Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (6) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Преселване на Константин Дъновски във Варна

С напускането на родното си място и отправяне към нови хоризонти в живота на Константин Дъновски се разгръща нова страница. Започва вторият период от неговия живот, изпълнен с надежди и разочарования, с опит за отдаване на монашество, последван от остър завой за борба срещу верските неправди и национална робия.

Още с встъпването си на варненска земя младият Константин Дъновски е поразен от едно покъртително зрелище — разрушеното дървено скеле (пристан) на варненското пристанище и намиращите се разбити по него сгради от току-що преминалата буреносна стихия. Ураганът е бил толкова голям, че морските вълни с ярост прехвърляли голямата крепостна порта, наречена Скеля Капусу, като унищожили много пристанищни съоръжения и постройки. Първия си контакт с варненци той прави по време на благодарствения молебен за отминалото бедствие. Всички жители на града се били стекли на табията Йени Дуня (Нов свят) срещу сегашния вълнолом.

Неотразимо впечатление — пише в своите спомени Константин Дъновски — е направила всенародната задушевна благодарност на българи, турци, гърци, гагаузи, отправена към небето за избавлението им от морската стихия.^[1] Впечатлителната душа на Константин Дъновски свързва в съзнанието си картината на молебена с очакваното от векове освобождение на българите от османско иго и фанариотско опекунство. В избавлението от бурята той вижда символа на свободата за своя народ и, обзет от ентусиазъм и оптимизъм, гори с нетърпение да започне работа в служба на род и родина.

Ние не знаем как са протекли за родопския преселник първите дни и седмици във Варна и как е реагирал на заобикалящата го обстановка, но не може да не си дадем сметка за психологическото преживяване на един младеж, закърмен с възрожденските идеи на своите учители — народните будители от Устово, Пловдив и Татар-Пазарджик. Вместо просветител и борец, той се вижда препасан с чирашка престилка в тясното бакърджийско дюкянче на своя вуйчо, проглушавано от ударите на чука върху звънливата мед.

С всеки изминал ден младият Константин се опознава със заобикалящата го действителност във Варна, която не само че не му вещае по-светло бъдеще, но дори той намира, че е по-безперспективна от тази в родното му село. Ние няма да търсим исторически данни, които да ни характеризират тежкото положение на българското население от този край през последните десетилетия преди Освобождението. Не можем обаче да не си дадем сметка за покрусата на българското население от територията на днешна Североизточна България и крайчерноморската област, където не са били още заличени следите на оттеглилите се руски воини след Руско-турската война от 1828–1829 г. Тази война, която донесе свобода на гръцкия народ, подобри положението на поробените християни в Сърбия и Румъния, ни най-малко не облагодетелства българския народ. Нещо повече, уязвени от тези събития, османците стават по-брутални и по-мнителни.

В самия град Варна през средата на XIX век българите са били незначително малцинство спрямо турците, гагаузите и гърците. Голямата маса от християнското население в този град са били гагаузите, които говорели турски и фанатично се гърчеели, въпреки че не били от гръцки произход.^[2] Църковната „мантия“ на Цариградската гръцка патриаршия е обгръщала със своето „покровителство“ всички православни, без разлика на език и народност.

Дългогодишното турско владичество над целия християнски свят в полуострова е било изгладило всички политически различия между потиснатите народи. Църквата останала да застъпва пред турските власти правата на поробените християнски народи от турската империя, без разлика на националните им различия. Вселенската православна патриаршия в Цариград, която изцяло била в гръцки ръце, по силата на договорни отношения била натоварена да отстоява църковните интереси на православните народи, населяващи полуострова. На първо време Цариградската патриаршия играела ролята на наднационално обединяващо звено, където религиозното начало е било поставяно над националното. Това държание на Цариградската патриаршия по отношение на различните християнски народности сплотявало православните граждани от негръцки произход и те не се чувствали потиснати във верско отношение.