Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (20) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Антиминсът — символ на духовна мисия

След всичко, казано по-горе, нека се върнем към оня текст от „Откровението“, където е описано видението по време на панихидата, извършена в солунската църква „Св. Панагия Лагудяни“ на 20 декември 1746 г., където се казва: „Но Всеблаги Бог во век не враждует — добавя появилата се в църквата млада девойка. — От премногото своя любов към човешкия род Бог пак се смилил, а най-вече от ходатайството на Небесната майка и милостива застъпница на християнския род Пресветая Дева Мария, както и от молитвите на всичките духове праведни, между които първо място заемат тия трима другари, мъчениците Димитрий и Мина (а на третия името е утаено от мене), благоволил да им яви Своя утешителен отговор, че до свършването на числото 153 риби, написани в Евангелието, Всемогущий Бог ще съкрати дните на турското царство и докрай ще го съсипе. Всесилният ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.^[1] А да бъде това в действителност, милостивий Бог по непостижимата Своя премудрост е наредил по необходимост и християните да се обърнат с молитва и покаяние към Него. Заради това, според числото на писаните 153 риби в Евангелието, да направите толкова нови жертвеници, на които да може на всяко място да се пренася безкръвно жертвоприношение за прощаване на греховете, за мира и съединение вярата на християните, чистосърдечно просене помощ и сила от Святаго Духа, по-скоро да се обърне и изпълни писанието: едно стадо и един пастир. Нека бъде наченато най-напред в светия град Йерусалим от светаго Сиона, по море, по суша, на всяко място, гдето се поменува Исус Христос, защото и свидетелството Исусово е духът на пророчеството.“ След това тримата мъже и девойката станали невидими. След отпуск на божествената литургия разчуло се, че през тази нощ мълния унищожила три турски къщи и живущите в тях и всички думали, че Бог отвърнал на „злодейците.“

В разговора между девойката и йеромонах Теофаний в църквата се вижда как този свещенослужител получава поръчение за направата на сто петдесет и три молебена за опрощаване на извършените грешки и се постави край на робските мъки на многострадалния български народ. С въодушевление и ревност йеромонах Теофаний, без да гледа на преклонната си възраст, се отправя за Йерусалим, където разказва на самия патриарх всичко видено и чуто в църквата „Панагия Лагудяни“. Впоследствие той отива и в Константинопол, за да уведоми тамошния патриарх и да получи съгласието му. След тези разговори той отлитографира сто петдесет и три антиминса, символизиращи Божието благоволение, въздеяние по благодат.

Йеромонах Теофаний предприема дълга обиколка, като отслужва църковни служби, респективно принася безкръвни жертви. Първата служба е станала в гр. Йерусалим на самия ден на Велика събота 1747 г. След това йеромонах Теофаний ходил в Синай, в Александрия, Антиохия, островите Патмос и Кипър и най-накрая след дванадесетгодишно обхождане се връща в Света гора, където предава Богу дух.

„Един екземпляр от тези антиминси като по чудо Бог запазва за продължение на почнатото дело — освобождението на България — завършва разговора си старият свещеник в църквата «Св. Димитрий Солунски». — Сега, в тая тържествена за мене минута, с пълно упование на Божия промисъл, аз чувствам някакво облекчение на съвестта си и сърцето ми се прелива в едно непонятно веселие ангелско, като те наричам мое любезно чадо в Духа Светаго и ти предавам тоя свят залог — антиминса, — имай го в пазвата си при сърцето си като реликва и знак на Божието благоволение.“ „Аз го приех — пише Константин Дъновски, — като целунах ръката му и го скрих в пазвата си. Той, старият свещеник, продължи: «Връчвам ти тоя свети престол Божий за уверение на най-голяма милост в името на Пресветая Троица… В деня на освещаването на тоя свети престол (1746 г.) са произнесени молитви и прилежни прошения за избавление на християнските народи от агарянското иго и за съединението на вярата, и в същия ден Бог благоволил да открие по един божествен начин на молещите се, че Неговото обещание ще се изпълни. И Светителят присъвокупил, че между всички християнски народи Бог храни едно благоволение към най-многострадалното между всички народи славянско племе, за неговото простосърдечие и искреност… Ето това е пътят от Светото провидение, приготвен за това славянско племе.»“

Явно е, че в тази втора част от „Откровението“ става дума за предстоящото освобождение на България от османско иго, предизвестено в солунската църква „Панагия Лагудяни“ още в 1746 г. От текста на „Откровението“ проличава ясно очерталата се задача, която се възлага на младия Константин Дъновски, и че тук става дума за Божието благоволение спрямо българския измъчен народ, на който му предстои освобождение.

Не забелязвайки това символично значение на антиминса, някои автори виждат обикновен олтарен предмет и търсят неговото конкретно олтарно използване. Така например архимандрит Инокентий Софийски публикува студията „За светия антиминс във Варненската църква «Св. Архангел Михаил»“, в която удостоверява, че Константин Дъновски при освещаването на църквата „Св. Арахангел Михаил“ във Варна не е използвал антиминса, предаден му в солунската църква „Св. Димитрий Солунски“. От направената проверка в църквата „Св. Атанасий Александрийски“ в с. Николаевка (Хадърджа) се установи, че намиращият се в олтара антиминс също така няма нищо общо с антиминса, предаден на Константин Дъновски в Солун.^[2] В публикуваните от свещеник Константин Дъновски „Спомени“ не се съобщава къде и кога той е използвал получения антиминс в солунската църква.

По времето на нашите възрожденски борби църковните антиминси освен предназначението им като ритуални олтарни вещи са играели и ролята на отличителни знаци, бележещи патриотично настроените българи, готови да се включат във възрожденските борби. По-будни хилендарски калугери са тръгвали от село на село да обикалят полуострова като манастирски пратеници (таксидиоти), събиращи парични помощи за Атонската обител. Едновременно с църковната си мисия тези странстващи калугери разбуждали националното чувство всред българското население и били първите предвестници за бунт срещу робството. Една част от така събраните пари те предавали за революционни цели. За да маркират патриотично настроените българи, на които би могло да се гласува доверие и да се разбере, че са готови на саможертва в името на националната ни свобода, тези манастирски пратеници са поставяли на видно място в домовете на предани българи по един антиминс. Така антиминсът се превръщал в знак на довереност.

От всичко, което се каза дотук за антиминса, връчен на Константин Дъновски в църквата „Св. Димитрий Солунски“, и случилото се в солунската църква „Панагия Лагудяни“, се вижда, че тук става дума за удостояване с мисия.