Александър Георгиев
Летопис за възрожденците Константин Дъновски и Атанас Георгиев (22) (За родословието на учителя Петър Дънов)

Женитба с Добра Атанасова Георгиева

През 1856 г. Константин Дъновски се завръща от Балчик отново в с. Хадърджа. Там продължава да учителства още една година, след което се оженва за дъщерята на Атанас Чорбаджи — Добра. Това е бъдещата майка на Петър Дънов — Учителя Беинса Дуно. Ние не знаем точната дата на рождението й, но ориентировъчно трябва да го отнесем през третото десетилетие на XIX век. Официално в никой административен акт не намираме нещо писано за Добра Атанасова Георгиева. Тя отраства в средата на едно патриотично българско семейство с патриархални традиции, което години наред е невралгичен център на борба за национална свобода и църковна независимост.

На 2 юли 1857 г., на 27-годишна възраст, Константин Дъновски бива ръкоположен за свещеник от Варненския митрополит Порфирий. Приел духовен сан, той се установява на служба в църквата в с. Хадърджа. По това време в същото село е свещеник и Иван Громов, с когото свещенослужителстват заедно. Стоенето му в селото обаче е твърде краткотрайно, тъй като още същата година бива повикан най-настоятелно от варненския митрополит Порфирий и бива назначен за енорийски свещеник при църквата „Св. Богородица“ във Варна. От този момент започва третият период от живота на свещеник Константин Дъновски.

Изминали са се десетина години, откакто Константин Дъновски бе доведен от вуйчо си във Варна (1847 г.). След този дълъг стаж като учител и близък сподвижник на Атанас Чорбаджи, от когото се е поучил в много неща, сега той е зрял мъж с установен характер и е възведен в свещенически сан. Не му остава нищо друго, освен да се заеме с изпълнението на дадения обет пред стария свещеник в църквата „Св. Димитрий Солунски“.

Градът, в който той започва свещенослуженето си, не е вече онзи, който той бе видял за първи път след преминалия морски ураган над варненското пристанище. Сега той се е разраснал. Настъпили са промени в съотношението на националностите. След Кримската война във Варна и Варненско се засилва притокът на българи от Балкана и от другите краища на Полуострова. Тук намират добър прием много занаятчийски работници и търговци. Придошлите от други краища българи са били по-будни в национално отношение и сега те не само че увеличават, но и раздвижват българското малцинство във Варна. Назрели са добри условия за пламенно раздухване на възрожденските идеи, които се подемат с особена сила от всички българи. Естествено това предизвиква съпротива от страна на гърците, гърчеещите се гагаузи и турците, които ясно предусещат надигащия се борчески български дух. Не като ням свидетел, а като движеща сила отец Константин винаги е стоял в първите редици всред борческата българска интелигенция. Не трябва да се изпуска и обстоятелството, че отец Константин е бил на служба към митрополията и че е трябвало винаги да внимава да не си навлече ненавистта на варненския гръцки митрополит Порфирий. Все пак не може да се допусне, че Порфирий не е забелязвал борческото поведение на отца Константина, но ценейки високо неговите качества, не е правил въпрос, за да не се дойде до конфликтни ситуации и разрив.

Ето как описва проф. Петър Ников дейността на отец Константин по това време: „Свещеник Константин Дъновски заработил за постепенното укрепване на българщината в град Варна. Той влизал в контакт с най-будните българи и разпалвал у тях чувството за верска самостоятелност и национална свобода. Ползвайки се от благоволението на митрополит Порфирий, той почнал от време на време да произнася при службите си в енорийската църква «Св. Богородица» Евангелието на старобългарски език. Възпитателното въздействие на тези прояви в онова смутно време е било от голямо значение за разгаряне на патриотизма и укрепване на надеждата всред българите. Това обаче не продължило дълго време. Смелостта и дръзновението на отец Константин предизвиква недоволство от страна на варненските гърци и гагаузи, чиито протести достигат до владиката Порфирий. Върховната гръцка църковна администрация знаела за подема на българския дух по другите български земи, но не могла да допусне, че в гр. Варна, който се считал за сигурен и безспорен гръцки център, би могло да се внася разколнически елемент всред българското население.“

Действителността обаче се оказала съвършено друга. Установило се, че в дъното на всички патриотични инициативи на българите тук стои личността на отец Константин. Имало е моменти, когато атмосферата до такава степен се нажежавала, че въпреки покровителството на гръцкия владика Порфирий, отец Константин е трябвало да реши дали да направи концесия със своята съвест, като се отдръпне от обществените си изяви като народен будител и се превърне в обикновен църковен служител, или да напусне службата си. За да излезе от новосъздалата се усложнена обстановка, отец Константин напуска през 1859 г. църковнослуженето си в храма „Св. Богородица“ във Варна и се озовава в родното си село Устово. Посрещането му е било необикновено радушно. През дванадесетгодишното му отсъствие в селото са настъпили доста положителни промени. По своето естество и мащаби те далеч не можело да бъдат сравнявани с тези във Варна. Преди всичко тук отсъствал кипежът на действието срещу противодействието.

Като разбрали устовци, че свещеник Константин Дъновски е напуснал службата си във Варна и е свободен, най-настойчиво го поканили за свой свещенослужител. Той обаче отклонява предложението, тъй като в Устово възможностите му за борческа активност са твърде ограничени и оставането му там на практика би означавало бягство от своето призвание.

След кратък престой в родното си село той се завръща обратно във Варна, където бива назначен на административна църковна служба във Варненската митрополия. Това е станало по инициатива на варненския гръцки владика Порфирий, който все още хранел симпатии към младия и енергичен свещеник, разчитайки че ще може с течение на времето да го спечели за фенерската кауза на църквата.

Заемането на новата длъжност от отец Константин съвпада с раздвижването на тягостната атмосфера на българите във Варна и Варненско поради идването на руския вицеконсул Александър Викторович Рачински. Александър Викторович Рачински пристига във Варна през декември 1859 г. Възторжен славянофил и по-специално българофил, той бил добре запознат с борбите на българския народ за национално освобождение.^[1] Измежду представителите на европейските държави във Варна отпреди Освобождението Рачински най-подчертано демонстрира своите симпатии към българите и става ярък защитник на българщината, като полага големи старания за охраняване интересите на онеправданите свои еднокръвни братя. Тази негова дейност води началото си още от пребиваването му в Македония. С идването си във Варна той поема в свои ръце още по-енергично грижата за цялостната защита на българското население, преследвано от османци, гърци и гагаузи.