Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (5) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Детство, юношество и учителстване на Константин Дъновски

От старите жители на Устово трудно може да се научи нещо за живота и дейността на Константин Дъновски, защото той напуска родния си край още през 1847 г., като седемнадесетгодишен юноша. Като свещеник го посещава инцидентно само два пъти, и то първия път през 1859 г.^[1], а втория и последен път през 1913 г. Още по-малко могат да се съберат лични впечатления от устовчани и за произхода на фамилията Доуновски. Петър Дънов — Учителя разказва, че бащината му фамилия се е славела с физическа сила при мъжете, поради което я наричали „Доуновския род“, т.е. тези, които поставят на дъното, за да послужат за темел — за здрава основа.

Увлече ли се в разговор някой стар устовец за родоначалието на Доуновци, ще забележите как постепенно все повече и повече той започва да намесва и майчиния род на Константин Дъновски. По майчина линия той произхожда от стар устовски овчарски род, известен под прякора „Забилци“ — турска дума, която на български означава честен, изправен. Този род е бил един от първите заселници в Устово след опожаряването на с. Селище. Това родово име те предават и на квартала, където живеят — Забилската махала. Името Забилци е дадено от местния паша на фамилията отпреди 200 години, с което тя е била характеризирана за стриктното и честно изпълняване на своите задължения и изплащане на данъците си. Родоначалник на тази голяма овчарска фамилия е бил Георги Манолов, който навремето си стопанисвал около 5000 глави овце.

От казаното се вижда, че по майчина линия Константин Дъновски носи високи нравствени качества на честност и изпълнимост на поетите задължения. Потомък на този род е бил Юргаки Забилев, вуйчо на Константин Дъновски, по занятие бакърджия, който играе известна роля в живота на младия си племенник Константин.

Къщата, където Константин Дъновски е прекарал своето детство, е в Забилската махала и носи номер 13. Тя е кацнала на една чука върху южния склон на височините, които се спускат стръмно към Бяла река, ограждащи Устово от север. За да се отиде до родната къща на Константин Дъновски, трябва да се мине покрай църквата „Св. Богородица“, да се заобиколи училището, за да се отправите по малката уличка с номер 91, която е толкова тясна, че е почти невъзможно да се стигне до сградата с някакво превозно средство. Старата родна къща на Константин Дъновски е разрушена, като от нея са запазени само каменните основи, върху които е надстроен нов етаж. Сега там живее семейството на Никола Игнатов Видов от Забилския род.

Животът и делото на Константин Дъновски биха могли да бъдат характеризирани с три ясно очертаващи се периода:

— период на юношество, обучение и първи стъпки в живота (1830–1847 г.);

— период на търсене и преориентиране (1848–1864 г.);

— период на всеотдайна борба и утвърждаването му като войнстващ дух за верска независимост и народностна свобода (1865–1919 г.).

За да почувстваме атмосферата, всред която се ражда и расте малкият Константин, трябва да огледаме в исторически аспект третото десетилетие на XIX век, което е твърде динамично за жителите на Балканския полуостров. Характерно съвпадение е, че с раждането на Константин Дъновски (1830 г.) настъпват промени в картата на Балканския полуостров. Току-що е завършила Руско-турската война (1828–1829 г.), чийто мирен договор донася автономия на Сърбия, Молдавия и Влашко, а на Гърция се обезпечава пълна независимост. 1830 г. е годината на Юлската революция във Франция, която сваля Бурбоните от власт. В същата година Белгия се отделя по революционен път от Холандия, към която е била присъединена по решението на Виенския конгрес през 1815 г. Пак през 1830 г. във Варшава избухва Полското освободително въстание, което, въпреки че не успява, е убедителен израз на изявено народностно негодувание. На фона на този революционен кипеж и победоносен завършек на Руско-турската война (1829 г.) българите получават горчиво разочарование. Те единствени остават на Балканския полуостров под османски гнет. Великите сили на Европейския аеропаг налагат изтеглянето на руските войски от завзетите български територии на полуострова и запазването на турското владичество в Мизия, Тракия и Македония. Всички очаквания за освобождението на България рухват, покрусата е всеобща. Ако българският народ би получил своето освобождение през 1829 г., т.е. половин век по-рано, нашата история щеше да бъде без имената на Раковски, Левски, Бенковски, Ботев и др. Такава е политическата атмосфера, всред която започва своето битие Константин Дъновски.

Още като дете той е бил с ясно отправени интереси към ученолюбие, които интереси не го напускат до края на живота му. Майка му е имала горещото желание нейният син да приеме монашеството, за да отдаде живота си на служене Богу.^[2] Такова е впечатлението на проф. д-р Петър Ников^[3], който при разговор със свещ. Константин Дъновски през първото десетилетие на ХХ век научава за подчертаната настойчивост на майка му да го насочи към духовно себевглъбяване и оттегляне от светския живот.

Първоначалното си образование Константин Дъновски получава в килийното училище в Устово — едно от първите килийни училища в Ахъ-челебийската кааза (област), което заедно с устовската църква „Св. Никола“ води началото си от 1830 г. По едно съвпадение това е и рождената година на Константин Дъновски — като че ли, идвайки на земята, той носи със себе си църквата и училището на своя край.

По това време особено влияние върху развитието и интересите на невръстния юноша оказва един светогорски монах, който временно пребивава в Устово. При него той се учи в устовското килийно училище. Професор д-р Петър Ников, предавайки един личен разговор с Константин Дъновски, си спомня за особеното въодушевление, с което Константин Дъновски е говорил за своя някогашен първоучител-монах. Той е бил просветен светогорски таксидиот, възпитан в духа на строгите църковни канони на монасите от Света гора. Таксидиоти се наричали ония пътуващи монаси, които кръстосвали надлъж и шир полуострова, не само за да събират парични помощи за християнските манастири и църкви, но и да будят народното съзнание. Такъв е бил и въпросният светогорски монах, отседнал за кратко време в Устово. Напускайки отшелническата си обител, той става причина за разрастване на просветените интереси и патриотичното пренасочване на младия Константин. Килийното училище в Устово имало скромна библиотека, обогатена допълнително с книжнината, донесена от монаха-учител. Даваните от него напътствия и внушения по всичко изглежда са били от решително значение за по-нататъшното умствено развитие и духовно израстване на Константин Дъновски.

След като завършва първоначалното си образование в родното село, Константин Дъновски се отправя за Пловдив, където учи в гръцкото училище. Въпреки че тогава гръцката култура и наука са се смятали за водещи, след завършването му младият юноша не се задоволява само с това, а се запретва да търси корените на славянската просвета. По тази причина той се отзовава в Татар-пазарджик, за да продължи учението си при известния по това време български просветител даскал Никифор х. Константинов Мудрон от гр. Елена, който преподавал „висши“ знания на питомците си. Една подобна ерудиция за онова време се равнявала на днешното университетско образование.

През 1845 г. Константин Дъновски се завръща в Устово, което заварва в стопански подем. Това е периодът, когато между Пловдив и Ахъ-челебийските селища, и най-вече с Устово се засилва търговският обмен. Според С. М. Родопски най-голямото, най-търговското и най-промишленото в Ахъ-челебийска кааза през XIX век е било с. Устово.^[4] „Кервани от мулета и катъри разнасят по поречието на река Чая различни стоки от Пловдив и Татар-пазарджишко, за да достигнат до беломорския бряг, а оттам с кораби — по широкия свят.“ Тези кервани, тогава наричани пампорите, дават нарицателното име родопския курорт Пампорово, сгушено в уютна гънка на Родопа. Там са отсядали пътьом керванджиите, за да си отдъхнат и да продължат след това пътя си до морето.

Между Пловдив, Татар-пазарджик и Устово се създават, освен стопански, още и културно-просветни връзки, които се превръщат във всеобщ постоянен контакт. Народностните въпроси, които са вълнували пловдивчани, пише Атанас Примовски, интересуват и жителите на Устово. Като приятели на устовци са пловдивските граждани Големия Вълко и Големия Стоян Чалъкови, братя Генови, д-р Стоян Чомаков, Найден Геров, Йоаким Груев, Христо Г. Данов, Атанас Самоковлията, учителят Матеевски и др. В атмосферата на такъв културен подем петнадесетгодишният Константин Дъновски става през 1845 г. учител в с. Горно Райково, намиращо се в непосредствена близост до родното му село.

В главата на голобрадия даскал Константин зреят смели идеи. Тяхната реализация той насажда с ентусиазъм в крехките души на своите млади възпитаници. Първата учебна година минава в галопиращ набег. На следващата година той се премества за учител в Устово. Устовското училище му е добре познато. Младият даскал помни патриотичните му традиции, които той продължава най-ревниво. Обучаването в този вид училища се е водело на гръцки език, но негласно даскал Константин, по подражание на своя учител — светогорския монах, учи децата да четат и пишат на българското църковнославянско аз-буки. Тази „нередност“ не остава незабелязана от фанариотските духовни опекуни, които се противопоставяли на всяка патриотична българска проява. Неприятностите не закъсняват. Служебните бележки скоро се превръщат в лично преследване на младия даскал. Той бива заподозрян във „вироглавство“ и „пагубно свободомислие“. Това обаче не смущава смелия народен будител. Напротив, с още по-голяма амбиция той осъществява на своя глава нови преобразования в учебната програма, като вмъква все повече и повече светски знания.

Явно е, че освен внушенията на светогорския монах, върху Константин Дъновски са оказвали своето влияние и бунтовните огнени слова на даскал Никифор Мудрон от Татар-Пазарджик. В скоро време даскал Константин става прицелна точка за тежки обвинения от страна на гръцкото духовенство. Преди още да изтече втората година от учителстването му, той става неудобен и се принуждава да замисли напускане на родния си край. Случаят му предлага такава възможност. Не е той първият, който напуска родна стряха. По-будни българи, за да избягат османския гнет или за търсене на поминък, се изселват или отиват на гурбет из разните краища на обширната империя. Един от тези изселници е бил и вуйчото на даскал Константин — бакърджията Юргаки Забилев от овчарската махала на Устово. През 1844 г. той напуска бащин дом и се установява в гр. Варна, където отваря медникарска работилница. През 1847 г. за кратко време навестява близките си в Устово. На връщане той отвежда със себе си и сестриния син Константин, за да го отдалечи от неприятностите на даскалската му дейност и с намерение да го направи свой помощник и приемник в медникарския занаят. Това е било един добър случай, който спестява на младия ентусиазиран българин неприятностите.

Въпреки че вуйчо му Забилев е чертаел пред младия Константин съблазнителни перспективи за тихо и спокойно съществувание като занаятчийски работник във Варна, неговият неспокоен дух е разчитал на друго — да намери отклик на своите културни интереси и да осъществи по-широка лична изява като народен будител.