Дейвид Морел
Изгубеният брат (28)

9

Глътнах още един антидепресант и в същия миг чух, че се звъни на входната врата. Обзе ме надежда, защото реших, че от ФБР ми носят новини.

Но когато отворих вратата, се намръщих, понеже на верандата стояха облечени в карнавални костюми деца. Изведнъж осъзнах, че бе празникът Вси светии^[1]. А аз нямах бонбони, които да им дам. Не че децата се впечатлиха от това. Те отстъпиха назад, сякаш аз носех страховит костюм. Наканих се да им обясня, но малчуганите побягнаха.

Затворих вратата и угасих лампата. Като погледнах през тъмния прозорец, видях и други деца в костюми, но както се бях надявал, те подминаха къщата ми. С болка си спомних, че Вси светии беше един от любимите празници на Джейсън. Той обичаше да се маскира като космическо чудовище или като луд учен. Самият аз го придружавах с удоволствие по време на обиколките му. Но тази вечер щеше да е различно. Ядосах се, защото неволно бях изплашил децата. Толкова изкривено ли изглеждаше лицето ми от загубата? Нима в очите ми се четеше лудост?

Все още стисках в ръка шишенцето с антидепресантите. Захвърлих го с ругатня в другия край на всекидневната. Депресията ми премина в гняв. Какво ми беше казал Пити при първата ни среща, когато го бях помислил за поредния измамник и му бях изкрещял да се разкара, преди да съм го смачкал от бой? Няма да ме надвиеш толкова лесно, както когато бяхме малки, Брад. „Ще видим“ — помислих си аз. В същия момент, в който отвън се чу вик, предупреждаващ децата да стоят настрани от моята веранда, аз се зарекох да спра да чакам полицията и ФБР да направят нещо, да спра да се надявам, че ще се случи чудо.

Трябваше сам да предприема нещо.