Дейвид Морел
Изгубеният брат (15)

15

Падането ме остави почти без дъх. Малкото останал ми въздух изскочи през устата ми, когато се проснах върху някакъв сипей. Изстенах от болка, продължавайки да се търкалям шеметно надолу сред порой от камъни. Изведнъж отново се озовах в празното пространство и докато летях стремително, стомахът се качи в гърлото ми. Последва нов сблъсък и нещо дръпна толкова рязко и болезнено лявата ми ръка, че се уплаших да не се откъсне от рамото ми. След това тя пак така внезапно се освободи. Продължих да падам и накрая се стоварих върху някаква твърда повърхност. Обгърна ме студена мъгла.

Мракът се въртеше. Когато повдигнах бавно клепачи, чернотата се смени със сивота, но световъртежът остана. Болка прониза цялото ми тяло. Бях изпаднал в делириум и ми трябваше доста време, докато разбера, че въртящата се около мен сивота е мъглата от водни пръски, която се издигаше над буйния поток. Ревът му увеличи замаяността ми.

Усетих, че дишам през студен мокър плат. Постепенно осъзнах, че лявата ми ръка лежи върху носа и устата ми. Ръкавът на ризата ми се бе просмукал с влага от мъглата, надвиснала над падащата с грохот вода. После потръпнах, защото видях, че ръкавът не бе влажен само заради мъглата. Беше подгизнал от кръв. Ръката ми беше сериозно наранена.

Обзе ме паника. Положих усилия да вдигна глава и открих, че лежа на каменна издатина. На около четиридесет и пет метра под нея имаше водопад. Многобройни скални тераси се спускаха стръмно надолу към ревящия поток.

Исусе, какво се бе случило?

Погледнах нагоре. Заради мъглата ми беше трудно да видя върха на урвата. Въпреки всичко успях да различа дългия каменист сипей, който бе спасил живота ми. Ако бях паднал направо на мястото, където лежах сега, щях да бъда целият потрошен. Но аз се бях изтърколил надолу по склона, съкращавайки болезнено падането си. Само че под него имаше скална издатина, от която се бях преметнал върху издатината, на която лежах в момента, и разстоянието между тях беше около шест метра. Финалният полет би трябвало да е смъртоносен. Тогава защо бях жив?

Раницата ми висеше над мен. Беше се закачила за стърчащия клон на един недорасъл бор, успял да пусне корени в каменистия склон на урвата. Спомних си, че бях натъпкал анорака си в раницата, а нея самата бях провесил на лявото си рамо, преди да се приближа до ръба на скалната тераса и да надника в пропастта. Клонът бе закачил раницата. Острата болка в лявото ми рамо е била причинена от внезапното спиране на полета ми, когато раницата се е нанизала на клона. После ръката ми се бе изхлузила от презрамката. Бях паднал върху скалната издатина, на която лежах, от височина колкото човешки бой. Бях останал жив просто по една щастлива случайност.

Надигнах се, разкъсван от болки, и седнах. Мозъкът ми се размъти, сякаш сачмени лагери се търкулиха от предната част на черепа ми към тила. За момент се уплаших, че ще повърна.

— Джейсън! — опитах се да извикам. — Пити!

Но думите засядаха в гърлото ми като камъни.

— Джейсън! — извиках малко по-силно. — Пити!

Ревът на потока заглуши гласа ми.

Положих усилия да не се поддам на паниката. Нямаше значение, че не можеха да чуят виковете ми. Те знаеха къде се намирам. Щяха да ми помогнат.

„Боже мой, дано не се опитат да се спуснат от тази страна на урвата“ — помислих си внезапно.

— Джейсън! Пити! Стойте, където сте! Ще паднете и ще се убиете!

Гласът ми се прекърши и премина в дрезгав шепот.

Вперих очи в мъглата, убеден, че ще зърна Джейсън и Пити да надничат през ръба на скалната тераса, мъчейки се да ме открият. Но не ги видях. „Може би търсят място, откъдето склонът се вижда по-добре. Или пък бързат обратно към началото на пропастта с надеждата, че оттам ще се доберат по-лесно до мен.“

Молех се да бъдат внимателни, Джейсън да не поема глупави рискове, а Пити да се грижи за безопасността му.

Треперейки, разтворих разпраното място на ръкава си. Избърсах кръвта и видях тринадесетсантиметровата дълбока рана между лакътя и китката. Моментално избликна още кръв и скри очертанията на раната. Започна да капе от ръката ми и направи локвичка на скалната издатина.

Устата ми се изпълни с горчилка.

„Направи нещо“ — казах си. Не можех да седя тук, докато кръвта ми изтече.

Раницата се люлееше над главата ми. Протегнах здравата си ръка, но не можах да я достигна. Като стисках зъби от болка, събрах сили да се изправя.

„Аптечката за първа помощ е в раницата“ — помислих си.

Краката ми се подкосиха. Щях да падна в пропастта, но се улових за някаква вдлъбнатина. Усетих, че се потя, въпреки студената мъгла над потока. Хванах се за по-висока вдлъбнатина и се изправих несигурно на крака, треперейки от шока. Пред очите ми се завъртя рояк от черни точици. Когато зрението ми се проясни, погледнах нагоре към раницата. С отчаяние открих, че изглеждаше все така високо. Ранената ми лява ръка висеше безпомощно. Протегнах дясната. „Една педя — помислих си аз. — Не ми достига само една педя.“

Притиснах гърди към скалата, повдигнах се на пръсти, премигнах от нова пулсираща болка в бедрата и ребрата, протегнах ръка колкото се може по-нависоко и издишах триумфално, понеже докоснах презрамката на раницата.

Полепналата по шушляка влага я беше направила хлъзгава. Изпуснах презрамката, но незабавно посегнах отново към нея, изправих се максимално на пръсти и този път я сграбчих с всичка сила. Задърпах раницата настрани към пропастта, като се опитвах да я освободя от здравия клон, на който се бе закачила. Дръпнах веднъж, два пъти и внезапно изгубих равновесие, освобождавайки раницата.

Докато падах, се извъртях на една страна, за да се приземя върху скалната издатина. Изкрещях, понеже се проснах върху ранената си ръка, но реших да не обръщам внимание на болката. Трябваше да се съсредоточа изцяло върху здравата си ръка, която стърчеше, стиснала дръжката на раницата, извън издатината.

Преобърнах се внимателно по гръб и поставих раницата върху гърдите си. Изкушавах се да си отдъхна, но кръвта отново бе шурнала от раната. Почувствах, че ми се гади, отворих раницата, бръкнах покрай анорака и дъждобрана, избутах настрана пакетите със суха храна и напипах пластмасовото куфарче на походната аптечка.

Отворих го несръчно и се ужасих, защото вътре имаше само бинтове, петсантиметрови квадратни тампони, ножица, антисептичен памук, антибиотичен крем и пластмасово шишенце с тиленол. Нито едно от тези неща нямаше да спре кървенето.

„Турникет — помислих си. — Ще използвам колана си. Ще го стегна около ръката си и…“

Но когато разкопчах колана, си спомних, че някъде бях чел, че турникетите са опасни, защото кръвта може да се съсири и раната да гангреняса, ако турникетът не се разхлабва през равни интервали от време.

„Каква е разликата? Преди да съм умрял от гангрена, ще умра от загуба на кръв.“

Превръзка, която да оказва натиск върху раната. В онзи текст за турникетите пишеше, че това е най-безопасния начин да се спре кръвотечението. Нещо, което да оказва натиск върху раната, без да спира напълно изтичането на кръв. Но откъде щях да намеря подобно нещо?

Кървенето се увеличи.

Сигурно защото бях замаян, ми бе необходимо много повече време, за да си сетя, че в раницата може да има още нещо. По време на една командировка в Париж Кейт си беше навехнала глезена и бе куцукала болезнено от аптека на аптека, опитвайки се да намери еластичен бинт — той бе по-плътен и осигуряваше по-голяма стабилност на изкълченото място. Оттогава, където и да пътуваше, тя неизменно носеше еластичен бинт със себе си и винаги слагаше такъв и в моя багаж.

Все по-замаян, започнах да претърсвам раницата с дясната си ръка. „Къде ли е?“ — питах се разтревожено. Не можех да допусна мисълта, че Кейт е пропуснала да го сложи.

По дяволите, този път бе забравила.

Обзет от отчаяние, вече се канех да се откажа от търсенето, когато напипах малък вързоп в страничния джоб на раницата. Полагайки усилие да не загубя съзнание, дръпнах ципа и едва не се разплаках, когато открих вътре руло еластичен бинт.

Като боравех несръчно с една ръка и от време на време използвах зъбите си, за да отварям разни пакети, почистих раната с антисептичен памук, намазах я с антибиотичен мехлем и натиснах отгоре й няколко тампона. Те подгизнаха от кръв. Без да се бавя, започнах да увивам еластичния бинт около лявата си предмишница. Стараех се превръзката да е стегната и навивах пласт след пласт, а кръвта ми ги обагряше незабавно.

Навих около ръката си още няколко ката, като пристягах повече, разтревожен от мисълта, че бинтът свършва. Молех се този път кръвотечението да спре. Още два пласта. Още един. Закрепих края с двете безопасни игли, които вървяха в комплект с бинта. После се взрях разтреперан в превръзката, за да видя дали кръвта ще се просмуче през многобройните пластове. За момент ме обзе страх, че светлокафявият бинт, върху който изби малко розово петно, ще почервенее. Задържах дъха си, но петното не се разрасна.

Кварцът в часовника ми явно се беше натрошил, защото стрелките бяха спрели на два часа и десет минути. Нямах представа от колко време се намирах на издатината, но когато бях вдигнал за първи път очи към скалната тераса, бях забелязал, че слънцето се намираше доста по-назапад от мястото, където очаквах да се е преместило по време на краткото ми падане. Очевидно бях лежал в безсъзнание по-дълго, отколкото предполагах.

Погледнах нагоре, но пак не видях Пити и Джейсън. „Дай им време“ — казах си.

Проблемът бе, че ако не напуснех скоро тази издатина, щях да си имам още по-големи неприятности.

Не бях опитен планинар — определено го бях доказал. Но човек не можеше да живее в планински щат като Колорадо, без да е чел във вестниците или гледал по телевизионните новини за опасностите от хипотермията^[1]. Туристи отиват на поход в планината, облечени само с шорти и тениски. Внезапно разразила се буря ги измокря до кости. Ако времето се застуди и туристите се намират на повече от три часа път от място, където могат да получат топли дрехи и горещи напитки, които да повишат бързо спадащата им телесна температура, те се простудяват и умират.

Лежах върху влажната и студена скална издатина и целият треперех. Ръцете и краката ми бяха започнали да се вкочаняват. „Ако не се махна скоро оттук — помислих си аз, — спирането на кръвотечението ще е без значение. Хипотермията ще ме убие.“

Опитах се да си представя как бих могъл да се изкача по почти отвесния склон на урвата до по-горната издатина и оттам по сипея до скалната тераса. Знаех, че не мога да разчитам на ранената си ръка. Единственият друг начин да напусна издатината беше…

Погледнах надолу, за да преценя дали е възможно да се спусна до дъното на урвата, където течеше потокът. Склонът беше стръмен и осеян със скални тераси, най-близката от които се намираше на метър и половина под моята, а следващата — два пъти по-далеч. Не исках да мисля за препятствията, които ме очакваха по-надолу.

Но слънцето вече бе подминало ръба на урвата. Дъното на пропастта беше потънало в сянка. Въпреки че все още беше късен следобед, скоро щеше да се стъмни. Близките планински върхове щяха да скрият слънцето и мракът щеше да се спусне тук по-рано, отколкото се спуска обикновено в града. А щом мръкнеше, никой нямаше да тръгне да ме спасява, преди да се е развиделило.

Дотогава щях да съм мъртъв.

Като се гърчех от болка, сложих раницата на гърба си, легнах по корем и се прехвърлих през ръба на издатината. Провесих се, докъдето ми позволяваше здравата ръка и се пуснах.

При приземяването болката ме прониза до мозъка на костите. Едва не припаднах. Докато пълзях към края на тази скална тераса, си раздрах ризата и си охлузих гърдите. Ожулените ми до кръв колене се показаха през разкъсаните дънки. Като се стараех да не обръщам внимание на болката, продължих да се спускам надолу. Някои места, които отгоре ми се бяха стрували невъзможни за преминаване, се оказаха проходими — открих малки неравности, които можех да използвам като стъпала. Други, които ми бяха изглеждали лесни, излязоха страшно трудни.

Междувременно дневната светлина помръкна. Колкото повече се усилваше бученето на потока, толкова по-предпазливо се спусках надолу. Докато изпробвах надеждността на камъните под краката си, един скален къс се откърти под тежестта ми и се затъркаля с грохот към дъното на пропастта, а аз едва не полетях след него. Със сгъстяването на мрака се сгъсти и мъглата над потока, като покри лицето ми със ситни капчици, навлажни дрехите ми и ме накара да затреперя още по-силно. Спомних си още нещо, което бях чел за жертвите на хипотермията — че преди края си стават неадекватни, губят връзка със заобикалящия ги свят. Затова с всички сили се стараех да запазя мисли си ясни.

Дадох си сметка колко близо се намирам до дъното на бездната, чак когато едва не стъпих в буйното течение на потока, толкова притъпени бяха сетивата ми от неговия рев. Залитнах назад и за малко да си изкълча глезена. Обезкуражен от сюрреалистичния контраст между синьото небе над пропастта и сгъстяващия се здрач в нея, аз се предвижвах покрай кипящата вода с изключителна предпазливост. Пръските ме измокриха. Започнах да се притеснявам, че в тъмнината мога да си счупя някой крак, преди да съм стигнал до спасителния край. Напредвах по хлъзгавия бряг, като се вкопчвах в заоблените от водата скални късове, а съзнанието и тялото ми бяха станали толкова безчувствени, та ми трябваше цяла минута да проумея, че предметът, на който се бях подпрял, бе трепетлика, а не камък; че отново виждах слънчева светлина; че малко преди това бях излязъл от пропастта и сега се препъвах из някаква гора.

„Вижда му се краят“ — помислих си аз. Трябваше само да следвам коритото на потока между дърветата до езерото. Ускорих крачка и си представих как отключвам форда. Предчувствах облекчението, което щях да изпитам, когато се мушна в колата, запаля мотора и включа парното, и почти усетих топлия въздух, който щеше да струи към мен, докато се преобличам със сухите дрехи от куфара си.

— Джейсън! Пити!

Излязох, залитайки от трепетликовата гора на брега на езерото и се взрях с присвити очи в помръкващата слънчева светлина към срещуположния му край.

Стомахът ми се сви, като видях, че колата не беше там.

Обяснението бе просто. „Пити и Джейсън са отишли да потърсят помощ. Скоро ще се върнат. От мен се иска само да се вмъкна в палатката и да опитам да се стопля.“

Но палатката също я нямаше.

— Не! — Вените на врата ми щяха да се пръснат, но аз не можех да спра да крещя: — Нееее!