Дейвид Морел
Изгубеният брат (13)

13

Пътувахме още половин час. Ливадата бе заменена от нови борове и от склон, по-стръмен от предишния, като този път завоите на пътя бяха още по-остри. Изкачихме едно възвишение и аз рязко спрях колата, като се втренчих надолу към мястото, където едва различимият път се спускаше в тревиста падина. В средата й слънчевите лъчи проблясваха по повърхността на живописно езеро, зад него се виждаха трепетлики, по-нататък борове и накрая планински масив.

— Да — казах със свито сърце. — Точно като в спомените ми.

— Нищо не се е променило — потвърди Пити.

Вдясно сред избуялата трева личаха стари ограждения за добитък. Изгнилите от времето дървени огради се бяха срутили, образувайки тъмни купчини. Подминах ги и насочих форда към езерото. Други коли не се виждаха. По всичко изглеждаше, че тук не е идвал никой от години.

Спрях на петнадесетина метра от езерото, на мястото, където доколкото си спомнях, беше спрял баща ми. Слязох от форда и вдишах с пълни гърди свежия хладен въздух.

— Татко, виж това старо лагерно огнище!

Синът ми и Пити бяха застанали от дясната страна на колата. Погледнах над покрива й и видях кръг от почернели камъни, в който още личаха следите от овъглени дърва.

— Несъмнено е старо — каза Пити. — Обзалагам се, че не е използвано от години. — Той се обърна към мен. — Не стъкмихме ли с татко нашия лагерен огън точно тук?

— Надявам се да си прав.

Джейсън преливаше от енергия.

— Къде ще разпънем палатката?

— Какво ще кажеш за онова място? — Посочих вдясно от старото лагерно огнище. — Мисля, че там двамата с Пити помогнахме на баща ни при разпъването на палатката.

— А аз мога ли да ви помагам?

— Разбира се — отвърна брат ми.

След като отворих багажника на автомобила и разтоварихме екипировката, усещането ми за вече видяно и преживяно стана изумително силно. Всичко изглеждаше свръхреално. Погледнах към Джейсън и Пити, които бяха извадили палатката от найлоновия й калъф и обсъждаха как да я разпънат. С очилата и луничките, с пясъчнорусата коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, с торбестите дънки и широката фланелка Джейсън толкова много приличаше на онзи Пити, когото бях изгонил от бейзболното игрище, че потръпнах.

Синът ми забеляза това.

— Какво има, татко?

— Нищо. Стана ми студено от вятъра. Ще си облека анорака. Ти няма ли да си сложиш твоя?

— Не, на мен така ми е добре.

— Големи братко — обърна се към мен Пити. — Ти си експерт по строенето на сгради. Имаш ли някаква идея как да разпънем тази проклета палатка?

Отне ни цял час да го направим.