Дейвид Морел
Изгубеният брат (2)

2

— Брад! — повика ме по име мъжки глас.

Бяха изминали три дни от шоуто „Неделно утро“. Беше сряда. Някъде в началото на юни. Прекрасен слънчев ден. Цялата сутрин бях прекарал в заседания, докато къркоренето на червата ми не ме подсети, че съм пропуснал да обядвам. Можех да изпратя секретарката си да ми вземе сандвич, но тя бе заета с много по-важни задачи от изпълнението на подобна поръчка. Освен това ми се щеше да изляза на свеж въздух и да се порадвам на слънцето. Търговската част на Денвър може да служи като модел за градоустройство — просторна и приветлива, със сгради, достатъчно ниски, че да не спират слънчевите лъчи. Бях се запътил към „Бегълс и Мор“ — един магазин за деликатеси от другата страна на улицата — и умът ми бе изцяло зает от мисълта за сандвич с пастърма, когато чух някой да ме вика:

— Брад!

Отначало реших, че ме гони някой от служителите ми, понеже съм забравил нещо. Но когато се обърнах, видях някакъв непознат да върви забързано към мен. Мъжът бе около тридесет и пет годишен, с неугледен вид, мръсно лице и дълга рошава коса. За момент си помислих, че може да е строителен работник, с когото съм се срещал при осъществяването на някой от проектите ми. Наистина дрехите, които носеше, подхождаха на човек с такава професия — вехти работнически ботуши, прашни джинси и смачкана светлосиня дънкова риза със запретнати ръкави. Но аз съм добър физиономист и непременно щях да запомня петсантиметровия белег на брадата му.

— Брад! Господи, не мога да повярвам! — Мъжът пусна на тротоара протърканата си раница. — След всичките тези години! Всемогъщи боже!

Смущението трябва да е било изписано на лицето ми. Вярвам, че компанията ми е приятна на много хора, но през живота ми малцина бяха демонстрирали такава радост, че ме виждат. А аз нямах ни най-малка представа кой бе този човек, въпреки че някога очевидно се бяхме срещали.

Широката му усмивка разкриваше счупен преден зъб.

— Не ме ли позна? Хайде, аз бих те познал навсякъде! Направих го и по телевизията! Това съм аз!

Напрегнах паметта си, но мозъкът ми сякаш беше блокирал.

— Страхувам се, че не ви…

— Питър! Твоят брат!

Сега вече всичко ми стана ясно. Мозъкът ми отново заработи с предишната си скорост.

Мъжът протегна ръце към мен.

— Страшно много се радвам да те видя!

— Дръж ръцете си по-далече от мен, копеле.

— Какво? — Човекът изглеждаше шокиран.

— Ако се приближиш още малко, ще извикам полиция. Не си мисли, че ще изкопчиш от мен някакви пари…

— Какво говориш, Брад?

— Гледал си неделната програма на „Си Би Ес“, нали?

— Да, но…

— Направил си грешка, копеле такова. Номерът ти няма да мине.

По телевизията бяха споменали за изчезването на малкото ми братче. На следващия ден шестима различни мъже позвъниха в офиса ми, претендирайки, че са Пити. „Аз съм отдавна изчезналият ти брат“ — заявяваше радостно всеки от тях. Първото обаждане ме развълнува, но след неколкоминутен разговор ми стана ясно, че мъжът от другия край на линията нямаше представа как и къде е изчезнал Пити, нито какъв е бил животът ни в родната къща. Двамата самозванци, които се обадиха след него, бяха още по-лоши лъжци. Всичките искаха пари. Наредих на секретарката си да не ме свързва с никой, който твърди, че ми е брат. Следващите трима я бяха подлъгали да ми прехвърли разговорите, като се представили за бизнесмени. Щом разбирах за какво ме търси всеки от тях, моментално затварях телефона. На другия ден момичето осуети още осем лъжливи обаждания.

А сега натрапниците пробваха нова тактика — среща лице в лице.

— Стой далеч от мен. — Светофарът беше все още далеч, затова се обърнах рязко, намерих пролука в трафика и тръгнах да пресичам улицата.

— Брад! Изслушай ме, за бога! — извика след мен мъжът. — Това наистина съм аз!

Продължих да вървя между колите, а мускулите на гърба ми се стегнаха от ярост.

— Какво да направя, за да те накарам да ми повярваш? — изкрещя той.

Стигнах до бялата линия между двете платна и зачаках нетърпеливо да се отвори нова пролука в движението.

— Отвлякоха ме, докато карах колело на път към къщи.

Обърнах се към него, обзет от гняв.

— Журналистът спомена това по телевизията! Махай се, преди да съм те смачкал от бой.

— Няма да ме надвиеш толкова лесно, както когато бяхме малки, Брад. Колелото беше синьо.

Отначало не можах да осъзная за какво говореше, толкова бях разярен. После ме връхлетя образът на синия велосипед на Пити.

— Това не го казаха по телевизията — отбеляза мъжът.

— Пишеше го във вестника. Трябвало е само да се обадиш в Удфордската библиотека и да помолиш отдела за справки да провери изданията на местния вестник от онази година. Не е трудно да се научат подробности за изчезването на Пити.

— Моето изчезване — поправи ме мъжът.

Колите от двете ми страни надуваха предупредително клаксони, докато профучаваха край мен.

— Имахме обща детска стая. За това писано ли е някога в пресата?

Намръщих се неспокойно.

— Леглата ни бяха едно над друго. — Мъжът повиши глас. — Аз спях на горното. Имах макет на хеликоптер; висеше, закачен на корда, от тавана над главата ми. Обичах да го откачам и да въртя перките му.

Намръщих се още повече.

— Върхът на малкия пръст на лявата ръка на татко беше отрязан при злополука във фабриката за мебели. Той обичаше да лови риба. През лятото преди моето изчезване ни доведе на къмпинг тук, в Колорадо. Мама не дойде. Страхуваше се от лагеруване на открито заради алергията си към пчелни ужилвания. Щом зърнеше дори една-единствена пчела, тя изпадаше в паника.

Спомените нахлуха в мен. Невъзможно бе този непознат да е научил всички тези подробности от старите вестници. Те никога не бяха публикувани.

— Пити?

— В стаята ни имаше златна рибка. И двамата мразехме да чистим аквариума й. Един ден се прибрахме от училище и открихме, че в стаята миришеше неприятно, а рибката бе умряла. Сложихме я в кибритена кутийка и я погребахме в задния двор. Когато посетихме отново гроба й, намерихме на мястото му празна дупка, защото съседската котка беше изровила рибката.

— Пити. — Тръгнах към него и една кола едва не ме блъсна. — Исусе, това си ти!

— Веднъж счупихме единия прозорец, докато играехме вкъщи на бейзбол. За наказание татко ни забрани да излизаме цяла седмица.

Този път аз бях този, който протегна ръце към него. Никога не бях прегръщал някого по-силно. Миришеше на ментова дъвка и цигарен дим. Ръцете му бяха страшно силни.

— Пити, какво се случи с теб?