Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (29) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Период до Освобождението

Основният документ, който характеризира отец Константин като глава на българските възрожденци от Варненско, е официалната писмена кореспонденция на гръцкия митрополит Йоаким във Варна, адресирана до гръцката фенерска патриаршия в Цариград през периода от 1865–1873 г.

Свещеник Константин Дъновски, като председател на българското църковно и училищно настоятелство във Варна и като глава на националната Българска православна църква, поел в свои ръце властта и представителството на българщината в града и околията. Всичко това възбудило гнева и злостната реакция на гърци и гагаузи-гъркомани. Гърците се запретнали да обезвредят „самозвания“ български свещеник, а митрополит Йоаким подготвял отстраняването му от Варна и изпращането му на заточение в някой от светогорските манастири. Във връзка с тези планове варненският гръцки владика пише до цариградската фенерска патриаршия следното: „Умолявам Негово Святейшество да благоволи и издейства височайша заповед за отдалечаването на тоя служител (свещеник Константин Дъновски) в някои от светогорските манастири. С това ще се премахне най-главното зло и ще се обуздаят другите.“

Без да обръща внимание на доносите и обструкциите, преодолявайки всички пречки, отец Константин продължавал неуморно своята дейност.

На 15 август 1866 г. във Варна се събират на събор под председателството на отца Константина всички български свещеници и селски първенци от епархията, в който събор е бил изработен и приет „Привремений законник“. Този законник поставя Варненската църковно-училищна община начело в целия санджак (област), а нейният председател — в случая отец Константин — за неин църковен глава. Документът уреждал правата и задълженията на свещениците от епархията и отношенията на градовете и селата към новата българска църковна община. Така била създадена една стройна централизация на народностната българска верска общност, тъй необходима за случая. Всичко това утвърдило отец Константин не само като борец, просветител и свещеник, но и като талантлив административен вдъхновител и ръководител на всички родолюбиви инициативи в този край. Неуморно той обхождал селата на цялата епархия, като уреждал църковните им дела, освещавал нови храмове и ги присъединявал към българската църква.

По личните признания на варненския гръцки митрополит Йоаким отец Константин се е бил превърнал в „глава на варненските и околни българи“, а в едно възторжено писмо, отправено до поп Захария от с. Аврен от 1866 г., отец Константин бил окачествен като „наш деспот ефенди български“, което означавало, че му е гласувано доверие, като му се давало възможност да обладава голяма власт и разпоредителство в неговите ръце.

Безспорен документ за голямата дейност, която провежда отец Константин в църковно и културно-просветно отношение сред българите от Варна и Варненско, са докладите и изобщо кореспонденцията, които варненският гръцки владика Йоаким води с гръцкия патриарх в Цариград. Там е предадена много релефно борбата между двамата църковни дейци и е охарактеризирано делото на отец Константин като водач и защитник на българското население от този край.

Изнесеното в тези доклади от варненския гръцки митрополит придобива още по-висока цена и поради това, че същият гръцки митрополит малко след това бива избран за вселенски патриарх на източноправославната гръцка църква под името Йоаким III. Оригиналите на тези доклади, съставляващи кореспонденцията от 142 листа в размер 40/25 см се съхраняват в архива на Варненския археологически музей под сигнатура CCI XXXVI. По-долу ще направим само няколко извадки от тези доклади, за да характеризираме как варненският гръцки владика Йоаким преценява дейността на отец Константин. Тук трябва да имаме предвид, че преценката се дава от човек, който се мъчи да оклевети дейността на българския възрожденец свещеник Константин Дъновски.

В доклада си от 13 април 1865 г. варненският гръцки митрополит пише: „… Десет дни преди пристигането ми тук превърнаха една стая на своето училище в параклис, в който свещ. Костандий (навред в тези доклади свещеник Константин Дъновски се именува като свещеник Костандий) от едно село, по произход българин, поменува в литургията името на Илариона“.

В доклад от 7 ноември 1866 г. същият владика пише: „Свещеникът Костандий, за когото преди една година писах на църквата, е вече глава на тукашните и околните българи.“21 В друг доклад от 28 февруари 1867 г. митрополит Йоаким пише: „Главно от преди години, а систематически от пристигането ми тук, тукашните многобройни първенци и братя в Христа българи, заедно с един свещеник на име Костандий съставили в града друга суверенна църква, като вършат всичко онова, което божествените и свети икони отдават на каноническия кириарх. Както в митрополията, така и те в църквата си се събират на редовен съвет под председателството на казания свещеник, с когото разглеждат всички работи на българите — духовни и други… От около 90 села, канонически подчинени на Варненската (гръцка) епархия, едва около десет, обитавани чисто от гърци, признават светата (гръцка) митрополия, а останалите не се подчиняват, при това много от тях вършат това против волята си. Този духовен предстоятел (свещеник Константин Дъновски, б.а.) управлява целия клир на неподчиняващите се села, църкви, училища и всичко обществено на тези християни. Той назначава и размества свещеници, учители и подобни, съди съпружески спорове, издава разводи, дава позволителни за брак, падахурси, освен това осветява църкви, събира безпрепятствено владищината, за което бе свикал през лятото т.г. едно общо събрание от свещениците и първенците на българските села…“

В доклада си от 13 април 1865 г. същият митрополит пише: „Свещеникът на параклиса (т.е. свещеник Константин Дъновски) действа твърде безсрамно и скандалиозно и докарва общо разбунтуване на духовете на едни против реда в църквата, а на другите — против нас.“

В друг доклад от 7 ноември 1866 г. същият митрополит пише: „Към средата на август тукашните първенци българи поканиха и събраха общ събор от свещениците на своите села и от чорбаджиите, на които след разисквания се приело уреждането на свещеническите права, преместването им от едно село в друго и прочее… От началото на септември т.г. свещеник Костандий, предстоятел на българската църква, събирал пари, които щял да употреби за уреждането на тукашното си незначително училище и кой знае за какво друго…“

Каква роля е играел по това време отец Константин се вижда и от други документи. Така например първенците на с. Гюн-Доуду, Варненско, на 13 октомври 1865 г. са отправили до ръководството на варненската българска църква „Св. Арахангел Михаил“ следната молба: „Подписаните селяни от селото Гюн-Доуду молиме българската черква във Варна, която знае, че сме се отделили от гръцката патриаршия и сме в мераза, молиме българското общество да представлява селото при Хюкюмата за всичките ни работи и признаваме българската черква във Варна за наша майка, та да ни варди в духовните ни черковни работи.“

Все в този смисъл отец Константин започва да играе почетната роля на „деспот ефенди български“, т.е. като автономен български разпоредител.

С течение на времето турската власт, като преценявала целесъобразността на битовите мероприятия и инициативи, предприемани от Варненската българска църковна община, започнала да им съдейства и да ги подпомага. Онова, което в близкото минало се вършило за охраняване правата на българите и българщината във Варна и Варненско от Атанас Чорбаджи, сега изцяло минало в ръцете на отец Константин.

С разрастване функциите на Варненската българска църковна община се налагали по-големи разходи, поради което настъпили финансови затруднения. Търсейки изход от това положение, решило се начело на Варненската българска църковна община да застане лице с по-висок духовен сан, чийто авторитет да импонира на българите и да ги стимулира към по-големи парични помощи. През септември на 1867 г. свещеник Константин Дъновски се оттегля от председателския пост и се озовава в с. Хадърджа. На негово място Иларион Макариополски изпраща от Цариград архимандрит Панарет. Въпреки че тази незаслужена с нищо смяна засегнала честолюбието на отец Константин, той не престанал да се интересува и да се грижи за българските християни от Варненската епархия като за свои чада. Нещо повече, разполагайки с повече свободно време, сега той е имал възможност да се включва в по-широк кръг помощни и патриотични инициативи.

Не е безинтересно да видим преценката на Георги Сава Раковски за дейността на отец Константина. В една дописка, отпечатана в бр. 9 от 27 януари 1868 г. на вестник „Македония“, излизащ в Цариград, е писано: „Един пътник, който се намирал през първите дни на януари 1868 г. във Варна, съобщава впечатленията си и някои подробности за българите във Варна.“ Като описва подробно тържественото празнуване на Богоявление и похвалва родолюбивите българи, в дописката се казва: „Попитах за предишния им църковен предстоятел, отца Константина, къде и защо го няма. Казаха ми, че бил в с. Хадърджа, отстранен, защото били го удирили (обвинили), че бил уж в споразумение с униатската (католическата) цариградска църква и се стараел да вмъкне в униатство Варненската епархия. Мене ми много докривя затова, защото никога не ми се щеше да чуя таквоз нещо за този българин, който аз познавах отнапред за родолюбив мъж…“

Действително по това време свещеник Константин Дъновски е бил напуснал председателството на Варненската българска църква и община и се намирал в с. Хадърджа, но не по причини на родоотстъпничество, а по финансови съображения, които изложихме по-горе. Явно е, че пишещият дописката за вестник „Македония“ не е бил правилно осведомен или е бил личен неприятел на отец Константина. Никой честен българин от Варна и Варненско не би могъл да допусне да падне и най-малка сянка на вероотстъпничество от страна на отец Константин. Точно обратното, той е бил винаги и си остана до края на живота си ревностен източноправославен свещеник. Ние се позоваваме на цитираната по-горе дописка, за да покажем, че съставителят на дописката — Георги Сава Раковски, е имал високо мнение за отец Константина. Действително тази дописка е анонимна и не е подписана от никого, но върху нея се спира Георги Димитров, автор на „Княжество България“, който в „Известия на Варненското археологическо дружество“ пише: „От стила на писаното в цариградския вестник изглежда, че пътникът, автор на тази дописка, непременно трябва да е бил Георги Сава Раковски; то се доказва и от идеите и духа, с който е писано.“ Не за първи път Георги Сава Раковски скрива себе си зад някой анонимен „пътник“. Та нали пак същият автор, като „Горски пътник“, кръстосва България надлъж и шир.

Отец Константин Дъновски прекарва в с. Хадърджа две години и няколко месеца и бива наново повикан във Варна да поеме стария си пост като ръководител на Варненската българска църковна община. Оказало се е, че и архимандрит Панарет се е сблъскал със същите трудности от финансов характер и не е могъл да направи нещо повече от онова, което се е вършило дотогава от отец Константина. Освен това между архимандрит Панарет и Варненската българска община възникнали някакви недоразумения, което предизвикало неговото отзоваване през март 1870 г. По предложение на Иларион Макариополски председателството на общината било наново възложено на свещеник Константин Дъновски, който продължил с още по-голяма ревност да се грижи за варненските българи.

В началото на 1870 г. отец Константин бива избран от Варненската епархия като делегат на Народния църковен събор на българите в Цариград.

От началото на 1871 г. отец Константин организира във Варна ученическото дружество „Просвещение“, открива подписка за издигане здание за девическо училище и осъществява маса други родолюбиви инициативи. Като логически завършек на неуморната дейност на отец Константин е образуването на Варненско-Преславската епархия, за митрополит на която бил ръкоположен на 2 декември 1872 г. архимандрит Симеон.

На 17 март 1873 г. варненските българи издигнали за председател на епархийския смесен съвет отец Константина.

От 1876 г. отец Константин започва да служи и в параклиса при руското консулство във Варна. Участието му като инициатор на всички родолюбиви дела на българите от Варненско, както и тесните му връзки с руското консулство във Варна, му навличат големи неприятности. Още в началото на Руско-турската война (1877–1878) той бил задържан от турците като опасен за властта човек. Повод за затварянето му е било обвинението като отявлен русофил и свещенослужител в параклиса на руското консулство. Изправен пред военен турски съд, той едва не бил обесен. Положението му било значително усложнено и поради отправените атаки срещу него от страна на варненските гърци и гагаузи. Благодарение намесата и застъпничеството на холандския консул във Варна, чиято съпруга по народност била рускиня, отец Константин останал жив. С навлизането на руските войски във Варна той бива освободен от затвора, където прекарал седем месеца.