Дейвид Морел
Изгубеният брат (37)

1

Да се вмъкна в съзнанието на Пити? Да мисля като него? Изглеждаше отчайващо, да, но каква друга алтернатива имах? Поне щях да правя нещо. Така щях да предпазя собственото си съзнание от лудостта.

Отидох на улицата, където бях срещнал Пити за първи път — недалеч от входа на моя офис или това, което някога бе мой офис. Беше малко след два на обяд, същият час, в който се бе състояла срещата ни преди една година. Пити беше извикал името ми някъде зад мен, което означаваше, че ме бе чакал, застанал вляво от въртящата се врата на сградата. Приближих се до бетонния бордюр на цветната леха, където предположих, че е бил седнал. Загледах се във входната врата, като се опитвах да се поставя на негово място. Защо не беше влязъл в офиса ми? Докато седях на бордюра с чувството, че съм невидим за преминаващите хора, разбрах каква бе причината. В офиса ми Пити щеше да е под мой контрол, а на тротоара, където ме беше повикал, появявайки се зад гърба ми, господар на положението беше той.

Припомних си първия ни разговор, този път от негова гледна точка: как ми казва неща, които би могъл да знае само брат ми, как вижда изумлението ми, как ме убеждава. Отидох до магазина за деликатеси от другата страна на улицата, където бяхме продължили разговора си. Седнах там, където беше седял той. Представих си как съм изглеждал в неговите очи, докато продължаваше да ме убеждава, че отдавна изчезналият ми брат се е завърнал. Отидох в дома си, като си представих как той влиза вътре, оглежда се и вижда имуществото ми — неща, които никога не е могъл да притежава. Тогава ли се беше зародил планът в главата му? „Аз заслужавам това, а не ти“ — навярно си беше помислил Пити. Докато е докосвал тази или онази вещ, се е мъчил да прикрие гнева си. Ти съсипа моя живот, а ето какво си получил в замяна, копеле такова.

Ясно бе защо е пожелал Кейт — дългите й крака, съблазнителната фигура. Но Джейсън? Какво си бе помислил в действителност за него Пити? Проклет досадник. Биографията на Пити не предполагаше да притежава бащински инстинкт. Но Джейсън бе част от това, което Пити би могъл да има, ако не бях съсипал живота му, като го изгоних от бейзболното игрище. Джейсън беше неразделна част от имуществото, привлекателната съпруга и голямата къща, затова Пити бе пожелал и него. Той бе пожелал всичко, което притежавах.

Припомних си как бяхме вечеряли заедно и колко любезно се бе държал Пити, как беше помогнал при измиването на чиниите. След това беше играл на бейзбол с Джейсън. Сигурно бе ненавиждал всяка секунда от играта, така както бе ненавиждал моментите, в които е трябвало да се преструва, че си спомня с радост за детството ни. Но най-лошият, най-омразният момент от всички за него трябва да е бил онзи, в който му дадох бейзболната ръкавица, която бе изпуснал, когато са го сграбчили мъжът и жената. Сигурно му се бе приискало да ми я навре в гърлото.

Влязох в стаята на Пити. Легнах на леглото му. Втренчих се в тавана и открих, че съм взел ръкавицата и я удрям с юмрук отново и отново. Приискало му се е да запали цигара, но не е искал да провали плана си, като пуши в къщата и раздразни Кейт. Така че е слязъл на пръсти по стълбите на долния етаж и е излязъл през френската врата на кухнята в осветения от луната заден двор, където се е тръснал ядосано в единия шезлонг и е започнал да пуши. Спомних си, че го видях, когато погледнах през прозореца на спалнята. Представих си как се преструвал, че не е забелязал появата на лицето ми. „Какво правиш там вътре? — помислил си е той. — Клатиш жена си, а, братко? Наслаждавай й се, докато можеш. Скоро ще дойде и моят ред.“