи с жена ви и сина ви.

— Преживях го много тежко. — Положих усилие да овладея гласа си и да прикрия обзелото ме вълнение. — Както и да е, просто се чудех… — Затаих дъх. — Имате ли представа дали на зъбите на брат ми са били направени рентгенови снимки?