Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (31) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Послеслов

Пишещият тези редове като невръстно дете е живял в съседство до храма „Св. Арахангел Михаил“ във Варна и играейки в църковния двор, е бивал в непосредствена близост до свещеник Константин Дъновски. При хубаво време, в последните години от живота си старият свещеник с часове седеше на малката пейка под сенките на една широко разлистена зарзала в двора на църквата. Ние, махленските малчугани, щом видехме, че дядо поп е на пейката, се втурвахме да му целунем ръка. Той ще ни срещне с приветлив поглед, ще ни погали по главата, ще ни благослови с десницата си, като ни подава бонбонче от малкото пликче в джоба на подрасника му. Как никога не свършваха тези бонбони!

Един ден тъжен камбанен звън разнесе вестта, че дядо поп Константин е напуснал земните чертози… Църквата и черковният двор бяха изпълнени с хора. С мъка децата от махалата се провираха между надошлите, за да видят за последен път дядо поп. Уви, изпълненият ковчег с последните есенни цветя, димитровчетата, го закриваха от погледа ни. И може би по-добре, защото и досега все още го виждам не легнал, безжизнен, в ковчега, а както приживе, приседнал на пейката с блага усмивка да ни дава бонбончета.

Не мога да си спомня какви чувства са ме вълнували тогава, но с положителност бих могъл да твърдя, че и най-малко не ми е минавало през ум, че след повече от половин век ще водя незрим разговор с дядо поп Константина, но вече не като дете, а като зрял мъж, разказвайки за неговия живот и дейност, за да получа радостното чувство, че пак съм пред него и че с голямо благоговение целувам десницата му и чакам неговото благословение.