Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (30) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Период след Освобождението

След освобождението на България отец Константин застава начело на смесения епархийски съвет. От този му пост той се отдава на обществена дейност за уредба на народностните работи в епархията.

Отец Константин е живата история на патриотичните борби за верска свобода на будните българи от Варна и Варненско. Той винаги е бил в първата фаланга на всяка инициатива, вдъхновяван от месианската му поръка, която навремето си през 1854 г. получава в солунската църква „Св. Димитрий Солунски“. С будна съвест и борчески дух той води неуморна борба срещу елинските фанариоти и се бунтува срещу османските насилници. Отец Константин доживява и вижда плодовете на своята борба — освобождението на българите от Варна и Варненско от фанариотски гнет и политическо освобождение на българския народ от османско иго.

След освобождението на България отец Константин продължава неотклонно да работи за издигането на българите от Варна и Варненско в духовно и културно отношение. Последните няколко години от своето свещенослужене отец Константин прекарва в Нови Пазар. През 1898 г. там го заварва неговото пенсиониране, където остава да живее до към началото на 1901 г. Тясно свързан с миналото на Варна, той се завръща отново в този скъп за спомените му град. Междувременно почива неговата съпруга Добра. Останал самотен, той превръща живота си в единочество, за какъвто живот си е мечтаел от младини.

Във Варна той се настанява да живее в една малка стая към свещоливницата до сградата на храма „Св. Богородица“. Сега той е пак в непосредствена близост до мястото, където преди повече от половин век се бе включил в църковното свещенослужение, от което черпи сили и вдъхновение. През последните години от живота си той решава да се уедини напълно от света, като се премества да живее в една малка таванска стаичка на варненския храм „Св. Арахангел Михаил“, където през 1865 г. пръв бе отслужил на старобългарски език църковна литургия. Вдясно от входа на църквата малка дървена стълба отвежда до неговото жилище, което е типична килия от някой малък стар манастир. В ранните часове на деня, още преди изгрев, с молитви и песнопения от своята килия той посреща всеки нов ден. След това слиза на утринна молитва в църквата, за да завърши деня си с вечерната храмова молитва. Така всред молитвено себевглъбяване се нижат пред неговото съзнание преживените героични подвизи и преодолени препятствия, които дават смисъл на неговия полувековен борчески живот. Какъв красив залез на възбунтувалата се срещу човешките неправди съвест, която вижда плодовете на своя житейски път!

Измежду качествата, които притежава отец Константин, заслужава да бъде подчертана неговата музикалност. Още в началото на настоящия труд беше казано, че родопчани са известни със своята музикалност. Обучен на църковнославянско пеене, младият Константин Дъновски привлича вниманието на владиката върху себе си чрез своя глас, когато като доброволен певец от клира приглася на свещенослужението в църквата „Св. Богородица“ във Варна. Това става причина да бъде поканен от тогавашния варненски владика на служба в църквата. Неговата музикална ерудиция в стила на църковнославянското пеене е изявена в аранжираната от него църковна песен „Ангел вопияще“, поместена на стр. 218 в „Псалтикиен воскресник“ на поп Манаси Тодоров, издаден през 1914 г. в София. Трябва да се отбележи, че при това тази църковнославянска песен се счита като шедьовър на източноправославното църковно песнопение. По-късно тя е включена като последна заключителна песен на цикъла „Старинни български песнопения“, изпълнени от вокалния състав „Иван Кукузел Ангелогласният“, с художествен ръководител Таня Христова, записан на грамофонна плоча под № ВХА 1334 от издателство „Балкантон“.

Последната обществена изява на отец Константин е възложената му от българското правителство помощна благотворителна акция, която той оказва на населението в Македония по време на Балканската война (1912–1913). Макар и на преклонна възраст отец Константин намира сила да приеме предложената му от българското правителство почетна длъжност да раздаде парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи през Балканската война. За помощници в своята мисия отец Константин привлича Стою Н. Шишков и Георги Попконстантинов, а като охрана взема Крум Савов, фотограф от Асеновград.

Отправяйки се за изпълнението на възложената му задача, той минава за последен път през родното си село Устово, където пътьом гостува на устовския свещеник Атанас Келпетков. За тази среща ми разказа стария устовски учител Петко Попов Келпетков, син на устовският свещеник Атанас Келпетков. С радост този учител си спомни за посещението на отец Константин в Устово през 1913 г. По време на пребиваването си в Устово отец Константин оставя незаличими спомени всред домакините. Въпреки че от тази среща се бяха изминали почти шестдесет години, старият учител дядо Петко, с когото пишещият тези редове разговаря през 1970 г., си спомни как отец Константин е разказвал за преживените от него драматични възрожденски перипетии. Между другото станало дума и за отношението на отец Константин към син му Петър, основоположник на духовно движение в България. Старият учител си припомни как поп Константин говорил за духовната ревност на сина си Петър.

След като извършил възложената му обществена работа, отец Константин се завръща обратно във Варна.

Старите варненци си спомнят за дядо поп Константина с особено уважение. Срещат ли го по улиците на града, стари и млади го поздравяват почтително, като леко се отместват встрани да му сторят път, за да мине. Въпреки и на преклонна възраст, той стъпва уверено, без нито за миг да отпадне от лицето му благата усмивка, придружавана с някое остроумие или мъдро поучение.

По случай петдесетгодишния юбилей на първата българска църква във Варна, честван през 1915 г., Светият Синод въвежда свещеник Константин Дъновски в духовен сан „свещеноиконом“, а правителството го удостоява с орден „За гражданска заслуга“.

На 13 ноември 1919 г. иконом Константин Дъновски почива на 89-годишна възраст и бива тържествено погребан в църковния двор на храма „Св. Арахангел Михаил“. Тази църква сега е превърната в музей на Българското възраждане във Варна и Варненско, където е заделен специален кът в чест на свещеник Константин Дъновски, а на гроба му е вдигнат скромен паметник.