Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (18) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Исторически бележки за падането на Варна под турска власт

След това в „Откровението“ се казва: „За умножение греховете на християните дълготърпеливий Бог бил прогневен, а преди триста и три години, т.е. в 1444 г., когато християнските водители (крал Владислав III Ягело, б.а.) до град Варна със своята измама принудили турския цар (тук се има предвид султан Мурад II, който лично води в битката османската войска, б.а.) да вдигне очи и ръце към небето и с голям глас отправил своята молба към Бога: «О, Исусе, ако си наистина Син Божий, както Те изповядват Твоите последователи, то направи съдба между мене и тях, гдето не опазиха клетвата си, която се клеха в Евангелието!»… И тогава, о, тогава… препълнената чаша на Божий гняв и проклятия се изле на земята и тутакси силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила, та освен града Варна, що превзеха и ограбиха, ами най-сетне и самия Константинопол завладяха!“

В горния текст от „Откровението“ на Константин Дъновски спират вниманието ни две обстоятелства. Първо, че и двете армии в битката при Варна през 1444 г. са се ръководили лично от държавните им глави: на християните — от крал Владислав III Ягело, а на мюсюлманите — от султан Мурад II. Това ни дава основание да считаме, че и от двете страни се е придавало особено значение за изхода на тази битка. Походът на обединените християнски войски срещу нашествието на османците в континента при победен край би могъл да бъде решителен удар срещу мюсюлманските нашественици. Второ, историята на войните е пълна с находчиви тактически хитрини, дипломатически стратегии и др. Организираният поход на християните срещу мюсюлманите обаче става в името на правдата и справедливостта, срещу бруталността и завоевателското нашествие на иноверците. Непочтеното в случая е, че именно в името на такива високи цели християните са си послужили с най-долнопробно клетвопрестъпничество. Султан Мурад II, възмутен от постъпката на Владислав III Ягело, с основателно негодувание моли силите небесни да станат съдници за погазената клетва. Султан Мурад II не отправя молбата към Аллах, а се обръща към Исуса Христа, призовавайки го като арбитър срещу християнското безчестие. Тази форма на търсене въздаяние за несправедливостта е многократно по-силна по своето психологическо въздействие от една отправена молба за помощ към Аллаха. За да си изясним за какво клетвопрестъпничество става дума и в каква недобросъвестност е обвиняван крал Владислав III Ягело, налага се една историческа справка. Ако въпросният поход срещу османците би завършил благоприятно за християните, би следвало да се очаква предотвратяване на османското нашествие на Балканския полуостров и прогонването им в Мала Азия, респективно българският народ не щеше да преживее османско робство.

След навлизането на османците в пределите на полуострова и надвисналата угроза от падането на византийската столица Константинопол в мюсюлмански ръце папа Евгений IV сключва на 28 юли 1442 г. уния с Византия и организира кръстоносен поход срещу османското нашествие. Начело на този поход застава младият току-що встъпил на престола двадесетгодишен полски крал Владислав III Ягело, съвместно с увенчания с бойни победи унгарски воин Ян Хуниади. В акцията по похода са привлечени сръбският деспот Георги Бранкович, Венецианската република, Дубровнишката република, като впоследствие се присъединяват босненци, сърби, власи, албанци.^[1]

В решителното сражение на 3 ноември 1443 г. войските на обединените християнски народи разбиват османските отряди при Ниш. Скоро след това пада в християнски ръце и София. Победоносно войските на християните се отправят към Ихтиманските теснини, които били завардени здраво от османските войски. След остри схватки и под напора на лютата зима, въпреки поражението на османските войски при София на 5 януари 1444 г., обединените християнски войски започват изтегляне обратно, като през Ниш напускат полуострова, понесли със себе си много плячка и пленници. В началото на февруари 1444 г. войските на Владислав и Хуниади се завръщат в Буда, посрещнати с големи почести като победители. Така завършва т.нар. „дълъг поход“ на обединените европейски сили.

Непосредствено след завършването на похода, балканските народи, и по-специално албанците под водачеството на Скендербег и черногорския войвода Стефан Черноевиц, започват организиране на нов поход срещу Турция. Същевременно византийският император, заинтересован от подновяването на похода, търси връзки с Венеция, Дубровник, с унгарските владетели и поляците, с босненците и др. за прогонването на османците от завзетите земи на полуострова. Венеция и Папската курия са били резервирани по отношение участието си в този нов военен поход. Въпреки това обаче те не преставали да се интересуват от разгрома на нашествениците и заявявали, че „винаги са защитавали интересите на християнството и ще продължат това тежко тяхно задължение“.

В тази обстановка Владислав III Ягело свиква държавния съвет, където се решава подновяването на военните действия срещу османците. В противовес на това решение Владислав изпраща на султана посланичество, което да уговори условия за дълготраен мир с Турция. Това става само десетина дни, след като полският държавен съвет е взел решение за ново нападение срещу османците. Изпращането на християнско посланичество се пази в пълна тайна. За него не споменават нищо западните и византийските историци. Докато пратениците на Владислав за договаряне на мирния договор са били на път, военните приготовления на запад, и по-специално на поляците и унгарците, са в пълен ход. Междувременно османците претърпяват поражение от възстаналите албанци под водачеството на неуморимия Скендербег, което още повече насърчава християните към нов освободителен поход. В такава обстановка през юни 1444 г. започват преговорите за мир на пратениците на Владислав III, Ян Хуниади и Георги Бранкович с османците. Посрещането им в Одрин става при много тържествена обстановка.

Описание на посрещането и воденето на тези преговори е направено от изтъкнатия по това време хуманист Кириак от Анкона, присъстващ в Одрин при пристигането на посланичеството. По улиците на Одрин към султанския сарай се запътва изпратената от християните дипломатическа мисия. Седемдесет конници яздят отстрани, за да придадат тържественост при влизането на делегацията. От страна на крал Владислав е натоварен да преговаря Стойка Гизданич. Той носи изрични кралски инструкции. Пратеникът на Ян Хуниади е Витислав, а Георги Бранкович е представен от смедревския митрополит Атанасий Фракеш и от Богдан. Османските сановници искат от посланичеството гаранции, обезпечаващи спазването на споразумението за мир, чрез полагане клетва от страна на християнските владетели. След като западните посланици дават съгласието си за полагане на такава клетва, османските сановници определят Балтаоглу Сюлейман (капуджибашия) като свой пратеник във вражеския лагер, който да получи лично в писмена форма кралската клетва на Владислав III Ягело, както и клетвата на Ян Хуниади и Георги Бранкович.

Водейки преговорите за мир, поляци, унгарци, чехи, босненци, сърби, албанци и др. трескаво се подготвят за нов поход срещу султан Мурад II. В Буда се разработва военният план за похода, като се преценява, че за християнската конница ще бъде по-леко да се спусне през равна Влахия, откъдето да започне изходният пункт на военните операции. На 24 юни 1444 г. Владислав пише на босненския крал, че се е заел да унищожи „проклетите османци“. Също така праща съобщение на флорентинците, че скоро ще се отправи срещу мохамеданската напаст, за да я прогони от Европа.

В разгара на повсеместната военна подготовка на 25 юли 1444 година крал Владислав III Ягело приема лично в унгарския град Сегед султанското посланичество и потвърждава сключения мир в Одрин, като дава писмена клетвена гаранция за спазването му в продължение на десет години, а султанът поема задължението войските му да не преминават Дунава. Само след няколко дни, на 4 август 1444 г., Владислав III Ягело обявява предприемането на нов кръстоносен поход на християните срещу османците и нарушава току-що дадената клетва. Този начин на действие силно разгневява султан Мурад II. Възмутен от поведението на краля — от клетвопрестъпничеството му и неизпълнението на поетите от него международни договорни задължения, султанът кипи от ярост.

На 20 септември 1444 г. сборната армия на Владислав и Ян Хуниади, състояща се от поляци, унгарци и присъединилите се към тях власи и други, преминава Дунава при Оршова и атакува старата Видинска крепост. След като обединените християнски войски навлизат в Дунавската равнина и овладяват Оряхово, Никопол, Свищов, Нови пазар, Шумен, Провадия, през Девненското езеро се насочват към Варна. На 9 ноември 1444 г. армията на християните навлиза във Варненското поле. В същото направление султан Мурад II повежда лично многобройна войска в подкрепление на турската отбрана пред Варна. Преди започването на боя на 10 ноември 1444 г. пред султанския шатър, разположен на една тракийска могила, е забоден на копие Одрино-Сегедският мирен договор, чрез което османците изразяват възмущението си за неговото пренебрегване от страна на християнската коалиция.

Битката при Варна е решаваща и ще определи съдбата на народите от Балканския полуостров за векове. Хронистите описват деня 10 ноември 1444 г. като изненадващо зловещ. Неочаквано ясното небе потъмняло, извил се силен вятър. Като някаква поличба се разразила невиждана буря. При тази обстановка още в първите часове на утрото двете войски се хвърлили в бой една срещу друга. Ние няма да описваме този необикновено жесток бой, което е сторено от цяла редица турски хронисти, систематизирани в сборника „Варна 1444 година“.^[2] Разстроената османска армия бързо се съвзема и се хвърля в атака. Обратът на битката е толкова неочакван за османците, че техните хронисти единодушно го обясняват с вмешателството на Аллаха и Божието възмездие за безчестно потъпкания току-що сключен мирен договор, подписан при особено тържественост, между Владислав III Ягело и султан Мурад II.

Разказаното около битката край Варна получава една и съща нравствена оценка както от страна на османците, и по-специално от султан Мурад II, така и от отец Константина. В съзнанието на мюсюлманите поражението на обединените християнски сили през 1444 г. е преплетено с представата за Божие възмездие, поради грубо потъпкване на тържествено дадената клетва. Отец Константин в своето „Откровение“ говори за „срамното престъпване от страна на християнските народи на дадена клетва“, за „умножение на греховете им“, за „препълване чашата на търпението и изливане на Божия гняв върху измамниците“. Въпреки че походът на Владислав III Ягело срещу османците е бил вдъхновяван от най-добри чувства и възвишени цели за освобождаване на Божи гроб от чуждо иго, всички виждат в разгрома на християните възмездие срещу клетвопрестъпничеството. Коварството и непочтеността, като средство за изправление на каквито и да било деяния, не могат да бъдат оправдани с нищо. Не е достатъчно да сме въодушевени само от добри подбуди и цели. Едновременно с тях е необходимо да се подберат и подходящи средства за тяхното осъществяване. Изобщо каквото и да е деяние, не е ли положено на почтени основи, не може да разчита на траен успех.

Селото, намиращо се в непосредствена близост до бойното поле, турците преименоват на Хадърджа, в чест на героя Коджа Хъдър. По време на Руско-турската война от 1769–1774 г. и особено по време на петмесечната обсада на Варна през Руско-турската война от 1828–1829 г., военните действия се водят близо до някогашното бойно поле от 1444 г. Пак оттук минават руските войски през Руско-турската освободителна война на 1877–1878 г., под главното командване през първата част от войната на руския велик княз Николай Николаевич Романов, син на император Николай I. След отминаването на военната стихия село Хадърджа, в чест на главнокомандващия на руските войски, бива преименувано на Николаевка, в който акт ние виждаме символа на приключване на робския период и поставяне началото на освобождението на България.

Малко преди освобождението на България, тук, в с. Николаевка, се ражда Учителя Петър Дънов. В България има шест други села, преименувани с ново име Николаево, но с. Николаевка е само едно и представлява русизъм на побългареното Николаево.