Дейвид Морел
Изгубеният брат (17)

17

Отначало усещането бе толкова слабо, че реших, че си въобразявам — някакво невидимо студено перце, което гъделичкаше лицето ми в мрака. После чух тихо съскане по нагорещените камъни около огъня. В моята просъница то ми напомни за съскането, което се разнасяше от семейната ни кафеварка всеки път, когато няколко капчици паднеха от чучура й върху котлона. Шумът внезапно се усили и вятърът стана по-студен.

Отърсих се с мъка от унеса, в който бях изпаднал, и сивотата на настъпващата зора разкри танцуващите около мен снежинки. Инстинктивно хвърлих още съчки в огъня, но докато снегът се топеше с все по-силно съскане върху горещите камъни, слънцето започна да се издига над източния планински връх и стана достатъчно светло, за да видя, че тревата наоколо вече бе побеляла. Над земята бяха надвиснали тъмни облаци. Въпреки допълнителните дърва пламъците се смалиха. Над огнището се вдигна пушек.

Обзет от паника, метнах на гръб раницата си. Както Пити бе казал на Джейсън, след като напуснахме магистралата, в планината валеше сняг дори през ранния юни. Понякога по телевизията синоптиците предупреждаваха хората, че на местата с голяма надморска височина времето може да се развали без предупреждение. Но в прогнозата вчера не бяха споменали нищо за снеговалеж, пък и аз бях решил, че с колата и палатката няма от какво да се тревожим. Сега се проклинах, че не се бях подготвил по-добре за този излет.

Магистралата се намираше на половин час път с кола. Като гледах намръщено сгъстяващите се буреносни облаци, се опитах да пресметна колко време ще ми отнеме да се добера до нея пеша. Планинският път беше толкова лош и теренът така неравен, че през по-голямата част от пътуването бях шофирал с не повече от двадесет мили в час. Това означаваше, че магистралата се намираше на около десет мили от мен. Но за да измина това разстояние с изкълчения си глезен, щяха да са ми необходими пет или шест часа. Да не говорим, че бях облечен твърде леко.

Снеговалежът вече бе толкова силен, че скриваше от очите ми езерото и аз си дадох сметка, че вероятно няма да успея да се добера до магистралата, че рискувам да изгубя пътя и да се въртя в кръг, докато припадна от изнемога. Разбира се, ако знаех как да си служа с компаса, който бях закупил заедно с останалата екипировка за къмпинг, шансът сигурно щеше да е на моя страна. Но съжалението нямаше да ми помогне да оцелея. Това щеше да направи страхът ми за Джейсън. И гневът ми към Пити.

Докато си мислех за Джейсън, внезапно си спомних последния път, когато го бях видял. На скалната тераса. „Къде се намира онази пещера?“ — беше ме попитал той.

Пещерата.

Ако успеех да я открия, преди бурята да се е засилила…

Навлязох, накуцвайки сред дърветата. Видимостта рязко намаля и аз тръгнах със залитане надясно към потока, не за да пия от него, а да го използвам като ориентир. Докато вървях нагоре между трепетликите покрай бучащата вода, ме обгърна бял воал. Снежинките се сгъстиха. Снегът на земята вече покриваше маратонките ми.

Маратонките ми. Не стига, че бях дал пари за компас, който не знаех как да използвам, ами отгоре на всичко не бях взел здравите туристически обувки, които ми предлагаше човекът, от когото закупих екипировката за къмпинг. „Те няма да са ми необходими — бях му казал аз. — Няма да прекаляваме с ходенето.“

Краката ми започнаха да се вцепеняват. Вървях, куцукайки по склона и се притеснявах, че някой от скритите под снега камъни може да се прекатури и да ме подлъже да падна. Можех ли да разчитам на спомените си за местоположението на пещерата? Знаех само, че се намираше от другата страна на потока и че представляваше просто един процеп в скалата, който се бе сторил доста голям на тринадесетгодишното момче, което бях.

Склонът стигна до стръмен хребет, който водеше наляво. Докато го изкачвах, запъхтян, трепетликите отстъпиха място на борове. Клоните им се забиваха в ръцете ми и деряха лицето ми. Снеговалежът се засили още повече и аз се уплаших, че съм подминал пещерата и никога няма да я намеря. През лятото случайни туристи щяха да открият тялото ми или онова, което ще е останало от него след пира на горските хищници.

„В края на краищата аз съм архитект, а не експерт по оцеляване“ — помислих си ожесточено. Почти не усещах ръцете си. Защо, по дяволите, не бях сложил чифт ръкавици в раницата си? Бях толкова глупав, че заслужавах да умра.

Докато се опитвах да избегна един боров клон, изгубих равновесие, паднах и едва не си ударих главата в един заоблен каменен блок от дясната ми страна. „Глупак. Заслужаваш да…“