Дейвид Морел
Изгубеният брат (18)

18

„Архитект.“

Неясната мисъл разбуди замъгленото ми съзнание.

„Знам как да…“

Постепенно мисълта се избистри и ме накара да се обърна към каменния блок, в който едва не си бях ударил главата.

„Аз строя разни неща.“

Когато се изправих с мъка на крака, открих, че камъкът достигаше до гърдите ми. Метър и половина по-наляво имаше друг камък, малко по-нисък от първия. Зад двата каменни блока се издигаше като стена висока канара.

„Аз строя разни неща“ — повторих си наум.

Пристъпих, олюлявайки се до боровия клон, който се бях опитал да избегна, увиснах на него с цялата си тежест и усетих как ме заля вълна от надежда, когато едно „хряс“ наруши околната тишина. Мобилизирах всичките си сили, завлякох клона през снега до каменните блокове, вдигнах го и го закрепих напреко върху тях. Като залитах, повторих същата операция с още няколко покрити с иглички клона и направих от тях навес.

От студа ръцете ме заболяха толкова силно, че от очите ми текнаха сълзи, които замръзваха по бузите ми. Ала нямах време да пъхна ожулените си до кръв ръце под дъждобрана и да се помъча да ги стопля до гърдите си. Чакаше ме още много работа. Затиснах краищата на клоните с няколко камъка с размерите на футболна топка.

Изпаднал в делириум, избутах с крака снега от земята между каменните блокове и направих купчина пред входа на убежището ми. После забучих два борови клона, за да служат като преграда срещу вятъра. Ръцете ми пулсираха от болка, но не можех да си позволя да почивам. Трябваше да събера съчки, сухи листа и по-дебели клони и да ги струпам в задната част на подслона ми.

Оставих тесен отвор между един от каменните блокове и канарата, откъдето да излиза димът. Защитен от вятъра и снега, почувствах, че вече не ми е толкова студено. Направих малка купчина от листа и съчки със станалите ми тромави като мечи лапи ръце, отворих непохватно металната кутия и измъкнах един кибрит. С триста зора успях да извадя една клечка. Пръстите не ми се подчиняваха, сякаш бяха чужди. Непрекъснато изпусках клечката. Накрая се намокри и трябваше да извадя друга, която, слава богу, се запали още при първото драсване. Тя се изплъзна от ръката ми, падна върху купчината от листа и клонки, като продължи да гори, и скоро лумна малък огън. Вдигна се пушек. Сдържах дъха си, за да не се разкашлям. Димът се насочи към отвора в задната част на убежището ми.

Гърлото ми бе така пресъхнало и свито, че едва си поемах въздух. Бях като зашеметен и доста дълго се взирах в металната кутия, преди обърканите ми мисли да се прояснят и да се сетя какво трябва да направя. Прехвърлих несръчно кибритите в походната аптечка. После протегнах безчувствената си дясна ръка извън убежището, загребах сняг с кутията и я поставих близо до огъня.

Постепенно снежните кристалчета се разтопиха. За да не се изгоря, издърпах ръкава на ризата върху пръстите си, хванах през него сгорещената кутия и я дръпнах по-далеч от пламъците. Тя бе толкова малка, че водата в нея едва ли бе повече от стотина грама, но на мен ми се видя като половин литър, толкова бях ожаднял. Трябваше да положа неимоверни усилия, за да не я изпия веднага, а да я оставя да поизстине.

Търпението ми бързо се изчерпа. Вдигнах кутията, като отново използвах ръкава си. Доближих я до устните си и подухах известно време, после гаврътнах топлата горчива вода. Пресъхналата ми уста я абсорбира, преди да успея да я преглътна. Протегнах трескаво ръка навън и загребах още сняг. Той се разтопи в топлия метален съд, без да се налага да го оставям до огъня. Гаврътнах и тази порция вода. И тя отново не стигна до гърлото ми. Напълних кутията още веднъж, сложих я до огъня и добавих още съчки.

Повторих същата операция много пъти. Когато потуших напълно пожара в устата и гърлото си, извадих от раницата найлоново пликче със стафиди и фъстъци и започнах да се храня, като сдъвквах старателно всеки фъстък и стафида, за да удължа мига удоволствие. Загледах се в пламъците и се замислих с тревога за Джейсън и с омраза за Пити.