Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (17) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Обет за духовна служба

Ние се спряхме твърде много върху легендите във връзка със Св. Димитрий Солунски, за да изтъкнем мястото, което е заемал митът за неговото покровителство не само в съзнанието на съвременниците му, но и след неговата смърт. Трайно утвърдените легенди в съзнанието на народа стават върховно упование и се превръщат в интимна история, очистена от всичко преходно. В духа на едно такова разбиране ние приемаме „Откровението“ на Константин Дъновски, извършено на 10 април 1854 г. Това, прочее, се вижда и от решението му да поеме своя истински път в борбите на живота, а не да се оттегли в покоите на монашеската килия, като същевременно му се подсказва, че „очите му ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще му се връчи и ще бъде за уверение като от Бога“.

При разговора между младия Константин и стария свещеник се казва, че последният го е съветвал да изостави идеята си за отдаване на монашество. В този диалог се изтъква, че Константин Дъновски трябва да бъде категоричен и да вземе твърдо непоклатимо решение, като даде тържествено обещание да се завърне обратно там, откъдето е тръгнал, като заработи за извоюването на верска и народностна свобода за българския народ. За да придаде по-голяма тежест на отправеното му предложение за връщане във Варна, старият свещеник му връчва залог, чрез който иска да подчертае, че става дума за тържествено дадено обещание пред Бога. След като Константин Дъновски обещава, че взема присърце дадения му съвет за връщане обратно във Варна, заявявайки, че „с готовност приема всичко, което му е било казано и което ще му се каже“. Тогава — се казва в „Откровението“ — старият свещеник вдигнал очи и ръце нагоре и изрекъл: „Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци“. След тези думи — пише в брошурата си Константин Дъновски — старият свещеник посегнал към пазвата си и извадил нещо, обвито в една бяла кърпа, „с което направи кръстно знамение към мене, после го сложи на камъните пред олтара. Като разви кърпата, извади един антиминс и го целуна, като покани и мене да го целуна. После показа ми с пръсти на напечатаните букви на него, запитвайки ме дали го познавам. Аз му рекох: «Ако е число, то е 1747.» — «Така, вярно — рече, — именно от това число води началото си тоя свят престол.»“^[1] В случая антиминсът играе символичната роля на свети църковен престол, пред който се дава тържествено обещание, валидно на клетва.

Числото 1747 е годината на проявлението на Небето в малката солунска църквичка „Лагудяни“ на 20 декември 1746 г. Понеже използването на антиминса започва практически през 1747 г., в него се вписва тази година. В антиминса фигурира числото 153. Това число е взето от Евангелието на Йоана, гл. 21, ст. 11, използвано във връзка с улова на риба в Тивериадското езеро от учениците на Христа. С помощта Христова те успели да получат богат улов от 153 големи риби — число, символизиращо привличането на човешката душа към Христовата вяра.

Ако съберем двете числа от антиминса, а именно 1747 и 153, ще получим числото 1900, което изразява годината, когато Учителя Петър Дънов свиква първия събор на Бялото братство във Варна. Чрез сбора на двата числени символа — 1747 + 153 = 1900 е посочено началото на дейността на Учителя, символизирана с първия събор на Бялото Братство през 1900 г. Чрез числото 1747 се отбелязва вдигането на анатемата от българския народ, а с числото 153 се символизира благодатта Христова, която им вещае светли бъднини.

Старият свещеник, връчвайки антиминса на Константин Дъновски в църквата „Св. Димитрий Солунски“, е искал да го насочи към всеотдайно служене Богу и народу. Самият антиминс би следвало да се приеме и като символ за възлагане на мисия по поръчение на Небето. За да се разбере истинското значение, което старият свещеник е придавал на антиминса, връчен на Константин Дъновски, необходимо е да се проследи неговата (на антиминса) предистория, подробно разказана във втората част на брошурата.

На 20 декември 1746 г. в Солунската църква „Панагия Лагудяни“ 77-годишният свещеник йеромонах Теофани Светогорски, аскет от Иверския манастир в Света гора, Атон, извършвал агрипиния по случай 40 дни от зверското изтребление на няколко души християни от кръвожадни мохамедани. Майките и вдовиците на жертвите, заедно с някои свои роднини, във всенощно бдение горещо молели Бога за помощ и утешение. През нощта настанала голяма буря, която едва ли не съборила малката църква. Призори, малко преди завършване на литургията, бурята утихнала и църквата била огряна от чудна светлина като през бял ден. Огрени като слънца се явили трима мъже и една девойка. Зачуден, йеромонах Теофани останал вцепенен на мястото си, без да се помръдне. Девойката го наближила и му рекла: „Преподобни старче, нека бъде пътят ти благоугоден Богу. В отговор на вашите молитви проводена съм с тия трима набожници — мъчениците Димитрий (вероятно Св. Димитрий Солунски, б.а.), мъченик Мина, а на третия името му няма да съобщя (вероятно третият е същият стар свещеник, който се явява на Константин Дъновски в солунската църква «Св. Димитрий», б.а.), за да ви предам волята на Пресвета Дева Мария, майка на Господа нашего Исуса Христа, за нашия окаян народ християнски.“